Фаворитката на султана

– Елайъс! – възкликва той! – Връщаш се толкова рано?

– Надявам се да не съм прекъснал някой съществен процес.

– В момента се опитвам да превърна вода и сушени листа в годна за пиене течност – казва през смях господин Дрейкот.– Може би ти и гостът ти ще изпиете с мен по чаша чай?

Завежда ни в тъмен салон, където на кука над огъня виси чайник. Цялата стая е покрита със сажди, листове и книги, няма къде да се седне, особено с бяла роба, затова сядам на земята по африкански.

Докато пием английски чай (отвратителна горчива отвара), придружителят ми разказва, че съм си пукнал зъба и имам нужда от лечение, а домакинът ни потрива доволно ръце.

– Пациент! Колко прекрасно.

– Боя се, че ще е безплатно, Натаниъл. Услуга към мен, стига да бъдеш така любезен.

Забелязвам как лицето на господин Дрейкот помръква.

– Имам пари – казвам бързо, но той клати глава.

– Не, не. Не мога да взема пари от приятел на господин Ашмол. Дължа му всичко, което имам, включително и тази къща.

– Глупости, скъпи ми Натаниъл, тази лаборатория е общото ни приключение: къде другаде бих могъл да правя експериментите си?

Слизаме надолу по нестабилно дървено стълбище до дълъг килер с нисък таван с етажерки от двете страни, отрупани с камари книги и безброй шишенца с етикети и торбички като в аптека. Приближавам се към тях и прочитам: месо от пепелянка, безоар, очистително от алое и кора канела, коприна от паяк, и имам чувството, че ако продължа, ще открия съд с миши мигли или драконови зъби. Това ми напомня за магазина на Сиди Кабур. Пред едната стена има голяма цилиндрична пещ, в която въглищата светят в червено, а наоколо е посипано с нещо черно, шлака и прахоляк. Стаята е мрачна и мирише лошо; по масите има съдове и мензури, колби и тенджерки, хаванчета и чукчета, пълни с всевъзможни вещества. На една от масите има колекция от стъкленици с ларви и животински фетуси; на дъска е закован гризач, чиито органи и скелет са изложени на показ. Сещам се за тайната стая на Зидана и по тила ми полазват тръпки.

– Може би трябва да отида при хирург, за да извади зъба.

– Глупости, скъпи друже, не бива да попадате в ръцете на варвари с клещи и лостове. Натаниъл има прекрасна амалгама, която може да запълни всяка дупка или пукнатина и да я направи здрава като камък.

Без да прикривам мислите си, аз питам:

– Вие алхимик ли сте, сър?

– Предпочитам да ме наричат естествен философ – отвръща ведро Натаниъл. – Извършвам прецизно изследване на скритите закони на вселената.

– Въпреки че думата алхимик несъмнено е обида за хора с възгледи като нашите, които търсят доказателства за същността на създаденото от Господ. – Господин Ашмол ме потупва по рамото. – Сега седнете и ни позволете да погледнем. Подай ми тази свещ, Натаниъл.

Надничат с любопитство към дупката в устата ми.

– Забележителни зъби – отбелязва Ашмол. – Яко дърпане ще падне, корените са много здрави.

– Ще го заточа от двете страни, проста работа! – възкликва господин Дрейкот. – После ще запълня дупката с патентованата от мен смес и зъбът пак ще е като нов.

– Наистина вече не ме боли толкова – лъжа, – сигурен съм, че мога да го преживея.

Но господин Дрейкот вече забърква съставките с ужасяваща бързина и целеустременост.

– Малко калай и цинк – мърмори си той, – съвсем малко мед и капка сярна киселина. – От съда се чува силно съскане и пламъкът на спиртната горелка става зелен, а след това син и въздухът се насища с отвратителна миризма. Докато разбърква ожесточено, отмества съда от топлината и се протяга за тежко шише. – А сега оставяме да изстине за миг, преди да добавим живак...

Изпаренията са обезпокоителни: изправям се на крака, шишето политва и изведнъж навсякъде се просват сребристи топчици метал. При вида на това, което със сигурност беше течност, а сега бързо се търкаля като топчета от лъскаво сребро по робата ми и по пода, съм изумен.

Господин Дрейкот се смее на изненадата ми.

– Ах, сър, живакът е най-забележителният елемент, нито е течност, нито е твърд. Това е първоизточникът, веществото, от което произлизат всички други метали. Но най-важен е мощният принцип на преобразуване, подобно на Хермес, който кръстосвал между земята и небето, носейки живот и смърт. Във вид на каломел това е най-мощното лекарство, способно да излекува и най-запуснатите ни болести; но при излагане на слънчева светлина се превръща в смъртоносна отрова.

– В името на древните богове, не искам да имам смъртоносен елемент в устата си – заявявам твърдо.

Господин Ашмол приближава свещта до лицето си и ми показва един от задните си зъби, покрит с парче метал.

– Имам го от петнайсет години. Аз бях първият пациент на Натаниъл и, слава богу, той спаси живота ми. И не само заради зъба, излекува счупена кост на ръката, с която пиша, и прогони треската от малария с огърлица от паяци.

Огърлица от паяци? Струва ми се, че Зидана и господин Дрейкот биха се харесали.

Господин Ашмол забелязва колебанието ми и се усмихва доволно.

– Каква възраст бихте ми дали, сър? Не се притеснявайте, че може да ме обидите, няма да се засегна.

– Петдесет, може би петдесет и две? – казвам наслуки.

– Шейсет и пет! – Той се ухилва възторжено и шляпва господин Дрейкот по гърба. – Всичко се дължи на неговия тоник, който приемам всеки ден. Ако ме бяхте видели преди петнайсет години, не бихте могли да ме познаете, бях започнал да слабея, но заради неговата тинктура от екстракти костите ми се покриха с плът и еластичността на мускулите ми се възстанови; що се отнася до косата... Хайде, сам я дръпнете. Не бойте се, дръпнете здраво.

Колебливо подръпвам перуката му и с изненада откривам, че под нея се крият буйни кичури здрава коса.

– Виждате ли? Не мога да разбера защо не е станал знаменитост.

Господин Дрейкот се изчервява.

– Стига, Елайъс, не съм вълшебник, единственото, което направих, беше да подобря рецептата. Отдавна е известно, че Primum ens Melissae е тоник със силно действие както при жените, така и при мъжете.

– Даде го на прислужницата си Агнес – доверява ми господин Ашмол. – Жената беше преминала шейсетте и косата ѝ падаше, докато накрая главата ѝ не лъсна като яйце...

– И никак не беше щастлива от това.

– Но след това косата ѝ израсна отново черна и лъскава като в младостта ѝ, освен това започна отново да получава менструация за пръв път от двайсет години насам. Миналата година роди прекрасно момченце. И ако това не е чудо, не знам кое може да се нарече така.

Тръпките, които усетих по тила си, сега се спускат надолу към гръбнака ми. Да не би да открих еликсира на Зидана? Струва ми се прекалено голям късмет, за да е истина, но с всеки изминал момент усещам как вярата се загнездва в мен. В крайна сметка позволявам на алхимиците да лекуват зъба ми, което все пак не се оказва толкова неприятно, както се боях, и успявам да сдъвча без болка скромна вечеря със супа от фасул, студено агнешко и хляб с джентълмените след това. Когато тръгвам да си ходя, навън вече е тъмно. Слагам през рамо платнена чанта, в която са сложени обещаното увеличително стъкло и малко плоско шишенце с коркова запушалка, пълно с яркожълта като слънцето течност. Господин Ашмол настоява да ме изпрати до Уайтхол.

– На път ми е към Ламбет; освен това и ще е възможно да взема мавританските шпори, които посланикът така щедро предложи да ми даде в замяна на стъклото.

Вървим през Темпъл Гардънс, луната огрява реката през една пролука в облаците и тя блести в сребристия отблясък на живака, а на фона на триумфа от споходилия ме късмет на мен ми се струва, че никога не съм виждал толкова прекрасна гледка, и в този момент чуваме разбойници след себе си. Оказва се, че това са двама едри мъже с покрити лица, за да не бъдат разпознати.

– Дай ми чантата, черен нещастнико! – кресва единият към мен.

Другият се изправя пред господин Ашмол.

– А ти, бижута, пари, каквото имаш.