Любовникт на девицата

Зад тях стояха конете, пристъпващи неспокойно, с по един коняр до всяка кимаща глава: с блестящи седла, с лъснати копита, с прибрани и гладко сресани гриви.

Сър Робърт не бързаше, но не можа да намери нищо нередно около конете, амуницията, или конюшнята.

— Добре — каза накрая. — Можете да им дадете вечерната дажба от зоб и вода, и да ги прибирате да спят.

После се обърна и видя Томас Блаунт.

— Иди в кабинета ми — каза кратко, като поспря за миг да потупа по шията кобилата си. — Да — каза й тихо. — Ти не се променяш, нали, скъпа?

Блаунт чакаше до прозореца. Робърт хвърли ръкавиците и камшика си на масата и се отпусна в стола пред писалището си.

— Всичко ли свърши? — попита той.

— Всичко беше извършено съвсем правилно — каза Блаунт. — Дребна неволна грешка в проповедта.

— Каква беше?

— Глупавият енорийски пастор каза, че тя е дама „трагично загинала“, вместо „трагично починала“. Поправи се, но беше смущаващо.

Сър Робърт повдигна едната си тъмна вежда.

— Дребна неволна грешка?

Блаунт сви рамене.

— Така мисля. Дразнеща, но не достатъчно силна, за да е обвинение.

— Добавя зърно в мелницата на клюките — отбеляза Робърт.

Блаунт кимна.

— Нали отпрати слугите й и носиш нещата й? — Робърт умишлено поддържаше лековат и хладен тон.

— Госпожа Одингсел вече беше заминала. Очевидно го беше приела много тежко — каза Блаунт. — Изпратих госпожа Пирто да се върне в Станфийлд с вещите, и там ще й платят. Изпратих бележка. Видях се с господин и госпожа Фостър: те смятат, че домът им е въвлечен в голям скандал. — Той се усмихна иронично.

— Ще бъдат обезщетени за неприятностите си — каза кратко Дъдли. — Някакви клюки в селото?

— Не повече, отколкото бихте очаквали — каза Блаунт. — Половината хора от селото приемат заключението за смърт при нещастен случай. Другата половина мислят, че е убита. Ще говорят цяла вечност за това. Но за вас това няма значение.

— Нито за нея — каза тихо Робърт.

Блаунт замълча.

— И така — каза Робърт, като се надигна. — Твоята работа е приключена. Тя е мъртва и погребана, и каквото и да мислят всички, никой не може да каже нещо, което може Да ме нарани повече от станалото дотук.

— Свършено е — съгласи се Блаунт.

Робърт му посочи с жест да сложи кутиите на масата. Блаунт остави кутията с предметите за спомен, а после — малката кутия за бижута с ключа до нея. Поклони се и зачака.

— Можеш да си вървиш — каза Робърт.

Беше забравил кутията. Беше я подарил на Ейми по времето, когато я ухажваше: беше й я купил на един панаир в Норфолк. Тя никога не беше имала прекалено много бижута за тази малка кутия. Той изпита познатото раздразнение, че дори когато беше лейди Дъдли и бе имала на разположение цялото му състояние, тя пак не бе имала нищо повече от малка кутия за бижута, едно-две колиета от позлатено сребро, няколко обици и един–два пръстена.

Той завъртя ключа в кутията и я отвори. Най-отгоре лежаха венчалният пръстен на Ейми и неговият пръстен с печат с герба му — мечката и боздугана.

За миг той не можеше да повярва на очите си. Бавно пъхна ръка в кутията, измъкна и вдигна двата златни пръстена. Госпожа Пирто ги беше свалила от студените пръсти на Ейми, беше ги сложила в кутията за бижута на Ейми, и я беше заключила, както подобава на една добра прислужница.

Робърт погледна пръстените. Венчалната халка той сам бе сложил на пръста на Ейми в онзи летен ден преди единайсет години, а пръстенът с печат никога не беше слизал от собствената му ръка, докато не го беше сложил на пръста на Елизабет, за да подпечата годежа им, само преди три месеца.

Робърт плъзна пръстена с печат отново върху малкия си пръст, и остана да седи на писалището си, докато стаята притъмняваше и изстиваше, питайки се как пръстенът му се бе озовал от верижката около шията на неговата любовница върху пръста на мъртвата му съпруга.

Вървеше покрай реката, а един въпрос се блъскаше непрестанно в ума му: „Кой уби Ейми?“ Седна на кея като момче, поклащайки крака над водата, загледан надолу в зелените дълбини, където дребните рибки гризяха водораслите по гредите на вълнолома, и чу в ума си втория въпрос: „Кой е дал на Ейми моя пръстен?“

Премръзнал, той се надигна и се отправи бавно по пътеката покрай брега, откъдето се теглеха корабите, на запад към слънцето, което бавно се снишаваше в небето и сменяше цвета си от червеното на разгорели се пламъци с по-тъмното на тлеещи въглени, докато Робърт вървеше, загледан в реката, но без да я вижда, загледан в небето, но без да вижда и него.

„Кой уби Ейми?“

„Кой й е дал моя пръстен?“

Слънцето залезе и небето стана бледосиво: Робърт продължаваше да върви нататък, сякаш не притежаваше пълна конюшня с коне, цял табун расови бързи африкански коне, безброй добре обучени млади жребци; вървеше пеша като бедняк, като мъж, който трябва да иска от съпругата си кон за езда.

„Кой уби Ейми?“

„Кой й е дал моя пръстен?“

Опитваше се да не си спомня последния път, когато я беше видял, когато я беше оставил, изричайки проклятие, и беше настроил семейството й срещу нея. Опитваше се да не си спомня, че я беше взел в обятията си и в своята лудост, беше изрекъл: „Обичам те“, а тя, в лудостта си, го беше чула да го казва.

Опитваше се да не си я спомня изобщо, защото му се струваше, че ако си я спомни, ще седне на брега на реката и ще заплаче като дете, задето я е загубил.

„Кой уби Ейми?“

„Кой й е дал моя пръстен?“

Ако размишляваше, вместо да си спомня, можеше да избегне вълната от болка, която се надигаше, готова да се разбие над него. Ако възприемаше смъртта й по-скоро като загадка, отколкото като трагедия, можеше да зададе въпрос, вместо да обвинява себе си.

Два въпроса: „Кой уби Ейми? Кой й е дал моя пръстен?“

Когато се спъна и се подхлъзна, и рязко дойде на себе си, осъзна, че се беше стъмнило и че върви слепешком покрай стръмния бряг на дълбоката, бързо течаща река. Тогава се обърна — оцелял член на род от хора, които умееха да оцеляват; допуснал грешката да се ожени за жена, която не споделяше упоритата му жажда за живот.

„Кой уби Ейми?“

„Кой й е дал моя пръстен?“

Тръгна обратно. Едва когато отвори желязната порта към оградената със стени градина, студеният допир на резето върху ръката му го накара да спре за миг, накара го да осъзнае, че имаше два въпроса: „Кой уби Ейми? Кой й е дал моя пръстен?“, но само един отговор.

Онзи, у когото е бил пръстенът, който и да бе той, е притежавал символа, на който Ейми би се доверила. Ейми би опразнила къщата по нареждане на пратеник, показал й този пръстен. Притежателят на пръстена, който и да бе той, бе онзи, който я беше убил. Имаше само един човек, който можеше да го е направил, само един човек, който би го направил: Елизабет.

Първият инстинкт на Робърт бе да отиде при нея веднага, да се нахвърли гневно върху нея заради безумието, до което я бе довела властта. Не можеше да я вини за желанието й Ейми да изчезне, но мисълта, че неговата любовница би могла да убие съпругата му, момичето, за което се беше оженил по любов, го изпълваше с гняв. Искаше да хване Елизабет и да отърси от нея надменността, порочната й, родена от властта самоувереност. Мисълта, че би могла да използва властта си като кралица, мрежата си от шпиони, безпощадната си воля, срещу толкова уязвима и невинна мишена като Ейми, го караше да трепери като сърдито момче от силата на чувствата си.

Робърт не спа тази нощ. Лежеше на леглото и се взираше в тавана, но отново и отново си представяше как Ейми получава пръстена му и хуква да го посрещне, стиснала пръстена му с печат в малкото си юмруче като пропуск към щастието, което заслужаваше. А после някакъв мъж, някой от наемните убийци на Сесил без съмнение, я посреща вместо него, строшава врата й с един удар, с притиснат до ухото й свит юмрук, с един рязък, бърз удар по тила, и я улавя, докато пада, отнасяйки я обратно в къщата.