Фаворитката на султана

Кралят вдига ръка.

– Мило момче, кралството е почти банкрутирало, а откупите са скъпо нещо. Щом не можем да се договорим за размера на откупа за нещастните хора, пленени в Танжер, не мога да си представя, че ще постигнем съгласие за откупа на толкова скъп човек като съпругата на султана.

– Но Алис е ваша дъщеря! – Тази мисъл още ми се струва нереална.

– Ако се месех в браковете на всичките си потомци, щях ужасно да си затрудня живота. А и не мога да я призная за своя: това ще е прекалено сложно. Освен това предполагам, че дамата е приела исляма, щом е родила дете на султана?

Кимам нещастно.

– Да, но под жестока принуда, сър. – Принуда и убеждението на Нус-Нус.

– Значи, няма надежда. Не мога да се намесвам. Ако султанът я освободи по своя воля обаче, кълна се, че бих направил всичко за нея. Засега не мога да обещая нищо повече. Що се отнася до теб, Нус-Нус, винаги си добре дошъл, ако решиш да се върнеш тук, надявам се, че го знаеш.

След това ми прави любезно предложение, но тъй като вероятността да се възползвам от него е нищожна, благодаря му мрачно и малко след това с болка се сбогувам с Момо, който, изглежда, не осъзнава значимостта на това, което се случва. И как би могъл на тази възраст? Връщам се бавно в стаята си, а сърцето ми, което само преди няколко часа беше горещо и леко като алхимично злато, е мъртво и студено като олово.

37

Споразумението относно Танжер най-накрая е подписано в края на март, без нито една от страните да е удовлетворена от условията. И въпреки това Бен Хаду отлага отпътуването ни за Мароко първоначално под претекст, че разследва изчезването на ренегата Хамза, чиято смърт накрая е разкрита, въпреки липсата на каквито и да било доказателства освен често срещаното прерязано гърло; после поръчката на оръдията, която му беше възложил Исмаил, задача, която ще отнеме поне два месеца. През това време се впуска да помага на Самир Рафик в издирването на английския печатар, издал Корана, преведен на английски език, в съответствие със султанската присъда. Това, за негово голямо разочарование, се оказва твърде лесна задача: трупът на Алегзандър Рос беше гнил в продължение на двайсет и осем години в църковен двор в Хампшър, но въпреки това Рафик е твърдо решен да открие тялото: султанът иска главата му и ще я получи. Безсмислената мисия осигурява още малко време, през което Калайджията може да флиртува с хубавичката кухненска помощничка. Продължаваме да приемаме покани от Лондон, да пътуваме извън столицата: в университета Оксфорд, където организират тържество и ни подаряват редица ценни книги на арабски, които да отнесем в Мароко; университета Кеймбридж; кралската резиденция в Уиндзор; конните надбягвания в Нюмаркет. В Лондон сме за годишнината от коронацията и за празненствата по случай рождения ден на краля в края на май. За голяма радост на Бен Хаду, той е нарисуван не на един, а на два портрета; избран е за почетен член на Кралското дружество и най-после му подаряват ново увеличително стъкло. Господин Ашмол отнася мавританските шпори в новия музей в Оксфорд и ги излага там.

Отлагането поне ми дава възможност да посещавам Момо в дома на Елинор Гуин на улица "Пал Мал" и да видя как се е установил. Има си малко кученце – шпаньол от кралското котило – и с Нели се разбират много добре. Взето е решение в името на сигурността на Момо и тази на майка му самоличността му да се пази в тайна. Представен е като потомък на починалия син на Нели и никой не задава повече въпроси. Да си призная, срещите ми с него предизвикват едновременно горчиви и сладки емоции в мен: с болка си спомням, че Алис е самотна затворничка в двореца в Мекнес. Всеки път, когато го виждам, струва ми се по-пораснал и повече като англичанин, заприличва повече на майка си, отколкото на баща си, макар че не е загубил сврачешките наклонности на баща си. (Предупреждавам Нели да пази бижутата си, но тя само въздиша: "Ах, нека е благословен, остави го да се забавлява. Аз съм по-умела джебчийка, отколкото Чарли някога ще бъде, просто си ги взимам обратно, когато не ме гледа".)

Сърцето ми копнее за Мароко – за Алис, – макар и това да означава отново да бъда лишен от свободата си.

Накрая през юли, натоварени с дарове за Исмаил – включително френско канапе и шест коня, хиляда и двеста бурета от най-добрия барут и двеста мускета, – се качваме на кораба за Дийл.

Връщаме се в триумфираща страна: испанците най-сетне са отблъснати от пристанището в Мармора. Каид Омар е щедро възнаграден за това, че под негово командване врагът най-сетне е окончателно прогонен. Попаднал на малък гарнизонен пост, той проявил неочаквана милост към пленниците, които веднага отишли при губернатора на Мармора, за да докладват, че огромна мароканска войска е на път да разгроми града, предвождана от изключителна кавалерия, и е по-добре да се предадат, за да спечелят благосклонността на Каид Омар. След големи колебания, испанският губернатор решил, че може би това е най-мъдрото решение, и помолил за мир, като договорил личната си свобода и тази на шест от най-високопоставените семейства. Гражданите, разбира се, били взети в плен и вероятно и в този момент гният в затворите на Сале и Мекнес в очакване на малко вероятното си откупване. По време на война страданието винаги е за обикновените хора.

В резултат на бляскавата победа Исмаил не е особено нетърпелив да говори за условията на споразумението, което сме постигнали с англичаните относно Танжер, и пътуването ни от Сале е доста по-приятно, отколкото очаквах, успяваме да си позволим дори кратка спирка във Фес, за да може Бен Хаду да си свърши малко работа. Там настанява алхимика господин Дрейкот в една от многото си къщи, преди да продължим към Мекнес. Искам да съм сигурен, че султанката ще бъде благоразположена към Натаниъл, преди да ѝ го представя. Както сам му обясних, може да извлече големи преимущества от службата си при нея; но в това се крият и големи опасности. Той не ми се видя особено разтревожен от тази дихотомия, тъй като силно му се понрави идеята да дойде в Мароко като кралски алхимик; но още не се е видял със Зидана. В същото време нашият каид е щастлив, че е взел под своя опека човек на науките; това го издига на по-високо стъпало. Любопитното е, че не доведе новата си съпруга Кейт в Мароко, може би иска да подходи внимателно към султана, както аз самият към Зидана; все пак нае нови прислужници за къщата във Фес, където в момента е настанен господин Дрейкот и постоянно идват и си отиват галантеристи и мебелисти, което ме навежда на мисълта, че ще прати да я доведат веднага щом почувства, че е настъпил подходящият момент. Като гледам как свива гнездо, сърцето ми изгаря за Алис. Тук, във Фес, съм толкова близо до нея, а същевременно съм толкова далече, колкото и ако бях в Англия. Стоически издържах всичките тези месеци на отлагане на завръщането ни, защото нямаше начин да променя положението, а сега търпението ми е на привършване и не намирам удовлетворение в нищо, намирам се в най-големия град в света, но всичко ми се вижда мрачно и едва потискам отвращението си от всичко и всеки.

Влизаме в Мекнес след седмица и откривам, че дворецът и всичко наоколо е в обичайния безпорядък; всъщност се загубваме на път за кралските покои, тъй като редица павилиони и вътрешни дворове са били разрушени и построени отново на друго място, за да се отвори пространство за новите казарми. Щом мълвата за завръщането ни плъзва, получаваме съобщение, че султанът ще ни приеме по-късно, тъй като в момента обучава войската. Бен Хаду вдига вежди.

– Е, Нус-Нус, изглежда, разполагаме с няколко часа, преди да докладваме. – Поглежда ме в очите. – Беше отличен помощник-посланик в тази делегация, ще се погрижа султанът да узнае това. – Задържа погледа си върху мен за известно време и виждам притеснение в изражението му.

– Можете да бъдете сигурен, че няма да кажа нищо, което да помрачи впечатлението от визитата ни.