Фаворитката на султана

Той се ухилва, шляпва ме по гърба и бързо се отдалечава. Най-сетне имам възможност да посетя харема под претекст, че отивам да се видя със Зидана и да ѝ дам шишенцето със скъпоценния еликсир, който ми поръча от Англия. Покоите в харема никак не са променени, сякаш вчера съм бил тук, дори ме обзема усещането, че ако завия, ще открия Алис във вътрешния ѝ двор с Момо, който си играе в краката ѝ. Но оглеждам всеки павилион и градина, покрай които минавам, а от нея няма и следа и след малко започва да ме обзема смразяващ ужас.

Откривам Зидана без проблем. Тя ме оглежда от горе до долу.

– Лондон ти се е отразил много добре, Нус-Нус. Никога не съм те виждала да изглеждаш по-добре.

Не мога да кажа същото за султанката. Тези седем месеца не са я пощадили: има сенки под очите, бялата им част е пожълтяла и кръвясала и се движи по-бавно, отколкото преди; накитите върху главата ѝ сякаш са поставени там по-скоро от необходимост, отколкото за украса. Взима шишенцето с Primum ens Melissae и го помирисва подозрително.

– Успявам да подуша единствено лимонов балсам и алкохол – казва обвинително.

– Алхимикът, усъвършенствал рецептата, твърди, че е много ефикасен. – Повтарям всичко, което чух от Натаниъл и Елайъс.

– Макарим! – прислужницата се появява пред нас на мига и с любопитство гледа ту мен, ту господарката си. – Пийни от това – нарежда Зидана и ѝ подава шишето. Макарим пребледнява. Добре знае с какви лекарства се занимава султанката обикновено. С трепереща ръка отсипва от златната течност и въпреки колебанията си накрая я поглъща, несъмнено осъзнала, че възможността да се отрови е по-благосклонна от това да отсекат главата ѝ. Зидана я гледа как преглъща, а очите приличат на цепки в гънките на лицето ѝ. Разбира се, не настъпва мигновена външна промяна.

– Ти за глупачка ли ме мислиш, че да приема отварата, която си взел от първия шарлатанин? Би трябвало да наредя да ти отсекат главата, евнух! И вероятно точно това ще направя. Сега ми върни обратно златото и бижутата, които ти дадох, за да откупиш еликсира, и ще те оставя да живееш. Поне още някой друг ден.

Ах. След неловка пауза обещавам, че ще върна всичко на следващия ден, при все че отдавна вече нямам нищо.

– Сега! – кресва тя.

– Боя се, че багажът ни още не е разтоварен от мулетата – рискувам аз в отчаян опит да спечеля малко време.

Тя ме удря, но за късмет силите ѝ не са много.

– Да не мислиш, че съм идиот като теб? Кой би оставил злато и бижута в товара на кервана? Върви и веднага ги донеси! Макарим ще дойде с теб. Ако не си се върнал до обед, ще пратя стражи за теб.

И двамата с Макарим се подчиняваме и тръгваме по коридорите на двореца. За миг се чудя дали Бен Хаду би ми заел пари, за да платя на Зидана; след това решавам, че вероятно няма да го направи. Кой тогава? Съзнанието ми е абсолютно празно. Накрая Макарим нарушава мълчанието с изпълнено от тревога лице.

– Какво има в отварата? Ще умра ли?

– Предполагам, че да – казвам мрачно.

Тя спира и ме поглежда ококорено.

– Отрова ли беше?

Едва не се разсмивам с глас на ужаса ѝ. "Нека да вярва в това", мисля си и си припомням злия ѝ план и болката, която причини на Алис. Не казвам нищо.

Макарим обгръща тялото си с ръце и потреперва.

– Тук имаше толкова много смърт през последните няколко месеца. – Лицето ѝ се изкривява и очите ѝ се пълнят със сълзи.

– О, не искам да умирам...

– Толкова много смърт? – Ледени тръпки ме пробождат в гърдите. – Какво имаш предвид?

– Проклетата дизентерия погуби толкова хора.

– Алис? – гласът ми е толкова дрезгав, че едва успявам да проговоря.

Тя ме поглежда с присвити очи, а после кима.

– О, да, тя беше една от първите.

Целият се смразявам и започвам да треперя, сякаш имам температура. Усещам пулса толкова силно в ушите си, че не чувам последните ѝ думи, но се облягам на стената и се плъзвам надолу, докато накрая се озовавам седнал на земята.

Макарим се взира любопитно в мен.

– Зле ли ти е, Нус-Нус? – По устните ѝ пробягва едва доловима усмивка. Изпитва наслада от мъката ми, макар крилете на смъртта да са се разперили и над самата нея.

Нямам думи, просто я гледам тъпо, абсолютно смразен въпреки невероятно горещия ден. Очевидно няма какво да се каже, какво да се направи. Зидана ще ми отнеме главата и това няма да има никакво значение. Изиграл съм ролята си. Отвел съм Момо там, където ще има друг живот, далеч от опасните клопки в този дворец. Навеждам глава.

Човек би казал, че нищо не би могло да въздейства на моята безнадеждност, но няма как да не забележа пътечка от мравки, които се движат по коридора, идвайки от една пукнатина между интересните емайлирани плочки към отдалечения вътрешен двор, понесли върху главите си по зрънце ориз или троха хляб. Гледам как тези крехки създания живеят мъничкия си живот като джуджета в монументалната архитектура от мечтите на лудия султан. Гледам ги, сякаш съм изпаднал в някакъв транс, от който ме изтръгват изведнъж.

– Нус-Нус, трябва да дойдеш с мен!

Това е Абид, прислужникът, който отговаря за личните нужди на султана.

– Навсякъде те търсих – пухти той, останал без дъх.

– Никъде няма да ходи. – Макарим поглежда момчето кръвнишки. – Той трябва да свърши нещо за султанката.

Абид ѝ отвръща със свиреп поглед.

– Мулай Исмаил настоява за мигновеното му присъствие в залата за съвещания.

Това е достатъчно: дори Зидана не се осмелява да противоречи на султана. Макарим дърпа ръкава ми и аз се изправям на крака.

– Отрова ли беше? Кажи ми честно.

Аз я гледам глупаво. После разтърсвам глава.

– Точно обратното.

– Ще живея?

– Убеден съм, че ще надживееш всички ни.

Успокоена, тя изведнъж си спомня за задачата си.

– Бързо тогава, дай ми парите сега, а аз ще ги върна на Зидана и ще спася кожите и на двама ни.

Гледам я, като че ли говори пълни безсмислици.

– Нямам пари. Нямам бижута. Нищо нямам. Ако трябва да вземе главата ми в отплата, нека така да бъде. Защо да ме е грижа? Можеш да се върнеш и да кажеш това на господарката си.

След това тръгвам по коридора след Абид до шкафа си, за да събера записките си, а после към залата за съвещания.

Събрани са голям брой министри и съветници, в това число и новият везир: невзрачен, белязан от шарка човек с раболепно поведение, облечен в семпла роба, без никакви накити, изглежда като абсолютна противоположност на Абделазиз. Султанът се е разположил, а двама прислужници му веят с огромни щраусови пера. И да ме е разпознал, щом се изправих след поклона, с нищо не показва, че е така. Очите му се плъзват покрай мен без никакъв интерес. В краката му седи Азиз, държи тръстиковата пръчица в готовност над хартията върху масичката на коленете си, за да прави записки по време на срещата. Бен Хаду се появява миг по-късно, хвърлил бегъл поглед на записките ми с пълен отчет на времето ни прекарано в Лондон. Първа точка за деня, разбира се, е споразумението; но Исмаил махва раздразнено с ръка към посланика в момента, в който започва да изрежда условията.

– Обстоятелствата се промениха, след като замина за тези преговори, в случай че не си разбрал. Прогонихме неверниците от Мармора, така че имаме още едно пристанище под свое командване. Испанците изоставиха отлични оръдия, така че с тях и оръжията, които донесе от Англия, както и с отличните мускети и барут, подарени от английския крал, струва ми се, че се намираме в по-силна позиция за нови преговори. Ще настоявам крал Чарлс да ми изпрати друг посланик. – И разтърква длани, изпълнен с алчност при тази перспектива.

Изумлението, изписано на лицето на Бен Хаду, би могло да ми се стори комично, стига да ме вълнуваше. Вместо това гледам без никакъв интерес как се покланя и навива многословните ми бележки на стегнат свитък, а движенията му подсказват, че му се иска да ги накъса и да ги хвърли в лицето на владетеля. Но Калайджията е изключително внимателен по отношение на жестовете. Вдига глава, а лицето му е безизразно. Отговаря на въпросите на султана за дворцовия живот – за краля, двореца му и имотите, – като напълно съзнателно се старае да омаловажава великолепието им. "Уайтхол – казва той на Исмаил – е лабиринт от проходи, покрити с проядени от молци тапети, паяци и техните паяжини из празните стаи, в които жалките царедворци на Чарлс се щурат като семена в кратуна."