Сраснати

– „Той уби единствения човек, който можеше да го спаси“ – добавя Преша. – Очевидно е чувал този мит, дори да не го е разбирал напълно. Нали все пак е избрал лебеда като символ на седморката.

– Мисля, че Уолронд е бил прав за обсесивния разсъдък на Уилъкс, за значението на съзвездието Сигнус, връхчето на чието крило минава над Нюгрейндж – казва Брадуел. – Преди не бях сигурен, но сега си мисля, че започвам да проумявам моделите в мисленето на Уилъкс.

Преша се взира на изток в останките от стари фабрики с нагънати изтърбушени покриви. Тъжна гледка.

– Чудя как ли са оцелели тук.

– Не знам, но трябва да са били доста жилави.

– Пътят свърши – обявява Ел Капитан.

Асфалтът постепенно изчезва. Пясъчните създания се извиват на хоризонта. Преша взима пушката и я притиска към гърдите си.

В далечината се вижда огромна, подобна на скелет, криволичеща структура – дълга шия, която свършва внезапно, гръбнак, който се устремява към земята, завършващ с овал; напомня за буквите от старо време, на които я бе учил дядо ù.

– Какво е това?

– Увеселителен парк – обяснява Хейстингс. – Трябва да го заобиколим от изток.

Брадуел се навежда напред.

– Божичко. Познавам това място. Идвал съм тук като малък. Тогава беше съвсем ново, но направено да изглежда ретро. Нали знаете, че от движението „Завръщане към добрите обноски“ обожаваха всичко, което напомня за стария свят. Наричаше се „Лудият Джон“. Имаше един клоун – наистина огромен клоун с клатушкаща се глава, въртележка и старовремско скоростно влакче. Но не като симулаторите в театрите, а съвсем истински. С истински вятър, който развява косата и изпълва дробовете ти. Баща ми веднъж ме доведе тук. Возихме се на „Громолящата светкавица“ и на „Лавината“.

– „Лудият Джон“ – казва Ел Капитан. – Спомням си афишите. Майка ми все не успяваше да събере достатъчно пари.

– Майка ми – повтаря Хелмут.

Преша се сеща за дядо си, Одуалд Белс, който все ù разказваше за едно пътуване до „Дисни Уърлд“ през времето Преди – измислена от него история, превърнала се в част от миналото ù, за което той не знаеше нищо.

– Мястото е населено – отбелязва Хейстингс. – Скоростното влакче е наблюдателна кула. Виждате ли ги?

– Кои? – пита Преша, но тогава в най-горната част на конструкцията различава няколко дребни фигури, застанали на вертикален участък, вероятно използван като стълба.

– Последния път, когато дойдох – добавя Хейстингс, – се оказаха доста опасни. Разполагат с електричество и барут от фойерверките...

Внезапно седанът занася странично, след което описва кръг. Задните гуми забуксуват в прахоляка. Колата се разтърсва и спира.

– И капани – довършва Хейстингс.

– Какво стана, по дяволите? – надава вик Ел Капитан, след което премята ремъка на пушката през главата на Хелмут и посяга към дръжката на вратата.

– Не излизай! – предупреждава го Хейстингс.

– Излизай – прошепва Хелмут.

– Трябва да хвърля поглед на щетите. – Ел Капитан отваря вратата и излиза навън. Кляка до предната гума, след което става и потрива с ръка шасито. – Проклятие! – изругава той. – Кой би сторил такова нещо на моето бебче?

– Моето бебче! – надава вик Хелмут.

Пясъчните създания са далече оттук. Наоколо е тихо.

– Някой е заровил нещо в земята – казва Ел Капитан. – Розова дупка със зъби! Някаква огромна гнусна уста!

Преша се навежда над предната седалка.

– Трябва да видя това.

– Аз също – додава Брадуел.

– Бъдете внимателни и не се бавете – предупреждава ги Хейстингс.

Спуканата гума е заклещена в съвършено кръгла розова дупка, направена вероятно от фибростъкло. От вътрешната ù страна се виждат остри шипове, забили се дълбоко в съсипаната гума. Свободните краища на брезент се развяват от вятъра.

– Хитро – отбелязва Преша. – Покрили са дупката с брезент, оставяйки вятъра да го засипе с пясък и пепел, и просто са чакали.

Хейстингс също излиза от колата. Спира на няколко крачки от тях, оглеждайки хоризонта.

Ел Капитан сритва гумата, проклинайки.

Брадуел потраква с пръсти по яката пластмаса.

– Това е чаша за чай – казва той. – От някоя въртележка.

– Въртележка ли? – възкликва Ел Капитан. – Колата ми беше съсипана от проклета чаша за чай, част от някаква въртележка?

Преша се замисля за историите, които дядо ù ù бе разказвал – италианските фестивали, златните рибки в найлонови торбички, които се давали като награда, канолите, игрите и въртележките. Тя хвърля поглед към ивицата земя, която ги дели от телената ограда на увеселителния парк. Пясъчните създания се тълпят наоколо.

– Дали има още капани?

– Да – отвръща Хейстингс. – Влизайте вътре. – Приковал е поглед в увеселителния парк. – По този път изгубихме трима войници от Специалните сили – тежко въоръжени и в пълна бойна готовност.

– Трима? – смайва се Ел Капитан.

– Какъв е планът? – пита Брадуел.

– Планът беше да не допускаме колата ми да пострада от една проклета чаша за чай – отвръща Ел Капитан.

– Колко километра остават, Хейстингс? Можеш ли да ни кажеш? – пита Преша.

– Около петдесет.

– Няма да успеем за един ден – заключава Ел Капитан. – Трябва да заобиколим това място и щом стигнем от другата страна, да потърсим къде да пренощуваме.

– Ако стигнем от другата страна – поправя го Брадуел.

– Ако изобщо има друга страна – добавя Преша.

– Ако – изрича накрая Хелмут.

– Чувате ли това? – пита Хейстингс.

– Кое? – обажда се Ел Капитан. Гневът му преминава в страх.

Няма нужда от отговор. Усещат как земята боботи под кракта им.

Партридж

Коледна елха

Партридж се събужда. Пред очите му е лицето на Джулби – петгодишната дъщеря на Холенбек. Това бе стаята, в която спеше през зимните ваканции, прекарани у семейство Холенбек. Чува госпожа Холенбек, която пее в кухнята; тя обича песните за снежни човеци и пързаляне с шейни. Джулби е пораснала. В момента ù липсват два предни долни зъба.

Дойде тук снощи, след като се раздели с Гласингс. Стигна пеша до апартамента на Холенбек и зърна малкото чукало с формата на лъвска глава – талисмана на академията – украсена със сложно завързана панделка – умение, на което госпожа Холенбек учи момичетата. Домашният уют е вид изкуство. Точно под панделката бяха залепени две хартиени снежинки, също като онези, които украсяваха прозорците на училището. Като че ли Лайда е била тук. За миг му мина през ум, че всички вече спят, свити на топло под завивките. Не искаше да ги буди.

Но въпреки това той вдигна чукалото и потропа.

Чу шумолене, а после и гласа на Холенбек:

– Кой е? Кой е там? Какво става, за бога? – После ключалката изщрака и Холенбек отвори широко врата.

Мъжът застана пред него, очевидно разтревожен. Няколко тънки снопчета коса се полюшваха на почти олисялото му теме, докато пристягаше колана на халата си. Раменете му изглеждаха още по-хилави – може би защото не носеше спортното си сако. Явно бе очаквал, че това е някакъв номер или че е изникнало нещо извънредно.

Той застина на място, втренчил поглед в Партридж. Само преди миг Холенбек бе смятал, че нищо не може да го изненада, ала се оказа, че не е така. Забелязвайки изумлението в очите му, Партридж изпитва задоволство, че го е извадил от равновесие. В този миг изпитваше омраза към него – през цялото време е знаел истината, ден след ден е премълчавал фактите.

Е, събуди ли се, Холенбек? – щеше му се да каже. – Такъв е животът. Пълен с изненади.

Холенбек го побутва да влезе.

– Партридж Уилъкс – не спираше да повтаря той. – Гледай ти! – А после се обади по телефона. Когато се върна, изглеждаше пребледнял.

– Можеш да пренощуваш тук. Няма проблеми. На сутринта ще дойдат да те вземат.

А сега Джулби се е надвесила над лицето му.

– Цял ден ли ще спиш?