Сраснати

– Да проверим през кои градове от световното културно наследство преминава петдесет и третият паралел – предлага Брадуел. – Да видим какви „свещени могили“ ще изскочат.

Финън започва да пресмята данните. Появява се карта, върху която едно по едно изникват различни места под формата на зелени светлинки – четири в Обединеното кралство, две в Германия, една в Полша, една в Ирландия и две в Беларус.

– Десет? – озадачава се Преша. – Това е с девет повече, отколкото очаквах.

– Финън – казва Брадуел, – пресей онези, които нямат нищо общо с древността – нито със средновековието – а после задай търсене на куполи – но без замъци, важни полесражения и градове.

Първо изчезват трите светлинки в Германия, после угасва и тази в Полша и накрая – двете в Беларус. Една по една помръкват и четирите светлинки в Обединеното кралство, докато накрая не остава една-единствена – в Ирландия. Финън им показва увеличен образ на място, известно под името Нюгрейндж. Всички се взират в него. Пред погледите им изниква покрита с трева могила, опасана с бели камъни.

Купол.

И тогава, както се бе случило, щом изрекоха правилните имена на членовете на седморката, Финън засиява в яркозелена светлина – потвърждение.

– Финън, правилно ли се досетихме? – пита Преша. – Уолронд ли те програмира да ни дадеш тази зелена светлина? Това ли искаш да ни кажеш?

Зелената лампичка светва отново.

– Това е! – възкликва Преша. – Нюгрейндж!

– Но оттам ни дели цял океан – отвръща Брадуел. – Какво, по дяволите, си е мислил Уолронд?

– Може би си е мислил, че няма много възможности – отбелязва Преша.

– Ще ни трябва кораб или самолет, за да стигнем дотам – казва Ел Капитан.

– Дотам – повтаря Хелмут.

Преша се втренчва в лицата по стените. Не може това да е краят. Лицата отвръщат на погледа ù. Нашепват ù да продължи да упорства, да не се отказва.

– И сега какво? – пита тя. – Трябва да измайсторим нещо.

– Какво? Достатъчно здрав кораб или самолет, с който да прекосим Атлантика? – подхвърля Брадуел.

Ел Капитан се потрива по тила и въздиша. Хелмут също.

– Наблизо има летателен апарат – казва Преша.

– Така ли? – пита учудено Брадуел.

Преша поглежда към Купола.

– Помните ли как получихме първото послание? – пита тя. – Няколко дни след Детонациите от небето заваляха късчета хартия. Чуваше се далечното бръмчене на летателен апарат. Дядо ми твърдеше, че успял да зърне огромното му туловище, спуснало се за миг сред черните облаци. Истински корпус. Видял го е с очите си. Значи съществува.

– Добре – отвръща Брадуел. – Но къде ще го намерим? И как, по дяволите, ще успеем да го отмъкнем?

За момент в стаята настъпва тишина и тогава се разнася глас с дълбокото звучене на барабан.

– Всичко е в главата ми – казва Хейстингс и сяда в леглото. После спуска краката си на пода, обути в тежки ботуши, и се навежда напред, опрял лакти на коленете си. – В главата ми има карти.

Партридж

Снежинки от хартия

Улиците са пусти. Партридж тича по тесния тротоар, бледнеещ под оскъдните светлини на Мичард Тиътър, покрай кафене „Гуд Морнинг“ и елитни жилищни комплекси: „Оукс“, „Хокс Райс“ и „Уендърли“. Това е второ ниво, превъзхождащо многократно първо ниво. Оттук се вижда Бетън Уест, където бе живял с брат си и с баща си. Разполагаха с балкон и достъп до градината на покрива.

По това време има полицейски час и охраната патрулира из района. Единствената основателна причина да бъдеш навън в този час е някакво извънредно събитие, например неотложно посещение на медицинския център на ниво нула, приютило на територията си и сградите на академията, където би трябвало да е сега Партридж. Всички нива над нулевото не предлагат директен достъп до външните стени на Купола. Заради осветлението и циркулацията на въздуха първо, второ и трето ниво са обградени с дебели стъклени стени, описващи окръжност. Вижда горния ръб на стъклента обвивка, която се издига високо над главата му. За да стигне до нулевото ниво, ще трябва първо да се добере до центъра на Купола, където са асансьорите. Но в ъглите на всеки от тях има монтирани камери. Дали да не изчака сутрешното оживление, когато ще може да се смеси с тълпата, или ще стане още по-зле? Има частен асансьор, който използваше баща му и другите големци. Няколко пъти се бе качвал на него – в един от тези случаи на път за скромната служба в памет на Седж. Проблемът е, че този асансьор е строго охраняван.

Партридж свива бързо по оскъдно осветена алея – широка, колкото по нея да мине електромобил. Притихва в сянката на една жилищна сграда, ослушвайки се за бръмченето на охранителния електромобил. Но единствените звуци, които долавя, са от собственото му дишане, от скърцането на обувките му по паважа и от долитащото от време на време свистене на еднорелсовото влакче, което се движи в спирала между отделните нива на Купола.

Минава край ресторант на име „При Смоуки“. Хранил се е на това място поне стотици пъти. Предлаганата храна, по всеобщо мнение истинска, винаги имаше вкус на нещо изкуствено – приготвена от соя, за да прилича на месо, а за по-голяма автентичност – осеяна със специално оформени парченца хрущял. И все пак е за предпочитане пред соевите таблетки. Хората, обитаващи първото ниво, може никога да не извадят късмет да се хранят тук – освен на медения си месец. Интериорът е все така неизменен; също като обслужващия персонал и менюто.

Зад гърба си долавя странно цъкане. Ала там има само улична лапма и кръжаща около крушката нощна пеперуда. Нощна пеперуда ли? Понякога се случваше някоя птица да избяга от птичарника. Или да зърнеш пляскащи крила и дори гнездо, свито в короната на някое изкуствено дърво. Но борбата с насекомите е безкомромисна. Земята се пръска с пестициди. Служители с бели гащеризони, нарамили резервоари с отрова на гърбовете си, обикалят ежедневно наоколо. Но да зърнеш тук нощна пеперуда е истинска рядкост и това го изпълва с безпокойство, може би защото се оказва, че противно на очакванията си, не е сам.

Втурва се отново напред, минавайки край обществена пералня, дрогерия и гимнастически салон. Стига до редица прозорци, потрепващи в бяло – основно училище, по чиито стъкла са залепени снежинки от хартия. Някои имат сложна плетеница от шарки и изглеждат почти като дантелени. Други са огромни и непохватно изрязани. Но всички трептят от циркулиращия въздух, като че ли са живи и дишат.

Това е подаръкът, който щеше да даде на Лайда. Беше ù казал: „Хартиени снежинки. Това ли е всичко, от което имаш нужда, за да си щастлива?“ А тя бе прошепнала в отговор: „Да. От теб също.“ Тогава тя го целуна. Спомня си меките ù устни. „И това.“ Тя му липсва. Болката е остра, като от нож. Вече е задъхан и се чувства несигурен на краката си.

Изоставя алеята и хуква напряко през парка „Белвю“. Изкуствената му трева е идеално поддържана. Партридж си напомня, че земята тук няма очи, нито зъби или нокти. Само изкуствена, безвредна трева. Това е мястото, където е израснал. Дърветата не растат, листата не изменят цвета си. Нищо не се е променило от времето, когато двамата със Седж играеха на война, редувайки се в ролите на войник и нещастен оцелял. Седж беше добро дете, винаги изпълняваше каквото им кажеха, никога не мрънкаше и не отказваше да си легне навреме. Никога не казваше „Не исках това“, когато разопаковаше подарък, както правеше Партридж. Всъщност Партридж беше винаги начумерен. Въобразяваше си, че е корав, но се разплакваше твърде лесно. Задаваше прекалено много въпроси, зяпаше непознатите. Ако някой му предложеше бонбон, грабеше с пълни шепи. Дребни провинения, които обаче започнаха да се натрупват. Седж му каза, че трябва да заякне, опита се да му помогне да се впише в средата им, да не се забърква в неприятности и просто да порасне, да надмогне детството. И противно на всяка логика, Партридж оцеля, а Седж намери смъртта си.