Сраснати

Озовава се в слабо осветен коридор с врати от двете страни. Зад всяка врата се разнася странно бръмчене. Заглежда се в табелките на някои от тях: ЕКЗЕМПЛЯРИ ЕДНО И ДВЕ, ЕКЗЕМПЛЯРИ ТРИ И ЧЕТИРИ... ЕКЗЕМПЛЯРИ ДЕВЕТ И ДЕСЕТ. На останалите врати вижда женски имена, гравирани на малки сребърни табелки: АЙРАЛИЙН УИЛЪКС. Табелката е нова сигурно защото фамилията е нова. Айралийн е негова доведена сестра, още една издънка на рода Уилъкс. Но какво търси тук името ù? Какво общо има тя с всички тези екземпляри?

Под тази табелка има още една: МИМИ УИЛЪКС. Тя също е нова и лъскава.

Ето къде е искала да го доведе Айралийн. Дългата верига от тайни, но на коя ли брънка се намира в момента? Няма никакво желание да узнае какво се крие в малките помещения.

Почуква едва-едва.

Никой не отговаря.

Почуква отново.

– Айралийн? Аз съм, Партридж.

Отново няма отговор.

Тогава натиска дръжката и отваря вратата.

Отвътре го лъхва студен въздух; всъщност най-студеният въздух, който е усещал в Купола. Докосва стената с длан, търсейки електрически ключ. Напипва бутон. Стаята се облива в светлина.

В празното помещение има две капсули, високи няколко стъпки. Капсулите са пълни с пара, а стъклото е покрито с вледенени фигури. Партридж доближава едната. Изтрива стъклото с ръка. Замръзнало лице, сякаш е в хибернация.

Мими Уилъкс.

„Хибернация.‟Тъкмо този израз бе използвала.

Олюлява се назад, тичайки към вратата. Неопредлена възраст. Ето как става! Устоява на времето с консервиране. Но защо е замразена? За да съхрани младостта си? Някакво криогенно състояние, умишлено предизвикана хипотермия?

Айралийн. Приближава другата капсула. Събира кураж и изтрива парата от стъклото. Капсулата е празна. Притиска ръка към стъклото и разбира, че моторът, охлаждащ съоръжението, не работи.

Къде ли е тя? Защо са ù сторили това? Та тя е още дете. Но така ли е наистина? Помни начина, по който Айралийн го погледна, когато предположи, че е на шестнайсет. Дали двете с Мими не са доста по-възрастни, отколкото изглеждат?

Втурва се навън, затваряйки вратата след себе си. В края на коридора няма изход. Хуква обратно, откъдето е дошъл, усещайки все още краката си слаби. Щом открива процепа към дневната, от който се процежда ярка светлина, и понечва да влезе, се разнася пукот. Примигва светлина. Ослепителна светкавица. И тогава всичко потъва в мрак. Намира се в мазе. Просто мазе. Тръгва по празните коридори. Няма врати. Нито прозорци. Зърва само едно пиано, свряно под стълбището. Истинско пиано с истински клавиши, педали и всичко останало. Идеална версия на изпотрошеното пиано в къщата на директора, където бе видял Лайда за последен път.

Лайда. Радва се, че тя не е тук. Какво ли щяха да сторят с нея?

Поема нагоре по стъпалата, взимайки по две наведнъж. От теракотената настилка няма и помен. Вратата е отворена. Не беше ли я затворил след себе си?

Влиза в стаята, която е почти празна с изключение на оскъдната груба мебелировка – най-обикновено легло, масичка и стара лампа.

Айралийн стои до отворения прозорец, но отвън няма нищо – нито океан, нито дори луна.

На леглото има метален ключ – ключът за яката му.

– Видях всичко, Айралийн – обръща се той към нея. – Видях какво са сторили.

– Нищо не знаеш – отвръща тя и го поглежда. – Изобщо не би могъл да го проумееш.

– Кои са хората долу? Много ли са?

Тя извива поглед към прозореца и потрива перваза с ръка.

– Дори не знам откъде да започна. Има толкова много неща, които не би трябвало да разбирам.

Той посяга и поема ръката ù. Има нужда да се увери, че е истинска. Тя трепери.

– Защо го правиш?

Поглежда го, сякаш смята отговора за очевиден.

– Ние съществуваме само когато е необходимо. Студът забавя увреждането на клетките ни. И аз, и майка ми можем да запазим младостта си.

– Заради баща ми ли?

Тя дръпва ръката си.

– Не, заради нас самите! Правим го заради себе си! А не заради баща ти или заради теб. За да се харесваме – отвътре и отвън. – Гласът ù звучи пискливо.

– Съжалявам – казва той. – Не исках да те разстроя.

Отваря гардероба и изважда костюм на закачалка и чифт лъснати обувки.

– Сигурно ще ти станат – казва тя и му ги подава. Обръща се с гръб и започва бързо да се съблича. – Претоварих системата с команди – за Индия, Китай, Мароко, Париж, река Нил. Скоро сама ще се рестартира. Така че, трябва да побързаш.

Той закопчава ципа на панталоните и навлича ризата и сакото, без да ги закопчава. Премята вратовръзката върху яката.

– А чорапи? – пита той.

Тя се връща до гардероба и проверява в единственото чекмедже ниско долу.

– Няма. – Изглежда така, сякаш ще заплаче. – Какъв пропуск! Не мога да повярвам!

– Няма нищо. Няма нищо. – Той закопчава ризата донякъде и нахлузва обувките. После взима ключа, намира опипом прореза в яката, пъха ключа и го завърта.

Яката се отваря с щракване. Той я хвърля на леглото и разтрива охлузената си шия.

– По перваза ще стигнеш до противопожарния изход – казва тя, след което започва да връзва вратовръзката му. – А после бягай.

– Ела с мен – отвръща Партридж. – Не бива да оставаш тук.

– Не мога да дойда с теб.

– Разбира се, че можеш. Нямаш дори яка.

– Така е, защото са наясно, че никога няма да си тръгна оттук. – Тя стяга възела на вратовръзката.

– Айралийн, те ще разберат, че ти си блокирала системата. Ще разберат, че си ми помогнала да избягам.

– Бях напълно искрена, докато натисках всички онези бутони. Аз наистина искам да отида в Индия, Китай, Мароко... – Гласът и замира.

– Нямам доверие на баща си. Страх ме е какво може да ти стори.

– Върви, Партридж. Хайде, върви.

– Айралийн, никога няма да те забравя. – Партридж се провира през прозореца, стъпва на перваза и казва: – Благодаря ти.

– Това беше нашата тайна – отвръща тя. – Само наша. Моя и твоя.

– Точно така – казва той.

– Върви.

Той поема по перваза, слагайки краката си един пред друг. От карибския бриз няма и помен. Въздухът е неподвижен. Накрая се покатерва на противопожарната стълба, издокаран с лъскавите си обувки, и поглежда към циментовата площадка отдолу.

После вдига поглед и зърва сграда с прозорци. Но никой от тях не свети.

Преша

Звезди

Преша поема бързо по хълма към светлинките на общежитието. Нощта е ветровита. Вдига яката на палтото си и се обгръща с ръце, прикривайки главата на куклата – навик, останал ù от времето, когато ходеше на пазара. Усеща белега на лицето си, сякаш мястото е наскоро изгорено. Бриджит – наполовина красива, наполовина грозна. Сякаш Уилъкс го бе наредил. Всъщност той наистина го бе сторил, обричайки всички на огън и обезобразяване. Изкован от огъня – какво е искал да каже? Бил е възроден. За разлика от оцелелите.

Поема покрай сградата, като поглежда набързо през светещите прозорци – неприятно ù е, че наднича, но трябва да намери Уилда. В една от стаите забелязва войник, вглъбен в някакви книжа. После зърва кухня със силно замъглени прозорци, в която разни хора се суетят насам-натам. Накрая стига до слабо осветен прозорец. Вижда се само малко легло и стол. Вратата към коридора е отворена. Отпред крачи пазач. На стола дреме медицинска сестра. Най-сетне съзира и Уилда. Момичето е в леглото. Кожата му е все така бяла и чиста. Но въпреки това Преша забелязва потрепването под завивката.

Тя се отдръпва от прозореца, плъзва гръб по стената и сяда на студената земя. Преша знае какво представлява ДНК. Тъкмо затова има лунички като майка си и бадемовидни очи като баща си. Оцелелите са променени, белязани чак до структурата на своята ДНК. Тъкмо затова бебетата, родени след Детонациите, не са Чисти. Но каква точно е връзката между двойната спирала на змиите и на ДНК?