Любовникт на девицата

— Можеш да спиш в стаята ми, Кат — каза тя. — Имам нужда от компанията ти.

Кат Ашли погледна бледото лице на господарката си и зачервената кожа там, където бе чоплила ноктите си.

— Сега пък какво е станало? — запита тя.

— Нищо — каза рязко Елизабет. — Нищо. Просто искам да си почина.

Но тя не можеше да си почине. На зазоряване беше още будна, седнала на писалището си с латинската граматика пред себе си, превеждайки трактат върху празнотата и суетата на славата.

— Защо правите това? — попита сънено Кат, надигайки се от леглото си.

— За да се възпра да мисля за каквото и да било друго — каза мрачно Елизабет.

— Какво става? — попита Кат. — Какво се е случило?

— Не мога да кажа — отвърна Елизабет. — Толкова е ужасно, че не мога да кажа дори на теб.

На сутринта тя отиде в параклиса, а после се върна в покоите си. Робърт тръгна до нея, докато се връщаха от параклиса й.

— Моят служител ми написа дълго писмо, за да ми съобщи какво се е случило — каза той тихо. — Изглежда, че Ейми е паднала от някакво стълбище и си е счупила врата.

За миг Елизабет пребледня, след това се съвзе.

— Поне е било бързо — каза тя.

Един мъж се поклони пред нея. Елизабет спря за миг и му подаде ръка. Робърт отстъпи назад и тя продължи сама.

В тоалетната си стая Елизабет се преоблече в дрехите си за езда, питайки се дали наистина беше редно всички да отиват на лов. Придворните й дами чакаха заедно с нея, когато, най-сетне, Кат влезе в стаята и каза:

— Сър Робърт Дъдли е отвън в приемната. Твърди, че има да ви каже нещо.

Елизабет се изправи на крака.

— Ще излезем при него. — Повечето придворни бяха облечени като за лов: разнесе се изненадан шепот, когато хората забелязаха, че Робърт Дъдли не беше в дрехи за езда, а облечем изцяло в черно. Когато кралицата влезе с дамите си, той й се поклони, изправи се и каза, напълно овладяно:

— Ваша светлост, трябва да съобщя за смъртта на съпругата си. Починала е в неделя в Къмнър Плейс. Бог да дари покой на душата й.

— Мили боже! — възкликна испанският посланик.

Елизабет хвърли поглед към него с очи, празни и безизразни като полиран кехлибар. Вдигна ръка. В миг стаята утихна, когато всички се скупчиха по-плътно да я чуят какво ще каже.

— С голямо съжаление съобщавам за смъртта на лейди Ейми Дъдли, в неделя, в Къмнър Плейс в Оксфордшър — каза спокойно Елизабет, сякаш въпросът нямаше много общо с нея.

Зачака. Придворните бяха млъкнали, зашеметени, всеки чакаше да види дали тя ще каже нещо повече.

— Ще носим траур за лейди Дъдли — каза рязко Елизабет и се обърна настрани да говори с Кат Ашли.

Испанският посланик, Де Куадра, се улови, че неспособен да устои, е тръгнал към нея.

— Каква трагична новина — каза той, като сведе глава над ръката й. — И толкова внезапно.

— Нещастен случай — каза Елизабет, като се опитваше да остане спокойна. — Трагичен. Изключително прискърбен. Трябва да е паднала по стълбите. Вратът й е бил счупен.

— Наистина — каза той. — Какъв странен нещастен случай.

Вече беше следобед, когато Робърт дойде отново да види Елизабет. Намери я в градината, където се разхождаше с дамите си преди вечеря.

— Ще трябва да се оттегля от двора за времето на траура — каза той, с мрачно лице. — Помислих си, че ще е добре да отида в Деъри Хаус в Кю. Лесно можеш да идваш и да се срещаш с мен там, а аз мога да идвам да те виждам.

Тя плъзна длан върху ръката му.

— Много добре. Защо изглеждаш толкова странно, Робърт? Не си тъжен, нали? Не приемаш нещата тежко, нали?

Той сведе поглед към хубавото й лице, сякаш тя изведнъж беше станала непозната за него.

— Елизабет, тя беше моя съпруга цели единайсет години. Разбира се, че скърбя за нея.

Тя се нацупи и направи лека гримаса.

— Но ти отчаяно желаеше да я напуснеш. Беше готов да се разведеш с нея заради мен.

— Да, наистина, бях готов да го сторя, и това е по-добре за нас, отколкото скандалът на развода. Но никога не бих пожелал смъртта й.

— През последните две години цялата страна очакваше тя да умре всеки момент — каза Елизабет. — Всички казваха, че е ужасно болна.

Той сви рамене.

— Хората си говорят. Не знам защо всички са мислели, че е болна. Тя пътуваше, излизаше на езда. Не беше болна, но през последните две години беше много нещастна, и за всичко бях виновен аз.

Тя се подразни, и не се постара да го скрие.

— В името на всички светци, Робърт! Нима ще решиш да се влюбиш в нея сега, когато е мъртва? Нима сега ще откриеш у нея огромни добродетели, които не си оценявал преди?

— Обичах я, когато тя беше млада жена, а аз бях момче — каза той пламенно. — Тя беше първата ми любов. Остана до мен през всичките години на бедите ми и нито веднъж не се оплака от опасността и трудностите, в които я въвлякох. А когато ти се възкачи на трона и аз отново получих онова, което бе мое по право, тя никога не възропта и с една дума срещу теб.

— Защо би се оплакала от мен? — възкликна Елизабет. — Как би се осмелила да се оплаква?

— Тя ревнуваше — каза той искрено. — И знаеше, че има основание. А аз не се отнасях с нея твърде почтено или великодушно. Поисках да ми даде развод, и бях груб към нея.

— А сега, когато е мъртва, ти съжаляваш, макар че щеше да продължиш да си груб с нея, ако беше останала жива — подметна язвително тя.

— Да — каза той искрено. — Предполагам, че всички лоши съпрузи биха казали същото: че знаят, че трябва да бъдат по-добри, отколкото са. Но днес се чувствам ужасно заради нея. Разбира се, радвам се да бъда отново необвързан, но не бих пожелал смъртта й. Горкото невинно създание! Никой не би поискал смъртта й.

— Не представяш себе си в твърде добра светлина — каза дяволито Елизабет, за да отклони вниманието му. — Като че ли съвсем не те бива за съпруг!

Като никога, Робърт не реагира на закачката й. Извърна поглед нагоре срещу течението на реката в посока на Къмнър, и погледът му бе мрачен.

— Не — каза. — Ней бях добър съпруг, а Бог е свидетел, че тя беше най-милата, най-добрата съпруга, която би могъл да има един мъж.

Сред чакащите придворни настъпи леко раздвижване: пратеник в ливреята на Дъдли бе влязъл в градината и беше спрял досами придворните. Дъдли се обърна, видя мъжа и тръгна към него, протегнал ръка да поеме писмото, което той му подаваше.

Любопитните придворни видяха как Дъдли взема писмото, разчупва печата, отваря го, и забелязаха как пребледнява, докато четеше.

Елизабет тръгна бързо към него и те отстъпиха, за да й направят път.

— Какво има? — запита тя настойчиво. — Внимавайте! Всички ви наблюдават!

— Ще има разследване — каза той; устните му едва се движеха, гласът му беше едва доловим, като дихание. — Всички твърдят, че не е било нещастен случай. Всички смятат, че Ейми е убита.

Томас Блаунт, пратеникът на Робърт Дъдли, пристигна в Къмнър Плейс още на другия ден след смъртта на Ейми, и разпита всички слуги един по един. След това добросъвестно писа на Робърт Дъдли, като съобщи, че Ейми е била известна с изменчивите си настроения, и в неделя сутринта отпратила всички на панаира, макар че компаньонката й, госпожа Одингсел, и госпожа Фостър, нямали желание да ходят.

„Не е нужно да споменавате отново това“, писа му в отговор Робърт Дъдли. Не му се искаше душевното здраве на съпругата му да се поставя под съмнение, когато знаеше, че сам той я беше тласнал към отчаянието.

Подчинявайки се на заповедта, Томас Блаунт никога вече не спомена странното поведение на Ейми. Но все пак каза как камериерката на Ейми, госпожа Пирто, отбелязала, че Ейми била изпаднала в дълбоко отчаяние и понякога се молела за смъртта си.

„Няма нужда да споменавате и това“, писа в отговор Робърт Дъдли. „Ще има ли разследване? Може ли на служителите на короната в Абингдън да се повери толкова деликатен въпрос?“