Любовникт на девицата

Тя дръпна коня си малко по-близо до него.

— Може ли да ви кажа една тайна? — попита тя.

— Да — увери я той бързо.

— Сър Робърт скоро ще бъде вдовец и свободен да се ожени — каза тя, като говореше с много нисък глас.

— Нима!

Тя кимна.

— Съпругата му е на смъртно легло от някаква болест и наистина няма да живее дълго. Но не трябва да споделяте с никого за това, докато не го обявим.

— Обещавам, че ще запазя тайната ви — изпелтечи той. — Горката жена, от много отдавна ли е болна?

— О, да — каза небрежно Елизабет. — Така ме уверява той. Бедното създание. Ще дойдете ли на празненството тази вечер, сър?

— Да — каза той. Стисна по-здраво поводите на коня и се отдръпна от нея. Докато яздеха нагоре по виещия се път към замъка, видя Сесил на малките бойници над входа, очакващ завръщането на ловната група. Посланикът поклати глава към съветника на Елизабет, сякаш за да каже, че не проумява нищо, че сякаш всички са хванати в капана на някакъв кошмар, че се случва нещо много лошо, но никой не може да разбере точно какво.

Празненствата по случай рождения ден на Елизабет, които бяха започнали с тътена на оръдейните залпове, завършиха сред пламтящи фойерверки, които тя наблюдаваше от баржа в Темза, отрупана с късни рози, а до нея бяха най-близките й приятели и нейният любовник. Когато фойерверките затихнаха, гребците подкараха баржите бавно нагоре, а после надолу по реката, така че жителите на Лондон, наредили се от двете страни на бреговете да се възхитят на зрелището, да могат да извикат благословиите си към двайсет и седемгодишната кралица.

— Тя ще трябва да се омъжи скоро — отбеляза Летиша пред майка си с приглушен шепот. — Или ще стане твърде късно.

Катерина хвърли поглед към профила на приятелката си и по-тъмната сянка на Робърт Дъдли зад нея.

— Сърцето й ще бъде сломено, ако се омъжи за друг мъж — предрече тя. — А ако се омъжи за него, ще изгуби трона си. Каква дилема за една жена. Дай боже никога да не обичаш неразумно, Летиша.

— Е, ти се погрижи за това — каза остро Летиша. — Защото, след като съм сгодена без любов, няма вероятност да я намеря сега.

— За повечето жени е по-добре да се омъжат изгодно, отколкото да се омъжат по любов — каза Катерина, без да се смути. — Любовта може да дойде впоследствие.

— За Ейми Дъдли не е дошла — отбеляза Летиша.

— Мъж като Робърт Дъдли ще донесе беди и на любовницата, и на съпругата си — каза й майка й. Докато гледаха, баржата се люшна и Елизабет се препъна леко. В миг ръката на Робърт обгърна талията й, и, без да я е грижа за тълпите, които ги гледаха, тя го остави да я задържи, и се облегна на него, така че да може да почувства върху гърба си топлината на тялото му.

— Ела в стаята ми довечера — прошепна той в ухото й.

Тя се обърна да вдигне усмихнат поглед към него.

— Ще ми разбиеш сърцето — прошепна тя. — Но не мога. Сега е времето на месечното ми неразположение. Другата седмица ще се върна при теб.

Той изръмжа леко от разочарование.

— По-добре да е скоро — предупреди я. — Иначе ще дойда в спалнята ти пред целия двор.

— Би ли дръзнал да го направиш?

— Подложи ме на изпитание — препоръча й той. — Виж до къде би стигнала смелостта ми.

В събота вечерта Ейми вечеря с домакините си и се нахрани добре. Пиха за здравето на кралицата в тази вечер, вечерта на нейния рожден ден, както сториха във всяко вярно на короната домакинство в страната, и Ейми вдигна чашата си и я допря до устните си, без да трепне.

— Изглеждате по-добре, лейди Дъдли — каза господин Фостър любезно. — Радвам се да видя, че отново сте в добро здраве.

Тя се усмихна и той бе поразен от хубостта й, която беше забравил, докато мислеше за нея като за бреме.

— Вие наистина сте любезен домакин — каза тя. — Съжалявам, че се оттеглих да си легна веднага щом дойдох в къщата ви.

— Денят беше горещ, а ездата — продължителна — каза той. — В онзи ден бях навън и сам почувствах горещината.

— Е, съвсем скоро ще застудее — каза госпожа Фостър. — Колко бързо минава времето. Утре е панаирът в Абингдън, помислихте ли вече за това?

— Заминавам за Дидкот — каза господин Фостър. — Има някакъв проблем с десятъка за църквата. Казах, че ще изслушам проповедта на викария, а след това ще се срещна с него и църковния настоятел. Ще обядвам с него и ще се прибера вечерта, скъпа.

— Тогава ще пусна слугите да отидат на панаира — каза госпожа Фостър. — Обикновено имат почивка в неделята на панаира.

— Вие ще ходите ли? — попита Ейми с внезапен интерес.

— Не и в неделя — каза госпожа Фостър. — В неделя на панаира отива простолюдието. Ние можем да отидем в понеделник, ако желаете да го видите.

— О, нека отидем утре — каза Ейми, внезапно обзета от оживление. — Моля ви, съгласете се. Обичам панаира, когато е оживено и шумно и пълно с хора. Харесва ми да виждам слугите, пременени в най-хубавите си дрехи, и да си купувам панделки. В първия ден винаги е най-хубаво.

— О, скъпа, не мисля — каза госпожа Фостър със съмнение. — Може да бъде пълно с всякакви грубияни.

— О, идете — препоръча съпругът й. — Малко оживление няма да ви навреди. Това ще повдигне духа на лейди Дъдли. А ако искате панделки или нещо друго, ще сте сигурни, че не са ги разпродали.

— По кое време ще отидем? — попита госпожа Одингсел.

— Можем да тръгнем около пладне — предложи госпожа Фостър, — и да обядваме в Абингдън. Има доста приличен хан, ако искате да обядваме там.

— Да — каза Ейми. — Много би ми харесало да го направим.

— Е, радвам се, че дотолкова сте си върнала здравето, та настоявате да излезете — каза любезно господин Фостър.

Сутринта в неделя, денят, в който всички щяха да ходят на панаира, Ейми слезе на закуска отново с блед и болнав вид.

— Спах много лошо, твърде болна съм, за да отида — каза тя.

— Съжалявам — каза госпожа Фостър. — Имате ли нужда от нещо?

— Мисля, че просто ще си почивам — каза Ейми. — Сигурна съм, че ако успея да поспя, ще се оправя.

— Всички слуги вече отидоха на панаира, така че къщата ще бъде тиха — обеща госпожа Фостър. — А аз лично ще ви приготвя билков чай, и можете да обядвате в стаята си; в леглото си, ако желаете.

— Не — каза Ейми. — Вървете на панаира, както бяхте решили. Не бих искала да се бавите заради мен.

— Не бих и помислила за това — каза госпожа Фостър. — Няма да ви оставим съвсем сама.

— Настоявам — каза Ейми. — Вие го очаквахте с нетърпение, а както каза господин Фостър вчера, ако искате панделки или нещо друго, първият ден винаги е най-подходящ.

— Можем всички да отидем утре, когато си по-добре — вметна Лизи.

Ейми й се сопна:

— Не! Не ме ли чухте? Току-що казах. Искам всички да отидете, както планирахте. Аз ще остана тук. Но искам всички да отидете. Моля ви! Главата ми така пулсира, че не мога да понеса един спор по този въпрос. Просто вървете!

— Но сама ли ще обядвате? — попита госпожа Фостър. — Ако отидем всички?

— Ще обядвам с госпожа Оуен — каза Ейми. — Ако се чувствам достатъчно добре. Ще се видим, когато се върнете у дома. Но трябва да отидете!

— Много добре — каза Лизи, като хвърли предупредителен поглед на госпожа Фостър. — Не се разстройвай толкова, Ейми, скъпа. Всички ще отидем, и ще ти разкажем всичко за панаира довечера, след като си се наспала хубаво и се чувстваш по-добре.

Раздразнителността на Ейми веднага изчезна, и тя се усмихна.

— Благодаря ти, Лизи — каза тя. — Ще мога да си отдъхна, ако знам, че всички се веселите на панаира. Върнете се чак след вечеря.

— Добре — каза Лизи Одингсел. — А ако видя някои хубави сини панделки, които ще отиват на шапката ти за езда, ще ти ги купя.