Сраснати

Партридж изпитва неустоимо желание да нахлуе в старото си общежитие, да се втурне по коридора, да подскочи и да плесне – по стар навик – знака за изход, закачен за тавана, а после да надникне в стаята на Уийдс и да извика: „Може ли по-късно да погледна записките ти?“, след което да се върне в стаята си, където ще завари Хейстингс да разресва мократа си коса пред огледалото. После ще се тръшне на леглото си и ще убеди Хейстингс да поиграят футбол на двора, въпреки че съквартирантът му току-що е взел душ. Но вече няма смисъл да мисли за тези неща. Всичко е в миналото.

– Винти, къде отиваме?

– Долу – отвръща Винти, като че ли това обяснява нещо.

Минават край учителските кабинети, чиито прозорци са затулени със щори. Партридж зърва с облекчение вратата за кабинета на господин Гласингс с метална табелка с името му. Обзема го надеждата, че Гласингс е още тук.

Винти подминава също и научните лаборатории. Накрая стигат до театъра. Винти отваря една врата, водеща зад кулисите, и се изкачва по късото стълбище. Партридж никога досега не е стъпвал зад кулисите. Не е участвал в представления, хорове или групи. Никога не е печелил награди. За разлика от Лайда, която пееше в хора. Всъщност я забеляза за първи път, когато бе излязла да пее на пролетния концерт. На сцената имаше повече от две дузини момичета, ала тя се открояваше. Когато пееше, накланяше леко глава и притваряше очи, сякаш усещаше музиката със сърцето си. Със спуснати завеси сцената изглежда потискаща и тясна. През фините пролуки между дъските на подиума се процежда оскъдна светлина. Опитва се да си спомни песента, която изпълняваше групата на Лайда. Беше старо парче, в което се пееше за желанието да се сдобиеш с късче от американската мечта. Дали не беше феминистко? Начина, по който момичетата казваха, че искат нещо повече? Никога досега не се бе замислял по този въпрос, но Лайда сигурно се е вълнувала от това. Все още не може да повярва, че не се върна заедно с него. Животът извън Купола я бе променил.

– Оттук – прошепва Винти.

Партридж поема след момчето, което се провира през картонените декори на къща, а после край няколко прожектора.

Винти се навежда и повдига капака на пода. Двамата слизат по стълба, спускаща се под сцената, където явно е въпросното „долу“. Изведнъж Партридж си мисли, че го водят в капан. Бе споменал името на Гласингс пред Айралийн. Дали момичето не го е издало?

По дяволите. Винти бе изтърсил думата Сигнус и Партридж го последва сляпо.

В единия ъгъл на стаята се вижда светлина, обясняваща проблясъците през пролуките на сцената. Макар и абсурдно, Партридж очаква със свито сърце да завари баща си тук, сред купища кашони, сгъваеми столове, масички, кутии с боя и четки, свещници и всевъзможни шапки – жалки останки от дома, който никога не е имал.

Пред себе си вижда две кресла. Едното, обърнато към него, е празно, но в другото, сигурен е, седи някой. Усеща нечие присъствие. Между двете кресла е изправена дървена бъчва. Върху нея е поставена лампа и малък стъклен аквариум с бръмбари. Приличат на буболечката, която Партридж бе махнал от глезена си.

Партридж се оглежда през рамо.

– Винти?

– Всичко е наред – отвръща момчето.

Партридж пристъпва напред с блъскащо в гърдите сърце и сяда незъзмутимо в креслото, сякаш не изпитва никакъв страх.

И тогава се оказва лице в лице с Дюранд Гласингс, стария му учител по история на света.

– Професор Гласингс – изрича Партридж. – Слава богу, че сте вие.

Гласингс се усмихва широко, навежда се и грабва ръката на Партридж като го изправя на крака. Прегръща го.

– Божичко, Партридж, мислех си, че никога вече няма да те видя. – Притиска го до себе си. – Ужасно съжалявам за майка ти и за Седж.

Обзема го странното чувство, че е жадувал за този момент, без да го осъзнава. И тогава се разплаква. Мигом съжалява, че не е успял да прикрие слабостта си, ала тялото му се разтърсва от ридания. Жадувал е да чуе от някого думата „съжалявам“ – от някого, когото приема като свой баща. И осъзнава, че в този момент за него Гласингс е тъкмо това.

– Хайде, седни – казва тихо Гласингс.

Партридж сяда в креслото и избързва очи.

Въпреки че се усмихва, в очите на Гласингс също има сълзи.

– По дяволите, Партридж. Раздвам се, че си тук. Я се виж само. Как беше навън? Разкажи ми.

Изведнъж Партридж осъзнава, че за първи път му задават този въпрос. Но в това няма нищо чудно. Хората в Купола не желаят дори да си спомнят за съществуването на онези отвън и все пак въпросът го изненадва.

– Там е мръсно, тъмно, пълно с пепел и опасно, но нещастниците изобщо не са нещастници. Всъщност там живеят страхотни хора, които оцеляват ден след ден при нечовешки условия. – Замисля се за миг, а Гласингс чака търпеливо. – Животът там е истински – казва накрая – а това е нещо хубаво.

– Значи, успя да се измъкнеш и после пак да се върнеш в Купола напълно невредим – казва Гласингс.

– Не съвсем – отвръща Партридж, след което маха отливката от кутрето си и показва на Гласингс къде е било отрязано.

– Как стана това?

– Един дълг, който трябваше да изплатя, както бихте се изразили вие. – Поставя отливката на мястото ù. – Баща ми иска да го види отново пораснал.

– Баща ти – лицето на Гласингс помръква. – Е, това е напълно в негов стил. – После се обръща към Винти и казва: – Може да тръгваш, Винти. Благодаря, че го доведе.

Винти поема забързано по стълбата, но миг по-късно спира и казва на Партридж:

– Винаги съм се питал що за човек си.

– Аз ли?

– Разбира се! Кой друг?

– И оправдах ли очакванията ти?

Винти накланя глава и казва:

– Не бях сигурен, че си способен да го направиш, но вече съм.

– Да направя какво? – пита Партридж, хвърляйки поглед към Гласингс.

Но Винти изтичва бързо нагоре и затваря капака след себе си.

– Преди да умре, мама ми каза, че планирате с моя помощ да превземете Купола отвътре. Това ли имаше предвид Винти? Май през цялото време сте чакали знак от мен, че съм готов. А аз дори нямах представа.

– А сега готов ли си, Партридж?

– Как точно ще поведа хората?

– Няма да е лесно. – Гласингс свежда поглед към ръцете си и Партридж усеща, че иска да му каже нещо, но не знае как да го направи.

– Как да започнем революция в Купола? – пита Партридж с надеждата, че Гласингс има план.

– Революция ли? – поклаща глава мъжът. – Партридж, заслушал ли си се поне веднъж в лекциите ми?

– Не се обиждайте, но вие не говорехте за нищо друго освен за древните култури. Все неща, които нямат никакво приложение в живота ми.

– Просто се опитвах да те подготвя, без да вдигам много шум. Подбирах внимателно думите си. Пишех лекциите си специално за теб.

– Кажете ми тогава какво съм пропуснал за революциите?

– Революциите започват хора, които са гладни. Разбира се, има и идеологически революции, но основната причина хората да въстават е, че животът им се е превърнал в борба за оцеляване. Главният фактор е отчаянието.

– Да не твърдите, че хората тук не са отчаяни? Мисля, че грешите. – Айралийн например живее в кротко отчаяние. – Според мен хората тук са отчаяни, само че не го съзнават.

– О, имаш право, но това отчаяние ги кара да се вкопчат още по-силно в това, което имат.

– Ако знаеха истината – казва Партридж, замисляйки се за Брадуел. Ще му се Брадуел да беше тук сега. – Ако можеха да зърнат света извън тези стени, ако имаха представа какво е причинил баща ми на хората, със сигурност щяха да се вдигнат срещу него. Щяха да го направят. Убеден съм в това.

Гласингс се обляга в креслото. Едва сега Партридж забелязва, че това не е обикновено кресло. А трон от театралния реквизит.

– Още не си го разбрал, нали? – казва Гласингс.

– Кое?

– Всички възрастни в Купола вече знаят истината – отвръща професорът. – Нещата, които преподаваме в академията са приказки за лека нощ. Партридж, всички ние знаем истината. Всички я носим в себе си.