Сраснати

Не си бе давал сметка колко трудно ще му бъде да се върне в Купола, след като изгуби Седж и майка си, след като остави Преша и останалите, но най-вече Лайда.

Долавя приглушеното бръмчене на двигател зад гърба си – електромобил с прожектор. Шмугва се зад група тополи, докато прожекторът претърсва дърветата, а после се плъзва нататък. От прикритието си вижда шофьора. Шкембето му е толкова голямо, че почти опира във волана. Чуди се какви ли връзки е имал, за да си спечели място в Купола? Дали навремето не е бил на важен пост, осигурил на семейството му апартамент и тази работа?

Партридж разхлабва вратовръзката си. Може би връзването на връзки е част от обучението на Айралийн. Съжалява, задето не е успя да я убеди да тръгне с него. Няма никакво доверие нито на баща си, нито на Мими. Вратите – все още ги вижда. Екземпляри. Какви точно? И с какво предназначение?

Усеща, че нещо го гъделичка по голия глезен. Щом се почесва, един огромен черен бръмбар тупва по гръб на земята, размахвайки крачка във въздуха. Още една буболечка? Преобръща го с върха на обувката си. Бръмбарът примигва със слаба червена светлина и се отдалечава. Дали не е полуробот – също като паяците, изпратени от Купола? Още не може да си обясни какво означава присъствието на нощната пеперуда и на бръмбара. Възможно е да са най-новите шпионски изобретения на баща му за събиране на информация и потисничество.

В този миг чува гласове. Партридж се скрива зад живия плет, около телената ограда на тенискортовете. По пътеката се задават двама пазачи. Ключовете им подрънкват.

– Хвърля топката в съвършена спирала. А е само на пет. Съвършена ти казвам. Знаеш, че съм тренирал.

– Че кой не го знае! – Пазачите са толкова близо, че вижда блясъка на обувките им.

– Сериозно ти казвам, от хлапето можеше да излезе нещо. А сега какво? Край на състезанията и на тренировките. Право да ти кажа, всички сме...

– Затваряй си устата – смъмря го другия и се заковава на място. Партридж затаява дъх. Пазачът се оглежда наоколо. Партридж усеща как кръвта нахлува в главата му. Но тогава човекът добавя: – Тук всеки може да те чуе. Под душа можеш да дрънкаш, каквото си искаш. Но не и тук. Не и когато си с мен.

Пазачите отминават в мълчание.

Партридж си отдъхва. Как ще успее, по дяволите, да се добере незабелязано до академията? Усеща нещо на рамото си – още един бръмбар? Не, този път е ръка с бледа кожа и изящни, дълги пръсти.

– Партридж. – Едно лице сякаш изплува пред очите му – лицето е момчешко, слабо и луничаво.

– Кой си ти?

– Винти Фърт.

– Винти Фърт? – Въпреки че Олгрин Фърт беше приятел на Вик Уелингзли и мразеше Партридж, имената на родителите му бяха в сигнусовия списък на майка му. Партридж си спомня, че Олгрин е разказвал за Винти. Родителите му се притеснявали, защото смятали, че е твърде недоразвит, за да бъде приет в академията.

– Точно така – отвръща Винти. – Знаех си, че ще те намерим!

– В академията ли учиш? – пита го Партридж, като че ли има някакво значение.

– За първа година.

– Какво търсиш тук?

Винти се оглежда бързо

– Трябва да дойдеш с мен – веднага.

На чия ли страна е Винти? Започва да се чуди дали нощната пеперудата и бръмбарът не са издали местоположението му, засечено от някоя сложна система, управлявана от баща му. Ако е така, защо ще изпращат слабак като Винти Фърт?

– Слушай, няма да се хвана на въдицата на баща ми. Можеш да му кажеш, че...

– Не е баща ти – отвръща Винти. – А Сигнус. Ние сме Сигнус. Чакаме те отдавна.

Партридж

Долу

По всичко личи, че Винти усеща приближаването на пазача с електромобила доста преди Партридж да чуе нещо. Момчето го избутва в странична алея между два магазина и количката профучава покрай тях. Винти вдига ръка, сякаш му казва: „Чакай, чакай!“ Когато шумът заглъхва, двамата поемат нататък.

Партридж задава въпроси, ала Винти слага показалец на устата си, след което продължават. Опитва отново да пита това-онова шепнешком, но Винти всеки път поклаща глава.

Момчето го отвежда до централната част на Купола, след което прикрива лицето си, пристъпва към асансьорите и натиска най-близкия бутон.

Няколко асансьора идват и си отиват. Вратите им се отварят, ала Винти не помръдва от мястото си. Кабините са празни. Винти натиска бутона отново.

– Като дойде подходящият, свий се ниско долу.

Най-сетне се отваря вратата на един от асансьорите в средата. Винти смушква Партридж.

Вътре заварват едър мъж, който диша хрипливо, придружен от дребна жена. Лактите им са сключени така плътно, сякаш са сраснали един за друг. Лицето на мъжа е пламнало от кашлицата, която раздира гърдите му. Очевидно отиват в медицинския център на нулевото ниво. Винти го избутва в асансьора. Партридж пристъпва неохотно, тъй като го обзема старият страх от възможна зараза – това, от което всички в Купола се боят най-много. Освен това, защо да взимат точно асансьора, в който има хора?

Но Партридж бързо осъзнава, че всичко е постановка. Мъжът негодува престорено срещу отварянето на вратите на това ниво, оплаквайки се на жена си между пристъпите на кашлица, докато в същото време едрото му тяло и дългото палто пречат на камерата да се вдигне към Винти и Партридж.

Толкова са близо един до друг, че Партридж усеща одеколона и медицинския талк на мъжа.

Не спират на първо ниво, предназначено за обикновените хора – с огромни жилищни сгради, училища, центрове за развлечение и пазаруване, сред които е и рехабилитационната клиника за психичноболни пациенти, където бе въдворена Лайда.

Но щом стигат до нулевото ниво, мъжът и жената излизат бавно, прикривайки ловко Винти и Партридж от другите асансьори. Щом двойката свива надясно към медицинския център, Партридж и Винти се спускат наляво към академията.

Академията е наблизо, само на няколко пресечки. Освен нея и медицинския център, на нулевото ниво има ферми и пасища, жилища на работници, различни съоръжения и предприятия за производство на храна, здравни и научни лаборатории, фармацевтични цехове, охранителни централи, а също и зоологическа градина – клетка в клетката. Ако имаш право на достъп до най-отдалечените краища на селскостопанските площи, накрая ще стигнеш до същинската стена на Купола, зад която е външният свят.

В момента академията е в сесия, точно преди коледната ваканция, и затова наоколо е тихо – никаква музика след седем вечерта, приглушени гласове в коридорите, никакъв спорт и игри. При все това мястото му се струва толкова живо, заредено със спомени. Странното е, че още щом поемат по първия коридор, Партридж усеща как старата му същност се връща заедно с миризмата наоколо – на потни буйни тела, на гумени сачми, внесени от покритите с чимове игрища, на препарат за полиране на дърво, с който се лъскат подовете и парапетите, на дразнещ ноздрите почистващ препарат. Той вдъхва дълбоко.

Чувства ли се, сякаш е у дома?

Не, но това място е част от него. В известен смисъл е детството му. Постъпи в академията, когато беше на дванайсет – по-рано от обичайното. На ръст бе колкото Винти Фърт, който сега го превежда през дълъг лабиринт от коридори. Когато се озова за първи път в тези коридори, Партридж бе невинно хлапе, което нощем все още разказваше само на себе си приказката за жената лебед, която бе научило от майка си. А сега...

В коридорите е сумрачно заради оскъдното охранително осветление. Преминават набързо през галерията, по чиито стени са наредени маслените портрети на директорите. Зърва лицето на човека, заемал този пост, когато умря Седж, и който повика Партридж в кабинета си, за да му съобщи тъжната вест. „Всичко е наред, синко. Той няма да ни придружи по пътя към новия рай, но затова пък сега е в божия рай.“ Божият рай – противопоставен на бащиното му творение? Но това беше преди да разбере, че баща му обича да си играе на господ.