Фаворитката на султана

Процесията би изглеждала зрелищна на всяко място на света, но абатството е чудо само по себе си с извисяващите се пиластри и великолепните извити тавани въпреки статуите на мъртъвци във всички посоки, позлатени и изглеждащи като живи в нишите им, от които те побиват тръпки, защото при трепкането на пламъчетата на свещите изглежда, сякаш че се движат.

Ако Бен Хаду се е надявал аз и Шариф да останем незабележими, най-вероятно ще остане разочарован, тъй като в момента, в който се каним да се настаним сред хората, един придворен си проправя път до нас и ни казва, че имаме отредени места, от които ще виждаме процесията по-добре, и след известно бутане, ръчкане и настъпване на краката на хората сме настанени на столове до тези на гостите на монарха, точно пред погледа на самия крал.

Не мога да кажа, че церемонията беше нещо повече от тържествена театрална постановка, но щом музиката започва, изпадам във възторг, тъй като тоновете на огромния орган изпълват пространството чак до извисяващия се таван и на места звучи като рева на лъв, на други като чуруликането на птичка, а щом се включва и хорът, сякаш се появяват истински ангели или пък абатството е свързано с гласа на самия Господ. Хипнотизиран съм, дори не осъзнавам, че по лицето ми се търкалят сълзи, докато Шариф не дръпва ръката ми и не прави знак да избърша бузите си.

– Ако султанът ни разбере, че си се развълнувал от тази езическа постановка, всички ще изпаднем в беда – прошепва заплашително той в един от моментите на затишие.

Разбира се, няма никакъв шанс да приближа до краля. Гледам как пред него се е подредила дълга опашка от хора, които се бутат напред с надеждата да разменят някоя дума или да го докоснат, което очевидно за тях е равносилно на истинска магия. Не мога да не се замисля за това, че допирът на нашия владетел с поданиците му се отразява далеч по-зле на здравословното им състояние.

Понечваме да си тръгнем, но някой до мен заговаря:

– Добър ден, господа.

Обръщам се и виждам един от гостите на вечерята на херцогинята на Портсмут. Щом се усмихва, припомням си описанието на Нели за него и името му изниква точно навреме в съзнанието ми.

– Добър ден, господин Пепис, радвам се да се видим отново. – Представям го на съветника, който говори съвсем малко английски. Шариф накланя главата си и оголва изгнилите си от захарта зъби.

– Направо към Уайтхол ли ще се отправяте, или бих могъл да ви придружа до пазара по случай Сретение Господне в Уестминстър Хол, който наистина си заслужава да се види?

Превеждам на Шариф.

– Английски пазар? Много бих искал да го разгледам.

Господин Пепис ни повежда през манастира и градината зад абатството, за да избегнем тълпата. Тя е красива и спокойна, огряна от слабото февруарско слънце, пълна с билки, зеленчуци и овощни дървета с голи клони. Навеждам се, за да видя една сребристозелена билка до самата пътека.

– И ние отглеждаме това в Мекнес – казвам на водача ни. – Наричаме го марокански чай, но вие може би го познавате като артемизия или пелин.

Той се навежда, за да огледа билката по-добре, и нещо се показва от яката му. Той бързо го натиква обратно, но преди това успявам да зърна козина и нокти. Той забелязва и добива засрамен вид.

– Заешко краче, против колики. Имам склонност да си угаждам прекалено.

Усмихвам се.

– По-добре да си направите билков чай от това. Султанът се наслаждава на кана чай от пелин от време на време. Действа добре на стомаха.

– Вие медик ли сте, сър?

– Служих известно време на един доктор от Абърдийн и научих малко за човешката анатомия и нейните слабости.

– Не мога да си представя човек със стабилна физика като вас – посочва ръста ми – да знае нещо за недостатъците на тялото.

Щом превеждам, Шариф започва да се смее.

– Той е евнух – казва силно.

 Господин Пепис е видимо изненадан.

– Мили боже, наистина ли?

Кимвам нещастно.

– Заради пеенето ли? Има прекрасни кастрирани мъже. Често съм се чудил дали известният с високия си глас господин Абел е пълноценен в... способностите си.

Уверявам го, че няма нищо общо с пеенето, и той ме поглежда едновременно ужасен и учуден.

– Не мога да си представя нещо по-лошо.

Вървим мълчаливо в продължение на няколко минути, докато не стигаме голямата зала – масивна постройка, подпряна на огромни каменни подпори. Шумотевицата от пазара, който още не сме видели, е толкова силна, че се налага водачът ни да повиши глас. Пита дали искаме да купим нещо конкретно и съветникът споделя, че би искал да си купи някакви сладкарски изделия, аз казвам, че ако има хубаво мастило за писане, ще ми бъде по-полезно, а господин Пепис се усмихва при тези думи.

– О, дискусиите относно Танжер, всички тези протоколи.

– Той клати глава. – Години наред бях член на комисията: изгубена кауза, всяка крачка напред е последвана от три назад. Сигурно и вие си блъскате главите, защото не виждам лесно решение. Имайте предвид, тук не става въпрос само за проста логика, примесени са чувства и упорство.

Усмихвам се.

– И от двете страни, сигурен съм.

– Както при всички човешки отношения. Поддържането на колонията ни струва цяло състояние, честно казано, по-голямо от това, което можем да си позволим, но кралят вярва, че ще е равносилно на предателство към жена му, ако се откаже. Това е част от зестрата ѝ, както ви е известно. И тъй като я пренебрегва в много други отношения, по този въпрос е твърд. А да не забравяме и бедния граф на Плимут.

Вдигам вежди въпросително.

– Синът на Чарлс, незаконен, естествено, но все пак син. Възложи му командването на кралския полк, повиши го в полковник. Замина за Мароко през лятото на осемдесета година и умря от дизентерия четири месеца по-късно. Бедното момче беше само на двайсет и три. Чарлс го понесе тежко.

– Колко деца има кралят? – пита Шариф.

Господин Пепис се засмива.

– При последното преброяване бяха дяволска дузина, но само десет от тях са живи, при все че нито едно не е от добрата му съпруга, за съжаление. Той харесва жените, и кой може да го вини? Как ви се струват англичанките, Нус-Нус, доста са пикантни, нали? – Изведнъж млъква, спомня си моя недъг. – Простете, господине, не исках да ви засегна.

– Не се притеснявайте. Не съм изгубил способността да се наслаждавам на картините, макар да не владея четката, а дамите във вашия двор са прекрасни.

– Нашият крал има петстотин дете! – прекъсва ни Шариф на висок тон.

Водачът ни се ухилва, тъй като очевидно не вярва на това.

– И хиляда съпруга!

Кимвам.

– Исмаил е горд, че има жена от всяка известна на хората страна.

– Наистина, сериозна колекция! Трябва да кажа, че за мен една е предостатъчна. А сега се налага да вървим близо един до друг, в наши дни е пълно с джебчии.

Интериорът на залата е внушителен. Изненадан съм, че великолепно пространство като това може да се използва за пазар.

– През останалото време тук заседава съдът – обръща се назад господин Пепис. – Виждате ли тъмните украшения горе?

– Посочва към три черни неясни предмета, закачени на една от огромните носещи греди. – Това са главите на предателите, които осъдиха бащата на краля на смърт в същата тази зала – Кромуел и генералите му Айъртън и Брадшоу. Оставени са тук, за да напомнят какво се случва с онези, които се изправят срещу короната.

Ухилвам се.

– И нашият владетел постъпва по същия начин.

– Осемстотин глави на стените на Мекнес – радостно заявява Шариф.

– Осемстотин? – обръща се стъписан към мен господин Пепис. – Петстотин деца, осемстотин глави и хиляда съпруги: що за изобилна страна е Мароко!

Сергиите са разположени насред залата и върху тях са наредени всевъзможни стоки. Продавачите минават през тълпите от клиенти с подноси с лакомства, гребени, портокали, ножове. Зървам мъж, който продава бележници и мастилници, и си купувам; след сериозна дискусия съветникът се снабдява с голяма торба джинджифилови сладки. Един мъж, който продава домашни птици, печели точки пред конкуренцията, като е изложил на показ вързан на връв паун с жалък вид; друг предлага горещо магарешко мляко. Господин Пепис свива към сергия, на която продават дамски тоалети, и дълго оглежда хубавките клиентки, докато те пък се дивят на стоката. Виждам как казва нещо на една от тях, а тя се изчервява и бързо се отдалечава от него. Той свива рамене, а после се връща при нас.