Любовникт на девицата

„А тя също знае това за мен. Знае, че съм бил обвиняван преди. Знае, че съм бил заплашен от смъртна присъда, без нито един приятел на света. Ние си обещахме, че никой от нас вече никога няма да бъде толкова сам“.

Той поспря до прозореца: студеното стъкло под пръстите му изпрати дълбока тръпка из цялото му тяло, макар да не си спомняше защо усещането трябваше да е толкова ужасно.

— Мили боже — изрече на глас. — Ако това продължи още малко, ще започна да дълбая фамилния си герб в полицата над огнището, както правехме с братята ми в Тауър. Отново паднах толкова ниско. Толкова ниско, отново.

Той облегна чело на стъклото, когато някакво движение по реката привлече погледа му. Притисна лице към дебелото стъкло, за да види по-ясно. Беше баржа, и човекът отпред удряше барабана, за да поддържа ритъма на гребците. Робърт присви очи — различи знамето, кралския флаг. Беше кралската баржа.

— О, Господи, тя дойде! — възкликна. Веднага почувства как сърцето му блъска силно в гърдите. — Знаех си, че ще дойде. Знаех си, че никога няма да ме остави, каквото й да й коства, каквато и да е опасността, ние ще я посрещнем заедно. Знаех, че тя ще бъде до мен, винаги. Знаех, че ще ми бъде вярна. Знаех, че ще ме обича. Никога не съм се съмнявал в нея дори за миг.

Той отвори със замах вратата и изтича от стаята, през входа към реката, и излезе в красивата овощна градина, където беше устроил за Елизабет закуска по случай майския празник само преди шестнайсет месеца.

— Елизабет! — извика той и затича през овощната градина към кея.

Беше кралската баржа, но от баржата на кея не слизаше Елизабет. Дъдли спря рязко, изведнъж сломен от разочарование.

— О, Сесил — каза той.

Уилям Сесил заслиза по дървените стълби към него и подаде ръка.

— Спокойно — каза той любезно. — Не се тревожете. Тя изпраща благопожеланията си.

— Значи не сте дошъл да ме арестувате?

— Бога ми, не — каза Сесил. — Това е посещение на вежливост, за да ви поднеса благопожеланията на кралицата.

— Нейните благопожелания? — изрече сломено Робърт. — Това ли е всичко?

Сесил кимна.

— Тя не може да каже повече, знаете това.

Двамата мъже се обърнаха и влязоха в къщата.

— Вие сте единственият човек от двора, който дойде да ме види — каза Робърт, когато влязоха: в тишината стъпките им отекваха по дървения под. — Помислете си за това! От всичките ми стотици приятели и почитатели, които се тълпяха около мен всеки ден, когато бях в самия център на двора, от всички тези хиляди, които се гордееха да ме нарекат свой приятел, които претендираха за познанство с мен дори когато едва ги познавах… вие сте единственият посетител, когото съм имал тук.

— Този свят е изменчив — съгласи се Сесил. — А истинските приятели са рядкост.

— Рядкост? Не и за мен, тъй като аз изобщо нямам истински приятели. Оказва се, че вие сте единственият ми приятел — каза Дъдли иронично. — А само преди месец изобщо не бих ви определил като такъв.

Сесил се усмихна.

— Е, съжалявам да видя, че сте унизен до такава степен — каза той искрено. — И съжалявам да ви намеря така опечален, да пробвате траурните си дрехи. Имате ли новини от Абингдън?

— Предполагам, че знаете повече от мен — каза Робърт, който беше наясно с огромната мрежа от шпиони на Сесил. — Но писах на полубрата на Ейми и го помолих да отиде и да накара съдебните заседатели да положат всички усилия да открият фактите, писах също и на старши съдебния заседател и го помолих да назове извършителя, който и да е той, напълно безпристрастно. Искам истината за това да излезе наяве.

— Настоявате да узнаете?

— Сесил, не съм аз, тогава кой? Много лесно е за всички останали да помислят, че е убийство, и че моите ръце са опетнени с кръв. Но аз знам, както никой друг не може да знае, че не съм го извършил. Следователно, ако не съм го извършил аз, кой би извършил подобно нещо? На чий интерес ще послужи смъртта й?

— Не мислите, че е било нещастен случай? — попита Сесил.

Робърт се изсмя кратко.

— Бога ми, бих искал да можех да мисля така, но как е възможно? Такова ниско стълбище, а и това, че тя е отпратила всички за целия ден? Най-ужасният, постоянният ми страх е, че тя е посегнала на себе си, че е взела някаква отрова или отвара за сън, а след това се е хвърлила по стълбите с главата напред, за да направи така, че станалото да изглежда като злополука.

— Мислите ли, че е била толкова нещастна, та би се самоубила? Смятах я за твърде набожна, за да постъпи така? Със сигурност тя никога не би изложила на опасност безсмъртната си душа, дори ако е била сломена?

Робърт оброни глава.

— Да ми прости Господ, аз бях този, който й разби сърцето — изрече тихо. — И ако тя сама е причинила смъртта си, тогава заради любовта си към мен е изгубила полагащото й се място в рая, както и щастието си на земята. Бях жесток към нея, Сесил, но, кълна се в Бога, никога не съм мислил, че това ще завърши така.

— Наистина ли мислите, че именно вие сте я подтикнали да отнеме живота си?

— Не ми идва наум нищо друго.

Сесил внимателно докосна рамото на по-младия мъж.

— Тежко бреме носите, Дъдли — каза той. — Не мога да си представя по-тежко бреме от позора.

Робърт кимна.

— Това ме принизи до крайност — каза той тихо. — Толкова много, че не мога да се представя как бих могъл да се надигна отново. Мисля за нея, и си я спомням каквато беше, когато я срещнах за първи път и я обикнах още същия миг, и знам, че съм от онези глупаци, които откъсват цвете, за да го сложат в бутониерата си, а след това го изпускат и го оставят да умре поради най-обикновена и долна небрежност. Аз я откъснах като иглика, с каквато я сравняваше майка ми, а след това се уморих от нея и я захвърлих, сякаш бях егоистично дете, а сега тя е мъртва и никога не мога да я помоля за прошка.

Възцари се мълчание.

— А най-лошото — каза печално Дъдли — е че никога не мога да й кажа, че съжалявам, задето я наскърбих толкова тежко. Вечно мислех за себе си, вечно мислех за кралицата, преследвах собствената си проклета амбиция и не мислех какво причинявам на Ейми. Да ми прости Господ, отблъсквах далече от себе си мисълта за нея, а сега тя прие думите ми за чиста монета, и си отиде от мен, и никога повече няма да я видя, и никога няма да я докосна, и никога няма да видя усмивката й. Казах й, че вече не я искам, и сега вече я нямам.

— Ще ви оставя — каза Сесил тихо. — Не дойдох да се натрапвам на скръбта ви, а само да ви кажа, че имате поне един приятел в целия свят.

Дъдли вдигна глава и протегна ръка към Сесил.

По-възрастният мъж я стисна силно.

— Кураж — каза той.

— Не мога да ви опиша колко съм ви благодарен, че дойдохте — каза Робърт. — Ще ме споменете ли пред кралицата? Убедете я да ми позволи да се върна в двора веднага щом присъдата стане известна. Бог е свидетел, че известно време няма да се впускам в танци, но тук съм много самотен, Сесил. Това е не само траур, а и изгнание.

— Ще говоря с нея за вас — увери го Сесил. — И ще се моля за вас, и за душата на Ейми. Знаете ли, спомням си я в сватбения й ден, тя просто сияеше от щастие: толкова много ви обичаше, смяташе ви за най-прекрасния човек на света.

Дъдли кимна.

— Да ми прости Господ, задето я накарах да разбере, че нещата стоят различно.