Любовникт на девицата

Томас Блаунт, който изтълкува нервното и набързо надраскано писмо от господаря си достатъчно добре, отговори, че в тази част на света хората не са предубедени срещу семейство Дъдли, и че господин Фостър се ползва с добро име. Нямаше да има никакви прибързани заключения за убийство; но, разбира се, сигурно именно това подозираха всички. Една жена не може да умре, като падне от ниско стълбище с шест стъпала, не може да умре от падане, при което дори шапчицата й не се е разместила, нито полите й са се измачкали. Всички смятаха, че някой й е строшил врата и я е оставил на пода. Фактите говореха за убийство.

— Невинен съм — заяви Дъдли на кралицата в залата на Частния съвет в замъка Уиндзор — място, където бе доста обезпокоително да се говори за такива поверителни неща. — Мили боже, нима бих се проявил като такъв грешник, че да причиня подобно нещо на една добродетелна съпруга? А ако бях го сторил, нима бих бил такъв глупак, че да го направя така неумело? Навярно има хиляда по-сполучливи начини да убиеш една жена и да направиш станалото да изглежда като злополука, отколкото да й счупиш врата и да я оставиш в подножието на половин дузина стъпала. Познавам тези стълби, в тях няма нищо опасно. Никой не би могъл да си счупи врата, като падне по тях. Невъзможно е да си счупиш дори глезена. Най-много да се натъртиш. Бих ли оправил полите на убитата жена? Бих ли закрепил отново шапчицата на главата й? Нима се предполага, че съм не само престъпник, а също и пълен глупак?

Сесил стоеше до кралицата. Двамата гледаха Дъдли мълчаливо, като неблагосклонни съдии.

— Сигурна съм, че разследването ще открие кой го е извършил — каза Елизабет. — И сянката на съмнението ще се вдигне от името ви. Но междувременно ще трябва да се оттеглите от двора.

— Това ще ме съсипе — каза Дъдли направо. — Ако ме отдалечите от двора, ще изглежда сякаш ме подозирате.

— Разбира се, че не ви подозирам — каза Елизабет. Хвърли поглед към Сесил. Той кимна съчувствено. — Ние не ви подозираме. Но според традицията всеки, обвинен в престъпление, трябва да се оттегли от двора. Вие знаете това така добре, както и аз.

— Не съм обвинен! — възкликна той ожесточено. — Провежда се разследване, не е издадено заключение за убийство. Никой не намеква, че съм я убил аз!

— Всъщност всички предполагат, че сте я убили вие — услужливо изтъкна Сесил.

— Но ако ме отпратите от двора, показвате, че вие също ме смятате за виновен! — Дъдли заговори направо на Елизабет. — Трябва да остана в двора, редом с вас, и тогава ще изглежда така, сякаш съм невинен и вие вярвате в невинността ми.

Сесил пристъпи половин крачка напред.

— Не — каза той тихо. — Ще избухне наистина ужасен скандал, каквото и заключение да представи разследването. Ще избухне скандал, който ще разлюлее целия християнски свят, какво остава пък за тази страна. Ще избухне такъв скандал, че ако дори само полъх от него докосне трона, ще бъде достатъчен да унищожи кралицата. Не можете да бъдете до нея. Тя не може да защитава невинността ви. Най-доброто, което всички можем да направим, е да се държим както обикновено. Вървете в Деъри Хаус, оттеглете се в траур, и чакайте присъдата, а ние ще се опитаме да уталожим слуховете тук.

— Винаги има слухове! — възкликна отчаяно Робърт. — Винаги сме ги пренебрегвали преди!

— Никога не е имало такива слухове — изтъкна правдиво Сесил. — Говори се, че хладнокръвно сте убил съпругата си, че вие и кралицата сте сгодени тайно, и че ще обявите това на погребението на съпругата си. Ако разследването ви намери за виновен в убийство, мнозина ще сметнат кралицата за ваша съучастница. Молете се Богу да не бъдете окончателно съсипан, сър Робърт, а кралицата — съсипана заедно с вас.

Робърт беше побелял като надиплената си ленена яка.

— Не мога да бъда съсипан от нещо, което никога не бих сторил — изрече той с изстинали устни. — Независимо от изкушението, никога не бих сторил нещо като това, да нараня Ейми.

— Тогава със сигурност няма от какво да се боите — каза гладко Сесил. — А когато открият убиеца й и той направи признания, името ви ще бъде изчистено.

— Ела с мен — нареди Робърт на любовницата си. — Трябва да се разходя насаме с теб.

— Не може — заяви Сесил. — Тя вече изглежда твърде виновна. Не може да бъде виждана да си шепне с човек, заподозрян в убийството на невинната си съпруга.

Робърт рязко се поклони на Елизабет и излезе от стаята.

— За бога, Сесил, няма да ме обвинят, нали? — запита настойчиво тя.

— Не и ако видят, че се държите на разстояние от него.

— А ако открият, че е убита, и помислят, че го е извършил той?

— Тогава той ще трябва да се изправи на съд и, ако е виновен, да бъде екзекутиран.

— Той не бива да умре! — възкликна тя. — Не мога да живея без него. Знаете, че не мога да живея без него! Ще бъде пълна катастрофа, ако се стигне дотам.

— Винаги можете да го помилвате — каза Сесил спокойно. — Ако се стигне дотам. Но няма. Мога да ви уверя, че няма да го намерят за виновен. Съмнявам се, че има каквито и да е доказателства, които да го свържат с престъплението, освен собствената му непредпазливост и всеобщото убеждение, че е искал смъртта на съпругата си.

— Изглеждаше съкрушен — каза тя жалостиво.

— Наистина. Ще го понесе тежко, той е много горд човек.

— Непоносимо ми е, че трябва да е в толкова тежко положение.

— Невъзможно е да се предотврати — каза бодро Сесил. — Каквото и да последва, каквото и да постанови разследването, гордостта му ще бъде потъпкана и той завинаги ще остане известен като човекът, счупил врата на съпругата си в напразно усилие да стане крал.

В Абингдън, съдебните заседатели бяха положили клетва и започнаха да изслушват показанията за смъртта на лейди Ейми Дъдли. Научиха, че настояла всички да отидат на панаира, за да може да остане сама в къщата. Научиха, че е намерена мъртва в подножието на малкото стълбище. Слугите потвърдиха, че шапчицата й е била спретнато закрепена на главата, а полите й — издърпани надолу, преди те да я вдигнат и да я занесат в леглото й.

В красивата Деъри Хаус в Кю Робърт нареди да му донесат траурните дрехи, но му беше почти непоносимо да стои неподвижно, докато шивачът го обличаше.

— Къде е Джоунс? — запита той. — Той е много по-бърз.

— Господин Джоунс не можа да дойде. — Мъжът седна на пети и заговори, с пълна с карфици уста. — Поръча да ви предам извиненията му. Аз съм негов помощник.

— Шивачът ми не е дошъл, когато съм изпратил да го повикат? — повтори Робърт, сякаш не можеше да повярва на думите. — Собственият ми шивач е отказал да ме обслужи? — „Мили боже, сигурно си мислят, че съм вече отново с единия крак в Тауър; щом дори собственият ми шивач не си прави труда да се появи за пробата, значи сигурно си мислят, че съм на половината път до ешафода по обвинение в убийство“.

— Сър, моля ви, позволете ми да забода това — каза мъжът.

— Оставете го — каза раздразнено Робърт. — Вземете друг жакет, някой стар, и направете този по същия модел. Непоносимо ми е да стоя и да търпя да набождате с карфици този проклет гарвановочерен плат навсякъде около мен. И можете да кажете на Джоунс, че следващия път, когато ми потрябват дузина нови костюми, няма да забравя, че е отказал да ме посети днес.

Той нетърпеливо отметна почти готовия жакет и прекоси малката стая с две големи крачки.

„Два дни, и нито думичка от нея“, каза си той. „Сигурно си мисли, че съм го направил. Сигурно ме смята за достатъчно коварен и зъл, че да извърша подобно нещо. Сигурно ме мисли за човек, готов да убие невинна съпруга. Защо й е да се омъжва за такъв човек? А през цялото време около нея сигурно ще има хора, които ще побързат да я уверят, че аз съм именно такъв“.

Той прекъсна рязко мисълта си.

„Но ако тя беше обвинена, аз бих застанал до нея“, помисли си. „Нямаше да ме е грижа дали е виновна или не. Не бих понесъл да знам, че е сама и уплашена, и обзета от чувството, че няма нито един приятел на света“.