Антоний и Клеопатра

— Мъртва? Мъртва? Не може да е мъртва, не искам да е мъртва!

— Не, господарю. В гробницата си е, но жива.

— Заведи ме там.

Аполодор се обърна и тръгна сред объркващия лабиринт от постройки, следван от Октавиан и приятелите му. Не след дълго се озоваха пред още една от високите стени с ярки двуизмерни рисунки и любопитната писменост — йероглифи, както му бяха обяснили в Мемфис. Всеки символ означаваше дума, но за него те бяха напълно неразбираеми.

— След малко ще влезем в Сема — рече Аполодор и поспря. — Тук са погребани членовете на Птолемеевата династия и Александър Велики. Гробницата на царицата е край стената към морето, ето там. — Той посочи една четвъртита постройка от червен камък.

Октавиан погледна огромните бронзови врати, скелето, скрипеца, кошницата.

— Е, поне няма да е трудно да я изкараме навън — рече той. — Прокулей, Тирс, влезте през онзи отвор в горната част на скелето.

— Ако направиш това, господарю, тя ще чуе и ще умре, преди хората ти да стигнат до нея — обади се Аполодор.

— Богове! Искам да говоря с нея, трябва ми жива!

— Има тръба — ето там, до вратата. Надуй я и нейно величество ще разбере, че някой отвън иска да говори с нея.

Октавиан я наду.

— Да? — попита нечий глас, който сякаш достигаше много отдалеч.

— Аз съм Цезар и искам да говоря с теб. Отвори вратата и излез.

— Не, не! — изписка гласът. — Няма да разговарям с Октавиан! С всеки друг — да, но не и с Октавиан! Няма да изляза навън, а ако се опитате да влезете, ще се самоубия!

Октавиан направи знак на Аполодор, който изглеждаше напълно изтощен.

— Кажи на нейно величайшо досадничество, че с мен е Гай Прокулей, и я питай дали е готова да разговаря с него.

— Прокулей? — разнесе се тънкият ясен глас. — Да, ще говоря с Прокулей. На смъртното си легло Антоний ми каза, че мога да се доверя на Прокулей. Нека говори.

— Няма да разпознае гласовете ни през това нещо — прошепна Октавиан на приятеля си.

Но тя явно долавяше разликата. След като я остави да говори с Прокулей, Октавиан се опита да се поеме нещата в свои ръце, но тя го разпозна и млъкна. Не искаше да говори и с Тирс или Епафродит.

— Направо не мога да повярвам! — извика Октавиан и се обърна към Аполодор. — Донеси вино, вода, храна, столове и маса. Щом се налага да придумам нейно величайшо досадничество да излезе от крепостта си, поне да имаме малко удобства.

За нещастния Прокулей обаче нямаше удобства. Тръбата беше твърде високо в стената, за да говори седнал, макар че няколко часа по-късно Аполодор се появи с висок стол — Октавиан подозираше, че е изработен специално за случая, което и обясняваше забавянето му. Прокулей трябваше да убеди Клеопатра, че е в безопасност, че Октавиан няма намерение да я убива и че децата й са добре. Именно мисълта за децата й я тормозеше най-много — не само тяхната безопасност, но и съдбата им. Нямало да излезе, докато Октавиан не се съгласи да направи единия владетел на Александрия, а другия — на Тива. Прокулей спореше, заплашваше, увещаваше, молеше, убеждаваше, отново спореше, ласкаеше, пазареше се, но без резултат.

— Защо е този фарс? — попита Тирс, когато се стъмни и от двореца дойдоха слуги с факли, за да осветят района. — Трябва да знае, че не можеш да й обещаеш каквото иска! И защо не говори направо с теб? Знае много добре, че си тук!

— Защото се страхува, че ако говори направо с мен, никой друг няма да чуе какво сме си казали. Това е начинът да документира думите си — знае, че Прокулей е учен и писател.

— Нали можем да влезем през отвора през нощта?

— Не, още не е достатъчно уморена. Искам да се изтощи и бдителността й да се притъпи. Едва тогава ще можем да влезем.

— В момента, Цезаре, основният ти проблем съм аз — рече Прокулей. — Страшно съм изморен, мислите ми се разбъркват. Готов съм да направя всичко за теб, но тялото ми не издържа.

В този момент пристигна Гай Корнелий Гал — свеж, с будни живи очи. На Октавиан му хрумна идея.

— Питай нейно величайшо досадничество дали е склонна да разговаря с друг, не по-малко изтъкнат писател — каза той. — Кажи й, че не се чувстваш добре или че те пращам някъде — каквото и да е!

— Да, ще говоря с Гал — каза гласът, вече не така силен след изминалите дванадесет часа.

Разговорът не спря, докато слънцето не изгря отново, после продължи и на сутринта — цяло денонощие. За щастие малкото светилище пред портата ги пазеше от лятното слънце.

Гласът й бе станал много слаб и вече звучеше така, сякаш не й оставаше много енергия. Октавиан обаче имаше за сестра не друг, а Октавия, и много добре знаеше на какво е способна една жена в името на децата си.

Накрая, много след пладне, той кимна.

— Прокулей, продължи нататък. Това ще я събуди и ще насочи вниманието й към тръбата. Гал, вземи двамата либертини и влез в гробницата през онзи отвор. Искам да го направите абсолютно безшумно — никакви дрънчащи макари, никакво скърцане, никакви странни шепоти. Успее ли да се самоубие, ще ви натикам носовете в лайна и няма да пускам.

Корнелий Гал беше като котка, много тих и ловък. Когато и тримата застанаха на отвора, той предпочете да се спусне направо по въжето. На слабата светлина на факлите видя Клеопатра и двете й спътници скупчени около тръбата. Царицата беше насочила цялото си внимание върху Прокулей и пламенно жестикулираше, докато говореше. Едната прислужница я поддържаше от дясната й страна, другата стоеше отляво на нея. Гал беше бърз като светкавица. Въпреки това тя нададе писък и се хвърли към кинжала на масата до нея. Мъжът с лекота го изтръгна от пръстите й, въпреки че двете изтощени прислужници го деряха и удряха. В следващия миг дойдоха Тирс и Епафродит и трите жени най-сетне бяха укротени.

Тридесет и осем годишен мъж в отлично здраве, Гал остави жените на вниманието на другите двама, вдигна тежките бронзови резета и отвори вратите. Слънчевите лъчи проникнаха вътре. Той примигна, временно заслепен.

Когато жените бяха буквално изнесени навън, Октавиан беше изчезнал. Нямаше намерение да се изправя срещу Царицата на зверовете нито сега, нито в близките дни.

Гал я отнесе на ръце в покоите й. Двамата освободени роби носеха Хармия и Ирас. Старшият легат и „нов римлянин“ бе шокиран от вида на Клеопатра на светло — корави от засъхналата кръв дрехи, оголени гърди, покрити с дълбоки драскотини, сплъстена коса и кървящ скалп.

— Има ли си лекар? — попита той Аполодор.

— Да, господарю.

— Тогава го извикай незабавно. Цезар иска царицата ти жива и здрава, икономе.

— Ще ни бъде ли позволено да се грижим за нея?

— Какво каза Цезар?

— Не се осмелих да попитам.

— Тирс, иди и разбери — нареди Гал.

Отговорът пристигна незабавно — царица Клеопатра не бива да излиза от покоите си, но да й се осигури всичко необходимо и да бъде пускан всеки, от когото има нужда.

Клеопатра лежеше на кушетката, широко отворила огромните си пусти очи. Във вида й нямаше нищо царствено.

Гал се наведе над нея.

— Клеопатра, чуваш ли ме?

— Да — изграчи тя.

— Някой да й даде малко вино! — веднага заповяда той и я изчака да изпие една глътка. — Клеопатра, имам съобщение за теб от Цезар. Можеш да се движиш свободно в покоите си, да ядеш каквото пожелаеш, да държиш ножове за рязане на плодове и месо, да се виждаш с когото поискаш. Но ако отнемеш живота си, децата ти ще бъдат незабавно убити. Разбираш ли?

— Да, разбирам. Кажи на Цезар, че няма да се опитвам да се самоубия. Трябва да живея заради децата си. — Тя се надигна на лакът, когато в стаята влезе египетски жрец с бръсната глава, следван от двама послушници. — Мога ли да ги видя?

— Не, не можеш.

Тя се отпусна назад и покри очи с грациозната си ръка.

— Но те са още живи, нали?

— Имаш думата ми, както и думата на Прокулей.

— Ако жените искат да управляват като суверени, те никога не трябва да се омъжват и да раждат деца — каза Октавиан на четиримата си другари по време на вечерята. — Много рядко може да се намери жена, наистина способна да превъзмогне майчината любов. Дори Клеопатра, която сигурно е убила стотици — в това число брат и сестра — може да бъде контролирана с най-проста заплаха за децата й. Един цар на царете е в състояние да убие децата си, но не и царицата на царете.