Сраснати

– Ами Седж?

Тя свива рамене.

Брадуел казва на Финън да покаже пълната биография на Елъри Уилъкс.

Над главите им лумва конус от ярка светлина; на фона ù се появява документ.

– Двама сина – прочита тя. – Рипкард Крик Уилъкс и Седж Уотсън Уилъкс.

– Уотсън и Крик – казва развълнувано Брадуел.

– Кои са те?

– Двамата учени, открили структурата на ДНК.

– Но каква връзка има това? – въздиша Преша.

– Змиите – отвръща Брадуел.

– Какво за тях?

– Нали каза, че винаги били по две, преплетени една в друга?

Тя кимва утвърдително.

– ДНК, двойната спирала. Така изглежда структурата на ДНК.

Това обяснение само подклажда гнева ù.

– Фантастично – процежда със сарказъм. – Само че с нищо не ни помага. Да не говорим, че става прекалено лично. Уилъкс си играе с нас. Не му ли стига, че уби майка ми? – За първи път го изрича на глас. Усеща напиращите сълзи, буцата, заседнала на гърлото ù. Тя се опира на стената и затваря очи, полагайки усилия да не заплаче.

– Преша – обръща се към нея Брадуел, – нормално е да си ядосана и да скърбиш за нея.

– Не ми се говори за това.

– Според мен трябва да говориш.

– Не искам. – Тя забива поглед в силуета на стената. Призрачно момиче по всяка вероятност. Изпарило се само за миг.

– Преша – подема отново Брадуел, – говоря сериозно. Това ще те изяде отвътре. Повярвай. Преша – подема отново Брадуел, – говоря сериозно. Това ще те изяде отвътре. Повярвай. Знам го от опит.

– Но ти не говориш за тях.

– За родителите ми?

Тя кимва.

– Толкова дълго бях ядосан и на моменти все още изпитвам гняв. Но сега е различно. Оттогава мина много време.

Тя поглежда към силуета на стената и се навежда да провери дали формата пасва на тялото ù.

– Защо мислиш, че е протегнала ръка?

– Може би е намерила нещо, което е изгубила.

Преша се опитва да си представи момичето, изпарило се толкова бързо, че от него бе останала само сянката му.

Отново поглежда към общежитията.

– Искам да видя Уилда.

– Ами рискът от зараза?

– Знам, че не бива да я доближавам. Искам само да се уверя, че е добре. Вие се върнете във вилата и потърсете още информация за лебедите, съзвездието Сигнус и Бриджит. Всичко, което успеете да откриете.

– Сигурна ли си, че искаш да отидеш сама?

– Да.

– Добре.

Тя става и поема към общежитието, но след малко спира. Има нещо, което не ù дава мира.

– Когато ние... – Как да се изрази? Когато лежахме на студената земя, почти голи, и умирахме прегърнати?

Но не се налага да го каже. Брадуел се досеща какво я тревожи.

– Да, в гората.

В гората. Какво облекчение, че вече има как да го наричат. В гората. Това е за предпочитане пред голи, умиращи, легнали един до друг, прегърнати.

– Точно така – отвръща тя, – в гората. Нали помниш, че казах: „Коляното сърби. Слънцето го няма.” А ти знаеше какво означава това. Знаеше за какво говоря. Откъде обаче? Какво следва от този израз?

– Баща ми бе запленен от Япония. Именно там се натъкна на историите за сраствания, причинени от бомбите в Нагасаки и Херушима. Знам малко японски, ти също, или поне си знаела като дете. Нали ти казах, че спомените са в теб.

– Говорила съм японски? Значи не става дума за коляно, което сърби, и за слънце, което се скрива?

Връща се мислено към времето след Детонациите и към новите спомени, изплували наскоро в паметта й: овъглената овца, тялото, разтърсено от електричество, труповете в реката. Знаела е друг език. Потърсила е утеха в старите си знания.

– Ти броеше – казва Брадуел. – Едно, две, три, четири, пет. Тогава започнах да броя с теб.

Партридж

Пиано

Когато Аралийн си тръгва, не успява да заспи. Мислите му политат към Лайда. Дори представата, че баща му очаква да се захласне по Айралийн, му се струва предателство. Пита се къде е Лайда. Дали е в безопасност? Майките грижат ли се за нея? Чува пианото, отново същата соната. Айралийн му каза да следва музиката. Това бе нейният начин да му помогне. Усеща прилив на надежда. Изглежда, все пак на Айралийн може да се разчита, но в същото време се страхува. Точно сега не иска да ù бъде длъжник.

Лунната светлина огрява стаята. Става от леглото, промъква се, накуцвайки, до вратата – ставите го болят – и натиска бравата. Заключено е.

Дали Айралин знае, че е заключен? Започва да претърсва чекмеджетата под масичката до леглото, банята и дори пантите на прозореца, надявайки се да намери нещо, с което да задейства ключалката. Отмята завивките. Външният ъгъл на матрака е подсилен с пластмасови пластини, сплеснати в краищата. Коленичи и изтръгва една.

Отива до вратата и избутва резето с пластината. Натиска бравата. Вратата се отваря. Не отеква аларма. Но дали не е предвидено да напусне стаята, дали това не е част от нечий план?

Обзет от страх, прекрачва предпазливо прага в очакване нещо да се случи. Не усеща нищо.

Излиза. Айралийн бе казала, че може да се разхожда свободно из къщата. Дали не е част от дългата верига от тайни?

Пъхва парчето пластмаса в ключалката, за да не се щракне отново, и затваря вратата.

Коридорът е широк. Подът е застлан с теракота. Партридж се промъква на пръсти до стълбището и се взира в мрака долу. Музиката идва от по-ниското ниво. Докато слиза бос, усещането за теракотена настилка изчезва. Стъпалата стават по-груби, като че ли са от цимент.

Стълбището го отвежда в красива стая с тапицирани дивани и кресла, картини с цветни правоъгълници и точки. На белия вълнен килим лежи бяло кученце – от онези, които биха се побрали в дамска чанта. То диша с изплезен език, втренчило поглед в нищото. Изглежда, изобщо не забелязва присъствието му. Бяха разрешили на хората да доведат в Купола домашните си любимци, ала повечето животни измряха. Можеха да развъждат само миниатюрни породи кученца.

От дневната се влиза в кухня, където в момента Мими изважда от фурната тава с мъфини.

– Започни отначало, Айралийн. Допусна грешка. Изсвири бемол, а трябваше да е диез.

Пианото спира. Партридж се обръща и в другия край на стаята зърва Айралийн, седнала пред пиано от тъмен махагон. Момичето изправя рамене и мелодията започва отначало. Айралийн бе споменала, че не свири на пиано. Може би от скромност.

– Добро утро – обръща се Партридж към Мими, която все още не го е забелязала. – Сега е нощ, нали?

Мими не отговаря. В момента покрива мъфините с глазура. Сигурен е, че не го харесва.

Той се приближава към Айралийн, пристъпвайки върху белия вълнен килим. С босите си стъпала не усеща никаква разлика с голия циментов под.

Килимът не е истински.

Протяга ръка и докосва канапето. Ала ръката разсича въздуха. В спалнята му образите бяха наложени върху реални предмети. Но тук няма нищо.

– Айралийн – обажда се той и докосва рамото ù, ала там няма рамо. Айралийн не съществува. Беше му казала да последва музиката – за да види всичко с очите си.

Той натиска един клавиш, който хлътва и отронилият се звук се смесва с песента на Айралийн. Значи, пианото е истинско. Партридж стоварва юмрук върху клавишите.

– Изобщо има ли някого? – кресва той.

Мими изважда още една тава с мъфини и казва:

– Започни отначало, Айралийн. Допусна грешка. Изсвири бемол, а трябваше да е диез.

Явно тавата с мъфините е същата. Изглежда, записът е зациклил. Дали баща му е създал този фалшив свят? За негово добро ли го е сторил? Нима смята, че ще му повярва? Че ще се утеши? Тук ли се бе оттеглял, докато той бе затворен в академията? Но онова, което най-много го вбесява, е безчестието на всичко това. Вероятно мястото съществува, за да може баща му за миг да се престори, че има семейство – тъй като Партридж очевидно не му е достатъчен – а после да продължи нататък.

– Мил роден дом – казва Партридж. Докосва една от стените и продължава по края на изкуствено създадения образ. Стените са бледожълти, украсени тук-там с несъществуващи картини. Какво ли има от другата страна? Може би изход. Отправя се към един от ъглите, който обаче не е никакъв ъгъл. Плъзва ръка по стената и… минава отвъд.