Фаворитката на султана

Той ме поглежда озадачено.

– А?

– Посредник за продажба на роби.

– Не познавам Джонатан Лейн, но това от другата страна на улицата е "При Джонатан". – Посочва голямо кафене с колонада. – Там търговците правят сделките си.

"При Джонатан" се оказва огромна и шумна пещера, пълна със сериозни мъже с триъгълни шапки, които говорят един през друг, седнали на гъсто наредени маси. Оглеждам помещението и хващам отделни думи – "добив", "стока", "капитал" и "марж". Това е търговски жаргон, но единствените стоки, които се появяват в ръцете им, са храната и напитките, които се сервират. Питам едно момче с престилка, което носи поднос с кани с кафе, къде мога да открия господин Лейн, но се налага да крещя заради шумотевицата.

– Ето го там – посочва то към ъгъла в дъното, – седи с господин Хайд, херцога на Йорк, посредник на Кралската африканска компания.

С доста трудности си проправям път към тях и се мотая наоколо известно време, докато ме забележат, тъй като са прекалено ангажирани с делата си. Най-накрая онзи със светлокестенявата перука вдига поглед към мен.

– Нямаме нужда от повече кафе, благодаря – и отново поглежда встрани.

Партньорът му, мъж със сако от синьо кадифе и богата украса, се взира в мен с любопитство.

– Той не работи тук, Томас, не и с това ориенталско облекло, освен ако не е дошъл с намерение да ни продаде ново приспособление за варене на турско кафе. Може би е някой от твоите?

Томас се обръща и ме оглежда от горе до долу; мръщи се.

– Не си от моите. Какво искаш?

Обяснявам му, че търся детето, което до тази сутрин беше на служба при херцогинята на Портсмут.

– О, малкият черен мавър на Луиз. Какво за него?

– Искам да го купя.

При тези думи и двамата се разсмиват.

– Да не би да организираш наддаване? Продаваш роднините си?

– Аз съм от мароканската делегация. Получи се неприятно недоразумение, детето беше продадено погрешка.

Томас Лейн се засяга.

– Определено не става въпрос за никакво недоразумение; предложих ѝ напълно честна сделка.

Другият мъж, господин Хайд, ме поглежда недоверчиво.

– Вие не сте от Мароко, нали така? Имам предвид по рождение. Откъде сте?

Казвам му, а той се усмихва с разбиране.

– Ах, аз се притесних, че Африканската компания е пропуснала истинска златна мина при някой с твоя ръст. Но не, покрили сме този район. Добре е да сме наясно.

Не съм съвсем сигурен какво имаше предвид с тези думи, но той изпитва наслада от робството, а това го прави дявол в очите ми, а партньора му – също такъв търговец с нещастия. Идеята да им дам пари ме отвращава, но трябва да спася Момо.

Обръщам се отново към господин Лейн.

– Какъвто и дълг да е покрила херцогинята с него, аз ще ви дам повече, ще останете на печалба.

Той разперва ръце.

– Боя се, че е твърде късно. Вече имах купувач, който чакаше. Тази сутрин го продадох на госпожа Хърбърт. Искаше да се появи с нещо по-специално на премиерата на "Градската наследница" днес следобед.

Един час по-късно съм успял отново да прекося Лондон до театър "Дорсет Гардън", долу на брега на реката, на юг от Флийт Стрийт. Лошият късмет продължава да е с мен, защото заваля почти веднага, след като излязох от кафенето; докато пристигна до крайната си цел, робата ми е прилепнала към кожата ми, а чалмата е станала два пъти по-тежка. Приютявам се под някакви дървета, развивам съсипаната чалма, намотавам я отново около главата си и гледам пристигащите карети.

При все че е едва четири часът, фенерите са запалени, тъй като вече се спуска мрак; светлината, която хвърлят, ми дава добра видимост към посетителите на театъра. Игнорирам обикновените улични карети, предвид факта, че жена, която би купила чернокожо дете като аксесоар, с който да се появи на дадено събитие, би избрала по-показно пристигане. Въпреки лошото време, събрала се е тълпа за пиесата. Скоро площадът пред театъра е препълнен с карети, а аз дебна като ястреб, но няма и следа от Момо, само жени с маски и кавалери с напудрени перуки. Тогава едновременно пристигат три златни карети и от тях се изсипват група богато облечени пасажери – всичките с щраусови пера и шарена коприна – и бързо се отправят към театъра, за да се скрият от дъжда. Има толкова много народ, че не виждам добре между колелата и конете, затова се налага да изляза от прикритието си. Струва ми се, че зървам жената, която седеше до Бен Хаду по време на вечерята при херцогинята. Да, това е тя, а до нея е херцогиня Мазарин, чието поразително лице е обрамчено от буйни черни къдрици, показващи се от качулката. Придружена е от прислужника си Мустафа, облечен в ален брокатен костюм под черното наметало. Толкова съм впечатлен от пристигането им, че едва не пропускам спирането на изключително пищна карета, теглена от четири коня, от която слизат двама великолепно облечени прислужници с огромни чадъри и три жени, едната от които носи рокля с ширината на канапе. Успявам да мерна Момо, издокаран в златистия си дантелен костюм, но после тръгва с жените и те бързо го отвеждат в сградата.

Хуквам през двора с каретите и се изкачвам по стълбите, като през цялото време се проклинам, но на вратата ме спират и искат поканата ми. Губя още секунди, докато ровя из чуждата валута, накрая търпението ми се изчерпва и пускам няколко монета в ръката на мъжа. Вътре е абсолютен хаос, фоайето е претъпкано с хора и въпреки че съм по-висок от повечето от тях, нелепите им перуки, щраусови пера и прическите ми пречат да виждам. Най-накрая зървам Мустафа и си проправям път към него. Погледите ни се срещат.

– Сенуфо? – пита, навел преценяващо глава.

Кимам.

– Асанте?

– Догомба – поправя ме той. Племенните му белези представляват малки вертикални линийки на бузите, които приличат на сълзи.

– Можеш ли да ми помогнеш? Търся една жена на име госпожа Хърбърт, води малко момченце със себе си.

На лицето му се изписва презрение.

– Тя има ложа горе.

Благодаря му и се обръщам към стълбите, но той хваща ръката ми.

– Качи се с нас. Последвай ме веднага щом тръгна с моята госпожа само след минута. Ще има доста хора, госпожа Бен е с нас.

Госпожа Бен е обкръжена от голяма група хора, дошли да изкажат поздравленията си и да бъдат видени с драматурга. Херцогиня Мазарин се плъзва като галеон и си проправя път. Ние започваме да се изкачваме по тясно стълбище към галерията и никой не се опитва да ме спре, щом тръгваме към затворената ложа. Оттук мога да видя целия театър, имам поглед през галерията към частните ложи и надолу към партера. Горната галерия е истинско великолепие, седалките са покрити с плюш и навсякъде има позлатени херувимчета; но всичко това избледнява, щом съзирам Момо през две ложи до жена в пищен тоалет, която трябва да е госпожа Хърбърт, две по-слаби и по-млади нейни подобия, очевидно дъщерите ѝ, и двама прислужници в ливреи. Вниманието на Момо е изцяло погълнато от малко кученце в ръцете му; и двамата носят обсипани с диаманти верижки около вратовете си.

Отдолу прозвучават фанфари. Отделям се от свитата на херцогинята възможно най-незабележимо и се мушвам в тесния коридор, водещ към другите ложи. Отварям вратата на втората ложа и надниквам вътре. Един от слугите веднага застава на пътя ми с разтревожено изражение.

– Предупреждавам ви, въоръжен съм.

– Имам малко работа с госпожа Хърбърт. Няма да отнеме много време.

– Казвам ви, сър, тръгвайте си, пиесата започва.

Осъзнавам, че наистина е така: на сцената са излезли четирима господа с разноцветни дрехи и привличат вниманието на зрителите; зад тях има лакей, покрит с наметало. Щом заговарят, слугата на госпожа Хърбърт не успява да се сдържи и поглежда към тях и в този момент аз го избутвам.

– Госпожо Хърбърт...

Една от дъщерите изскимтява тихичко при вида ми; звукът заглъхва в общата шумотевица, тъй като зрителите вече приветстват актьорите, освиркват строгия чичо и се радват на фриволния племенник. Другата дъщеря се скрива зад ветрилото си.