Фаворитката на султана

– Елате да видим шарлатаните, те винаги са забавни.

В дъното на залата има продавачи, покатерени на стъпалца, за да могат по-добре да предлагат стоката си, а около тях са се събрали зяпачи, повечето от които мъже. Първият предлага билкова тинктура.

– Иде от черния африкански континент и със сигурност ще предизвика благодарността на съпругите ви! Една доза на ден и няма да можете да се спрете цяла нощ. – Той потупва носа си и се навежда в подигравателна поза. – Няма да успеят да ви насмогнат, тъй че ще трябва да си вземете и по една-две любовници! – Прави няколко бързи продажби.

– Вашият крал сигурно разполага с голямо количество от тази билка – смее се господин Пепис.

– Той няма нужда от това – отвръща разпалено Шариф при този намек.

Следващият шарлатанин размахва нещо, което подозрително много прилича на пенис на бик и се оказва, че е точно това. Той продава също и мъжествена сила от лъв, тигър и кит: има и тайнствени африкански билки, които ми приличат на обикновена вратига, бетонен и седефче.

Трети предлага "универсална фармакопея", в това число безоар, мъх от черепа на екзекутиран престъпник, слюнка от гладуващ мъж и урина от "чисто момче".

Последният шарлатанин е привлякъл група жени. Държи в ръка буркан с бистра течност, за която твърди, че е:

– ...чиста майска роса, събрана под огромен дъб на зазоряване; нищо не действа така чудодейно и не възстановява идеалната кожа, дори при белези от шарка.

Не успявам да се сдържа и се разсмивам с глас. Дори и на измамниците от Маракеш не им се разминава да продават обикновена вода. Действала "благотворно също и за намаляване на теглото". Щом обяснявам това на Шариф, той се почесва по главата.

– В Мароко не можеш да забогатееш, ако продаваш това.

Господин Пепис извърта очи.

– Жени. Обожавам ги, но сега, когато съм на четирийсет и девет години, не ги разбирам повече, отколкото когато бях на деветнайсет.

– Тези за какво са? – пита с любопитство Шариф и сочи клетка с кутрета точно до шарлатанина, мънички зверчета на не повече от няколко дни.

Господин Пепис ни отвежда настрани.

– Хората стигат далеч в търсене на лечение за недъзите и дефектите си. Боя се, че съдбата на бедните създания е да бъдат сварени във вино, а след това да се направи екстракт от соковете им, който помагал за избелване на кожата.

Каним се да си тръгваме, когато съвсем ясно чувам думите "вълшебен еликсир" и "възвръща пациентите в идеална форма". Хващам водача ни за ръкава.

– Почакайте!

– Какво има, друже?

– Някой каза еликсир, но не знам кой. – Оглеждам тълпата, но без успех.

Той се разсмива.

– Тук няма да намерите Еликсира на живота! Но ако се интересувате от научни чудеса, трябва да дойдете на някоя от следващите ни срещи.

– Срещи?

– На Кралското дружество, добри ми господине: Невидимият колеж, както му казваме. Там се представят най-различни чудеса.

На следващия ден пристига нова покана. Осъзнавам, че съм изпълнен с надежда да се отнася за някоя от срещите на господин Пепис, но не е така: това е най-важната покана до този момент за музикално представление същия следобед в кралския апартамент.

В мига, в който влизам, изпадам в тревога от това, че Момо стои от едната страна на херцогинята на Портсмут, а Джейкъб от другата, издокарани в костюми от златна дантела, докато Луиз – в снежнобяло и перли и напудрена в златисто коса – сияе от щастие между тях. Оформят поразителна жива картина, привличаща погледа. Ужасен, хвърлям бърз поглед към Рафик, но той разглежда украшенията в стаята и не забелязва вдигнатите очи на Момо и широката му усмивка.

Кралят пристига по-късно, хванал под ръка Нели от едната страна и жена със строго неподвижно лице от другата. Зад нея има висок чернокож мъж с широки скули и племенни белези: подозирам, че това са Мустафа и херцогиня Мазарин. Погледът ѝ се разхожда лениво върху мен и тя леко ми се усмихва, като ме подминава.

Музиката е величествена, комбинация от най-различни струнни инструменти и клавесин с мощен бас, който усещам в гръдната си кост. Щом кастрираните се включват с гласовете си, чувствам същото, както в абатството предишния ден, сякаш духът ми се отделя от тялото ми. Не успявам да спра сълзите, които бликват от очите ми. Щом се оглеждам, за да споделя мига, виждам, че останалите мароканци седят сковано, облечени в най-хубавите си дрехи, и се опитват да прикрият неудобството си и отегчението; има няколко царедворци, които – още по-зле от това да стоят неподвижно – говорят помежду си. Подобно поведение би било немислимо в двора на Исмаил: щеше да има кръв, писъци и търкулнати глави.

Накрая рециталът приключва и следват любезни аплодисменти. Музикантът на клавесина става и се покланя, очевидно е композитор на творбата и въпреки че е млад, изглежда доста сериозен.

– Браво, Хенри! – провиква се господин Пепис. – Пореден триумф!

Разпръскваме се и в този момент някой пъхва бележка в ръкава ми.

– Кралят иска да разговаря с вас.

Бен Хаду се извръща с блеснал поглед.

– Мисля, че имате предвид мен. Аз съм посланикът, а това е просто моят секретар.

– Не, сър, кралят кани едрия чернокож човек. – Калайджията ме поглежда кръвнишки.

– Не мога да си представя по какъв въпрос може да иска да разговаря с теб, но ще се постарая да разбера.

Появяваме се пред краля и аз успявам да се въздържа от това да се хвърля по лице в краката му в знак на подчинение, осъзнал че английският двор не е така церемониален като този в Мекнес.

Кралят поглежда Бен Хаду с пълна липса на интерес, а след това се извръща към мен.

– Харесахте ли музиката, сър?

При все че въпросът не е насочен към него, посланикът бърза да отговори.

– Превъзходна, Ваше Величество, превъзходна.

Лъже, знам че е така: той не изпитва никакъв интерес към музиката. Кралят през цялото време ме измерва с тъмните си очи, явно се забавлява. После застава между нас и ме хваща за лакътя.

– Вие свирите ли?

Смразявам се. "Калайджията жив ще ме одере за това пренебрежение", мисля си. Но какво мога да направя?

– Свиря малко на китара и на уд – арабска лютня.

– Значи, трябва да организираме нещо. – Прави знак на музиканта на клавесина да го последва. – Господин Пърсел, елате с мен. Вие също, господин Пепис. Господин Джеймс, изберете най-добрите си цигулари и ги доведете в музикалната стая! – Обръща се отново към мен, ухилен като момче. – Елате, сър, ще вдигнем малко шум! Забелязах ви в абатството. Кълна се, че не съм виждал друг смъртен така да се разчувства от музиката.

Кралят притежава невероятна енергия: буквално струи от него. В това отношение ми напомня за Исмаил: и двамата имат неуморен дух и бързи крака. Казаха ми, че Чарлс ставал рано всеки ден, за да се разхожда или да играе тенис; че плува и язди, ходи на лов и танцува (и несъмнено прекарва време в леглото с метресите си) с невероятна издръжливост дори за мъж наполовината на възрастта му.

Определено се затруднявам да следвам темпото му по пътя от залата за аудиенции надолу по коридор след коридор, при все че крачките ми не са по-малки от тези на всеки друг мъж. Поглеждам набързо назад и виждам музикантите изостанали зад нас, натоварени с инструментите си, господин Пепис и младежа на клавесина, плътно следвани от изпълнения с подозрение Бен Хаду. Това ли е моят момент? Обучен съм никога да не заговарям владетел първи, но това може да е единственият ми шанс.

– Сър – започвам, като събирам всичкия си кураж, – искам да говоря с вас по важен въпрос.

Той ми хвърля изпълнен с любопитство поглед.

– Продължавайте, сър.

– Има една дама, сър...

Това го кара да се засмее.

– Ах, винаги има някоя жена. Виждам, че не сте си губили времето тук.

– Дамата, за която говоря, е в Мароко в двора на султана. По-скоро в неговия харем. Тя е англичанка от добро семейство.