Фаворитката на султана

– Отивай си, главорез такъв! – провиква се госпожа Хърбърт. Вдига ръце към бижутата на врата си. – Няма да ме ограбиш пред очите на всички!

– Мадам, аз не съм обирджия, дошъл съм заради момчето. Херцогинята на Портсмут го е продала погрешка и съм дошъл да си го върна. – При звука на гласа ми Момо се обръща и ми се ухилва широко, а лицето му продължава да е черно като моето.

– Ха, та аз го купих едва тази сутрин, и то за доста пари!

– Инструктиран съм да ви платя двойно на това, което сте платили. – Показвам ѝ златото, но тя поклаща глава. – Не, не мога да го направя, милата Фани така го хареса!

– Ще дам повече, за да облекча мъката на милата Фани – заявявам отчаяно. Която и да е Фани. Докато госпожа Хърбърт размишлява, погледът ми се плъзва покрай Момо към осветената сцена и струпаните пред нея хора. Нещо привлича погледа ми, вероятно шесто чувство. Долу на партера сред цял куп тъмни шапки и пелерини едно-единствено лице е извърнато в посока, обратна на сцената, вдигнато е нагоре и оглежда галерията.

Това е английският ренегат Хамза. Значи, е избягал от затвора или по-вероятно е подкупил някого благодарение на Рафик.

Щом погледът ми попада върху него, той ме забелязва и очите ни се срещат. Той веднага започва да разбутва хората около себе си. Хвърлям златото в скута на госпожа Хърбърт, грабвам Момо и го помъквам със себе си.

– Фани! – вие една от дъщерите.

– Крадец! – крещи госпожа Хърбърт и двамата прислужници неохотно тръгват след нас.

Издърпвам кученцето от ръцете на Момо и го хвърлям към тях. В старанието си да хванат милата Фани прислужниците падат един върху друг, като повличат и едното от момичетата със себе си, а то се сгромолясва върху майка си, а кученцето припка наоколо и лае щастливо, сякаш това е най-веселата игра в живота му. Мушвам Момо през вратата, след това се спускаме по тясното стълбище към фоайето и излизаме в проливния дъжд, който веднага започва да отмива боята от Момо и лицето му става ужасяващо.

– Хей, евнух, спри! – Хамза излиза тичешком от театъра. Очите му проблясват тържествуващо, щом вижда съсипаната дегизировка на Момо. – Знаех си, че си намислил нещо!

Безцеремонно мятам Момо на рамото си и побягвам, краката ми се хлъзгат по мокрия паваж, но отчаянието ми дава сили. Заобикалям спрените карети и конете, движа се на зигзаг, а след това се мушвам в лабиринта от улички зад театъра, без да имам определена цел, искам единствено да избегна преследвача ни. Дробовете ми горят, но продължавам да тичам надясно, после отново надясно и направо по тясна мръсна воняща уличка. Виждам, че уличката е задънена, но е прекалено късно.

Чувам стъпки в далечината и изведнъж в началото на уличката съзирам силуета на ренегата. Оглеждам се, но няма изход. Хамза тича към нас, а в ръката му проблясва нож.

– Устрои ми голямо преследване през последните няколко дни, нещастнико! Но аз съм великодушен, така че можеш да оставиш момчето и да си вървиш, ако те е грижа за себе си. – Вече е едва на няколко метра разстояние и се хили демонично.

– Ще се наложи да ме убиеш – отвръщам мрачно.

Той само се засмива.

– Да не са ти взели и мозъка заедно с топките? Няма нужда от героизъм. Никой няма да нарани детето, само ще го върнем у дома при татко, ще получим награда, задето сме го върнали от отвъдното, след като проклетият търговец на манифактурни стоки не пожела да плати, а и кой би могъл да го вини? Какво имаш да губиш, просто остави момчето и си върви. Качи се на някой кораб за Америка или нещо подобно. Чух, че там имало доста работа за едри негри като теб!

Прехвърлям Момо от раменете си и го гушвам пред гърдите си, а той ме поглежда с ококорени очи.

– Играта приключи ли, Нус-Нус?

– Боя се, че да, миличък. – Оставям го внимателно на земята и в мига, в който краката му докосват земята, провиквам се: – Тичай, Момо, тичай! Обратно към театъра. Върви!

Побутвам го и той хуква, промушва се съвсем близо до ренегата, който не спира да ругае и тръгва подире му с проблясващо острие в ръката си. Хвърлям се върху Хамза и двамата се търкулваме в мръсотията. Той се извърта, преобръща се, сграбчва ме и някак опира ножа във врата ми, като ме притиска в земята сред фъшкии и обелки от зеленчуци. В този момент чалмата ми се размотава и се усуква в ръката му с ножа, той ругае и се опитва да я освободи. Навивам чалмата и го удрям силно в лицето, като умишлено се целя в счупения му нос. Той изревава и двамата сме опръскани с кръв, но не пуска оръжието. Извъртам главата си назад и встрани, за да се освободя от памучната тъкан пред лицето си, която ми пречи да виждам, и жестоко удрям ръката му. Той извиква, ножът пада и се търкулва в тъмнината. Втурвам се към него и изпитвам прилив на радост, щом го усещам в ръката си; в този момент Хамза ме удря в ухото, чувам кънтене и всичко става червено пред очите ми, падам настрани и ръката ми се отпуска около дръжката.

В мига, в който съм безсилен да се предпазя, усещам как ме изритва с ботуш в корема, изкарва ми въздуха и започва да ми се повдига. Малеее, как боли! Болката е чудовищна, но щом понечва да ме ритне отново, успявам да хвана крака му, усуквам го и той се стоварва до мен. Оказва се корав мъж, свикнал е на улични боеве; освен това като че ли има късмет, защото ножът отново се озовава в ръката му. Успяваме да се изправим на крака и се обикаляме един друг като кучета в бой, зъбим се и всеки говори на своя език, едва си поемаме дъх, подгизнали и покрити с мръсотия; дъждът не спира да вали.

Той прехвърля небрежно острието от едната си ръка в другата.

– Гърлото или корема, евнух? – дрезгаво пита той. – Бързо или бавно? Не мога да реша...

Преди да е довършил изречението си, той се хвърля към мен и в опит да се отдръпна, подхлъзвам се на кора от зеленчук или нещо по-лошо и ножът уцелва рамото ми. Извъртам се с вик, но той се хвърля към мен с всички сили и ме притиска в стената с острие, опряно в ребрата ми.

Ококорва очи срещу мен и примигва с обляното си от кръв лице.

– Глупав негър! Сега ще трябва да те убия, а беше нужно единствено да си тръгнеш...

Ножът прорязва тъканта на робата ми, сгърчвам се и усещам как хладното острие се плъзва, а след това изгаря кожата ми, вкусът на смъртта. Жалък начин да умра така позорно в някаква мърлява лондонска уличка, далеч от дома и от каквато и да е помощ. Притиска острието към мен, но после се отдръпва, извиква, поглежда надолу и рита с крак. Нещо се отмества от него с бързо движение, малък демон с окървавена уста. Ухилва се с изцапани в червено зъби и за миг ми се струва, че Амаду се е върнал от отвъдното да си отмъсти на убиеца си, но докато подскача в златистия си дантелен костюм, осъзнавам, че това е Момо. Следващото, което виждам, е огромна сянка, която се отделя от мрака и запраща ренегата и ножа му в противоположни посоки. Хамза се блъсва силно в стената и се свлича надолу с опънати напред крака. Кашля и ругае, опитва се да се изправи; сянката обаче притиска гърдите му с крак, след това се навежда и сръчно и целенасочено прерязва гърлото му, като бързо се отмества встрани, за да не го изпръска кръвта. След това избърсва ножа в палтото на ренегата, затъква го в колана му и се обръща.

Винаги съм знаел, че ще се наложи да убия Хамза, но гледката как го унищожават така бързо пред очите ми, ме оставя безмълвен. Успявам единствено да смотолевя:

– Защо?

Мустафа ме гледа загадъчно известно време, а после свива рамене.

– Бях тръгнал от театъра след теб, срещнах момчето да тича обратно. Каза, че имало лош човек, който се опитва да те убие.

Момо ме прегръща през краката.

– Ухапах го, Нус-Нус, видя ли?

– Видях. – Аз също го прегръщам, а после отново вдигам поглед. – Не знам какво да кажа. Благодаря не ми се вижда достатъчно. Но изказвам моята признателност, Мустафа, от цялото си сърце.

– Моля те, наричай ме Аддо. Това е племенното ми име.

– Крал на пътя.

Кимвам. Точно на такъв прилича, застанал в мрака с наметалото и чалмата и проблясващия си поглед.