Сраснати

Преша

Сън

Брадуел спи, а Финън кротува до малкия радиатор, събирайки енергия, докато вниманието на Преша е погълнато от паяците. Всеки от тях носи невероятно мощен експлозив. Тя разглобява взривните устройства, след което ги преработва в малки ръчни гранати. Написала е инструкциите на нов камък и е изработила три прототипа.

Утре сутринта ще напуснат вилата и следвайки картите в главата на Хейстингс, ще се опитат да намерят летателния апарат. Но преди това Преша иска да остави достатъчно надеждни инструкции. На поляната пред бившия пансион е пълно с палатки, натъпкани с хора, които с подходящо обучение биха могли да отстраняват паяците роботи от телата на оцелелите и да произвеждат амуниции. Защо да не им намери малко работа? И тъй като има проблеми със съня, Преша също си е намерила занимание.

Брадуел беше на мнение, че Хелмут и Ел Капитан трябва да останат тук, а Ел Капитан пък смяташе, че не друг, а Брадуел трябва да остане. Накрая се скараха малко преди Ел Капитан и Хелмут да напуснат къщата заедно Хейстингс за през нощта.

– Хората тук ще имат нужда от теб – каза му Брадуел.

– Ти можеш да ме заместваш. Не си достатъчно оздравял за това пътуване.

– Няма да седя тук със скръстени ръце.

– Нито пък аз – отвърна Ел Капитан.

– Нито пък аз – повтори Хелмут.

– Ако откриете летателния апарат, ще имате нужда от пилот – отбеляза Ел Капитан.

– Пилот – рече и Хелмут с нотка на изненада в гласа.

– Баща ми бе освободен от въздушните сили заради психическа нестабилност, след което изчезна – каза Ел Капитан, – но аз прекарах детството си, изучавайки всичко за летенето, и тренирах на симулаторите. Въпреки че не помниш баща си, знам, че имаме две общи неща. Летенето и лудостта.

– Лудостта – отрони и Хелмут.

– Откачен пилот? Това не е кой знае каква перспектива – промърмори Брадуел.

– Въпросът е – обади се Преша – какви са шансовете този летателен апарат да се управлява като симулатора.

Но Ел капитан не искаше да чуе.

– По-добре да имаш под ръка човек, който знае нещо за летенето. Ще бъде жалко да намерите самолета, а да не можете да различите десния борд от кърмата. Финън може също да бъде от полза. Като помощник пилот. – Лампичките на Финън примигват доволно.

Когато Ел Капитан им пожела лека нощ и пое към общежитията заедно с Хейстингс, Брадуел се провикна подире им от вратата на вилата:

– Значи, отиваме всички! Ще се видим сутринта!

Без да се обръща назад, Ел само махна примирено с ръка и това беше всичко.

Преша се изправя, след което се протяга и преглежда отново нещата в раницата си. Изважда един по един увитите мускали и улавяйки светлината през стъклените шишенца, ги нарежда на масата. Течността в тях се люшка, блестяща и кехлибарена на цвят. Замисля се за майка си, която беше блестящ учен. Но нима този изключителен ум я е довел до нещо добро? Лев Новиков я целуваше. Може би двамата са излизали, когато той е умрял. А после, най-вероятно, възползвайки се от скръбта ù, Уилъкс, убиецът на Лев, е успял да я спечели и да се ожени за нея. Но дали след време е открила, също като Уолронд, че Уилъкс е отговорен за смъртта на Лев? Може би тъкмо това я е тласнало към Иманака, бащата на Преша. И все пак е сигурна в едно: в постъпките си майка ù невинаги е била водена от разума и логиката. Много от решенията си е взимала, вслушвайки се в сърцето си, а не в разума. И тъкмо тези решения впоследствие доведоха до смъртта ù.

Преша няма намерение да допуска същите грешки – независимо от чувствата, които бе изпитала в прегръдките на Брадуел в гората.

Най-важното сега е да защити завещаното от майка ù. Без тези три мускала няма да има лечение за никого.

Парчето сукно, което Брадуел ù бе дал, за да увие мускалите на кръста си, не изглежда достатъчно сигурно за такова опасно, а може би смъртоносно пътуване. Затова тя изрязва правоъгълна ивица от едно одеяло и увива в нея мускалите, преди да ги загъне в сукното.

– Защо не спиш? – пита Брадуел с дрезгав глас.

– Събудих ли те? Извинявай.

– Не, не. – Той сяда в леглото и разтрива главата си.

– Какво ще правим с картите на Партридж и Лайда? – пита тя.

– Най-добре да ги оставим тук, където ще са на сигурно място.

– И аз така мисля.

Брадуел поглежда през прозореца.

– Понякога мислиш ли за Партридж?

– Надявам се да не свиква прекалено с охолния живот – казва Преша.

– Той е Чист. Но дори да пренебрегнем този факт, между нас пак ще има пропаст. Не знам дали някога ще се опознаем истински.

– А какво ще кажеш за мен? – Преша взима мускалите и ги прибира внимателно между дрехите в раницата си.

– На теб ти имам доверие.

– Но можеш ли да проумееш що за човек съм?

– Не – усмихва се той.

– Кое е толкова смешно?

Той разбухва възглавницата си и я пъха под главата си.

– Съня, който сънувах преди малко. И ти беше в него.

– Какъв беше?

– Сънувах, че летя. Като малък, преди Детонациите, често ми се присънваха такива неща. – Той се замисля. – Ако не се лъжа, спрях да сънувам, че летя, откакто имам птици на гърба си, с други думи истински крила.

– А как точно летеше в детските си сънища?

– Задържах дъха си и започвах полека да се издигам, докато накрая се оказвах толкова нависоко, че щом разтварях ръце, вятърът ме подхващаше и аз просто се реех във въздуха.

– Ами в този сън?

– На гърба си нямах птици, но въпреки това не бях малко момче. А какъвто съм сега, само че...

– Чист?

– Така мисля. Може би затова се събудих с мисълта за Партридж.

– Какво е чувството? – Преша никога не е сънувала, че може да лети.

– Сякаш съм... по-млад. Бях на същата възраст, но въпреки това се чувствах различно от сега. Като че ли можех да летя, защото нямаше какво да ми тежи. Знаех, както става само в сънищата, че родителите ми са живи. Под мен се простираха тучни поля, сред които течаха реки. Сякаш изобщо не е имало Детонации.

– И аз също бях в съня ти?

– Видях реката – онази, която прекосихме – и ти беше вътре. Бореше се с течението.

– С други думи, давех се.

– Така си мислех. А когато се спуснах надолу да те спася, пак се върнахме в онази нощ. В онази студена нощ. – Тя кимва, изчервявайки се при спомена за това. – Знаех, че за да стигна до теб, ще трябва да си спомня, че родителите ми са мъртви и че светът се е превърнал в пепелище. Когато си спомних всичко това, започнах да падам. Приземих се във водата. Потънах надълбоко и тогава те зърнах под водата. Отново станах, какъвто съм сега – с птиците на гърба и белезите. И...

– Успя ли да ме спасиш?

Той поклаща глава.

– Започнах да ти разказвам съня, за да ти дам пример, че не мога да проумея що за човек си.

– Така е.

– Беше заобиколена от всички тези момичета, чиито лица са по стените, и можеше да дишаш под водата. Всъщност ти пееше. Всички пеехте. А песента се носеше във водата. Долавях я с кожата си, усещах вибрирането на нотите.

Преша си спомня допира на кожата му и как снегът ги покриваше като дантела.

– А после?

– Ти нямаше нужда да бъдеш спасявана. Отначало реших, че се давиш, но ти беше добре. Погледна ме по начин, който не бих могъл да опиша.

– Как те погледнах?

– С нещо като ярост. Не знаех дали си ядосана на мен, или...

– Или какво?

– Нищо. Не мога да те проумея дори в сънищата си. Нали това ти казвам.

Тя надниква в раницата си, като че ли не знае съдържанието ù наизуст.

– На пазара има една гадателка на сънища. Виждал ли си я?

– Не вярвам в такива неща.

– Аз пък вярвам. Или поне понякога.

– Ще се опиташ ли да разтълкуваш съня ми? – Той се изправя и спуска краката си на пода.

Но Преша вече го е разтълкувала. Брадуел ще пътува с тях, за да я наглежда, да я пази. Но може би дълбоко в себе си разбира, че тя няма нужда да бъде пазена. Преша вдига раницата и я оставя до входната врата.