Фаворитката на султана

– Имаш много красив пръстен, Абду, с изящен камък. Може ли да го погледна по-отблизо?

Везирът се опитва да извърти ръката си и да се освободи от хватката на Исмаил, но пръстите на султана са като желязо. Измъква пръстена до първата фаланга и бързо го натиска. Следва непристойна сцена, в която везирът квичи от болка и предлага сам да го свали, ако милостивият му господар му позволи. Миг по-късно воят става още по-пронизителен, хаджибът стиска ръката си, а между пръстите му капе кръв. Исмаил избърсва кинжала в робата си, изважда пръстена и хвърля пръста на пода, където една от котките му любопитно го подушва и го потупва проучвателно. Щом пръстът не отвръща на поканата за игра, тя си тръгва презрително, сяда с вдигнати нагоре крака и започва да се почиства.

– Този камък ми се струва познат, Абду. Той е един от подарените от представителя на Херат: лапис лазули, обкован със злато, от планината Памир в Афганистан. Но преди да ми предложиш някакво извинение, нека ти кажа, че никак не съм изненадан. – Навежда се още по-близо до великия везир. – Смяташ ли, че знам за теб всичко, което трябва да знам, Абду? – Галеното име създава още по-заплашително усещане. – Наистина ли си мислиш, че изпратих хората си след теб единствено заради обвиненията на първата си съпруга? През всичките тези години бях наясно с неестествените ти наклонности, но реших да ги пренебрегна, стига полезните ти качества да надделяват над скъперничеството и амбициите ти. Мисля, че балансът вече е нарушен, и то не в твоя полза. Напълно известно ми е, че бъркаш в хазната от толкова години. Беше ми забавно да те оставям да го правиш. Но явно по време на отсъствието ми си дал воля на алчността си. Не се опитвай да отричаш. Има някои, така да ги нарека, значителни несъответствия...

Хаджибът започва да мучи, загубил ума и дума.

– Можехме до затворим очите си дори и при тази кражба, ако не бяха суетата и амбициите, на които си се поддал до такава степен в мое отсъствие. Има само един крал на Мароко и неговото име е Абул Насир Мулай Исмаил ас-Самин бен Шариф. – Той промушва хаджиба с обсипания си със скъпоценности кинжал малко по малко при изричането на всяко име. – Единствен аз мога да обявя легитимността на дете и да му подаря печата си. Просперитетът на кралството ми е моя грижа, не твоя, червей такъв. Императрица Зидана вече ми показа доказателство за подправяне на дневника ми, което ти си наредил на племенника си, така че това наказание ти се полага от дълго време.

Взирам се в него; след това в нея. Тя ми бе казала, че няма да съобщи на Исмаил, като се оправда със слабост: лъжи и само лъжи. Среща погледа ми и отправя самодоволна змийска усмивка. Това е дълга игра, в която тя внимателно подбира ходовете си един по един, изчаква подходящия момент, сипва отровата в ушите на съпруга си капка по капка, стяга примката сантиметър по сантиметър, докато се увери, че противникът ѝ не може да я ухапе.

Той нарежда на Бен Хаду и началника на бухарите да вземат затворника и да вържат краката му за задната част на муле и след това да го подкарат по неравната земя на запад.

– Няма да опетня кралството си, като му позволя да гледа в посока на Свещения град, докато умира.

Хаджибът успява да заговори, моли се, но лицето на Исмаил е като изсечено от мрамор, студено и твърдо. Излиза, за да наблюдава екзекуцията, която е наредил, и взима придворните със себе си: урок за всеки, който може да си помисли да престъпи правомощията си. Зидана моли да ни придружи, но ѝ е наредено да остане в харема. Тя тръгва смирено, наясно с победата, но това е първият случай, когато виждам Исмаил да ѝ отказва.

Дебелакът е отведен в западните покрайнини на лагера и е вързан за краката над копитата на най-голямото и най-буйно муле, докато още се гърчи и моли за милост. Не казва нито една молитва; понякога си мисля, че ако го беше направил, Исмаил щеше да омекне; но неговите мисли останаха съсредоточени в материалното, вместо в духовното. Животното върти диво очи, недоволно от отношението, и е докарано до бяс от виковете на бухарите. Гледам как главата на моя враг се блъска в камъните и шубраците, плътта му се разкъсва, докато не заприличва на мърша, дърпана от ловджийски кучета. Извръщам поглед отвратен.

Бен Хаду ми хвърля кос поглед.

– Не се ли радваш, Нус-Нус, да видиш края на своя враг?

– Не бих пожелал никому подобен край.

Калайджията свива рамене.

– Не можеш да си позволиш да капризничиш, когато равновесието в живота бива възстановявано.

Вероятно има право. Но вместо чувство на триумф и облекчение от смъртта на човека, който отне мъжествеността ми, чувствам празнота.

Из целия двор се обсъжда смъртта на хаджиба. Това, че някой толкова властен може да стигне до подобен позор – да бъде влачен зад муле! – принуждава всички да се замислят за липсата на сигурност в собственото им положение. Това кара хората да се страхуват от смъртта повече, отколкото по време на войната или чумата. Зидана се е укротила; не дръзва да възрази, когато Исмаил обявява сина на Алис за свой син, следователно за принц в кралството.

Но където и да отида, хората ме гледат многозначително и шушукат. Усмихват се, хихикат или, още по-лошо, показват съжаление. Събирам всичките си сили, за да ги погледна в очите и да ги накарам да сведат поглед. След като минават две седмици, започват да губят интерес; след три като че ли са забравили, но моето негодувание расте. Исках да разчистя сметките си с Абделазиз, а сега шансът за отмъщение ми е отнет и съжалявам за това. В моите земи, ако някой ти отнеме честта, можеш да изкупиш стореното единствено като пролееш кръвта му със собствените си ръце; ако умре другояче, безчестието ще те преследва, ще витае над доброто ти име до края на дните ти.

Докато пътуваме обратно към Мекнес, до слуха ми стигат крясъците на белите чапли над полето и съм убеден, че чувам предсмъртните викове на хаджиба.

25

Мислите на Исмаил скоро са насочени обратно към неговата столица. Заловен е един французин, търговец, който е хванат да снабдява упорстващ английски гарнизон в Танжер с барут. Обичайно това би било достатъчно, за да се гарантира бързата смърт на мъжа, но барутът бил отклонен към Каид Омар и обсадената му войска и той бил толкова доволен, че мъжът бил пощаден и изпратен в затвора при военнопленниците. Там един от пазачите го чул да бърбори нещо за Версай и се сетил, че това ще заинтригува султана. Човекът бил доведен тук заедно с група нови работници, чиято орис била да завършат дните си в Мекнес. Когато търговецът беше представен на султана, състоянието му бе окаяно. В един от случайните си мигове на благосклонност Исмаил нареди мъжът да бъде отведен, за да се погрижат за раните му и да бъде облечен по-подобаващо. В лицето на търговеца можеше да се проследи промяната в изражението на ужас от неизбежната гибел към объркване, но когато го доведоха, беше възвърнал до известна степен самообладанието си и веднага се впусна в подробности за строителните работи, извършващи се във великия дворец на Луи XIV.

Очевидно архитектите на Краля Слънце планираха невероятна огледална зала в сърцето на Версай. Щяло да има огромна отворена галерия със седемнайсет арковидни прозореца, предоставящи гледка към пищните градини; на отсрещната стена щели да окачат седемнайсет съответстващи огледала. По този начин светлината, нахлуваща в галерията, щяла да отразява чудесата на градинарското изкуство, а огледалните стъкла – да създадат илюзията, че се движиш през зеленината, докато всъщност си на сигурно място, заобиколен от мрамор и злато. Търговецът стигна до подробности за прекомерно високата цена на венецианското стъкло, което щели да използват за тези огледала; за позлатяването на рамките им; за стойността на мраморните пиластри от двете страни на всяко, докато Исмаил не се разпени от завист и амбиция.

Изведнъж по пътя за Мекнес започнахме да кроим безумни схеми на паркове, огледални галерии; пътеки, овощни и маслинови горички; дори езеро, пълно със златни рибки и с увеселителни лодки.