Фаворитката на султана

Сякаш езеро се излива в кофа: думите бликват от нея. Предава ми набързо как Момо е бил откраднат от нея, как се бояла, че ще убият бебето. Казва, че през последните седмици е живяла на това ужасно гранично място – нито в харема, нито извън него – крила се е от погледа на всички. През цялото време държи детето привързано към себе си; спи на пресекулки, стои приведена, както я открих.

– По този начин не могат лесно да ни разделят, в случай че ме изненадат – обяснява, сякаш това е най-естественото нещо на света. През нощта, когато всички спят, влизала в лагера и вземала остатъци от кухнята и кърпи за детето. През цялото време, докато ми разказва тези неща, сякаш са нещо нормално, аз я гледам зяпнал от изумление.

– По едно време си мислех, че твоят примат може да стане причина за смъртта ни – признава, – но ако Амаду не беше толкова умел в прибирането на разни неща, не знам какво щеше да се случи с нас. Той е отличен малък крадец! Само Господ знае откъде е успял да намери портокали и смокини по това време на годината. – Усмихва се, лицето ѝ се трансформира и за един кратък миг успявам да съзра онази Алис, която оставих, а сърцето ми направо се разкъсва.

– Вече се върнах – преглъщам, – също и Исмаил. Никой вече няма да посмее да навреди на теб или на детето. Всичко ще бъде наред.

Тя се взира в мен.

– Не мога да остана тук. Трябва да ни измъкнеш. С Исмаил отново ще заминете и те ще ни убият. – После стисва ръката ми така настойчиво, че усещам как пръстите ѝ опират в костите ми.

– Измъкни ни оттук, Нус-Нус, умолявам те.

Невъзможно ли е? В съзнанието ми се оформят побъркани планове – да потъмня дарената на майката и детето златиста коса с вода и пепел, да си сложа брада от овча кожа, да подкупя един или двама стражи (дори пет или десет, но с какво? Нямам пари!), за да ни отведат до войнишките шатри, а оттам да се скрием в покрайнините на лагера. После да се отправим с едно или две мулета по заобиколилите задни пътища и да се насочим през страната към Мекнес, да проверим дали Даниел ар-Рибати още е там, за да ни помогне да напуснем страната... Почти съм повярвал, че всичко това е възможно, когато чувам силния месингов звук на фаси тромпетите, предвестяващи пристигането на султана, във вените ми плъзва леден предателски страх и угася трескавите ми мисли. Насочвам съзнанието си в различна посока.

– Бързо върви в хамама – казвам на Алис. – Вземи детето и хубаво се изкъпете. Аз ще пратя някой при вас, доверена прислужница с чисти дрехи за двамата. След това можеш да дойдеш и да покажеш Момо на султана.

В очите ѝ заблестяват сълзи; противи се. Налага се да я разтърся.

– Това е единственият начин, честно.

Връщам се бързо в кухните.

– Малик, трябва да говоря с теб!

Той изглежда притеснен.

– Не можеш да водиш маймуна тук!

Амаду бърбори развълнувано: навсякъде има храна. Държа го толкова здраво, че той се ядосва и се опитва да ме ухапе.

– Малик, на колко години е най-голямата ти дъщеря?

– Мамас? На дванайсет, почти на тринайсет.

– Идеално. – Със свободната си ръка изваждам кесията от пояса си, раздрусвам я и я слагам на масата. – Твоя е. Цялата. Можеш да я добавиш към зестрата ѝ. – Разяснявам му плана си, а той ме гледа втренчено. Добре знам какво точно си мисли, но в крайна сметка само ме поглежда и въздъхва, после прибира парите в кесията си, дава някакви нареждания на кухненските си помощници, избърсва ръцете си в престилката и тръгва.

Двайсет минути по-късно Амаду е здраво вързан за кол на шатра, а Мамас припка до мен, притеснена и развълнувана. Работата в харема е истинска чест, особено ако служиш на тази, която е родила син на султана, но тя не знае какво да очаква; приятно момиче е и е научила доста заради длъжността на баща ѝ в двора.

– Дръж очите си отворени, а устата затворена – предупреждавам я. – Винаги бъди учтива със султанката и любимките ѝ; но в мига, в който усетиш заплаха към Белия лебед, веднага тичай при мен.

Тя ме поглежда над вързопа с дрехи, които ни е дала майка ѝ; памучни, не копринени, но безупречно чисти, и кима тържествено с разбиране.

Чакам ги пред хамама, като се преструвам, че имам някаква работа. Щом Алис най-после се появява, дъхът ми спира: прилича на богиня, цялата в бяло и златисто с бебе като херувим в ръцете си. Отправяме се към главния павилион и в този момент се натъкваме на антуража на султана – трудно бихме го пропуснали, тъй като е предвождан от евнуси с чудовищно дълги тромпети. Следват ги вестоносците и личните слуги (метат пътя с щраусови пера, преди султанът да мине), а след тях върви Исмаил със Зидана от дясната си страна. Гневният ѝ поглед на мига се спира върху Алис и Момо. Тя дърпа ръката на съпруга си.

– Доведоха нови момичета, господарю мой, от последния улов на корсарите в Средиземно море. Едната е от Китай, бледо и пъргаво създание с гърди като ябълки и черна коса като коприна, отредена за харема на самия османски султан. Ще я харесаш, много е екзотична, но и емоционална. Наредих да ѝ отрежат ноктите...

Но погледът на Исмаил не се отмества от детето в ръцете на Алис. Тръгва напред, почти не поглежда към самата Алис, взима Момо и го вдига учудено.

– Моят син?

Лицето на Зидана помръква убийствено, но детето вече е в ръцете на султана.

– Не се подвеждай, о, Светлина на този свят. Това, което виждаш, е магия – припряно го убеждава тя. – Детето е демон, само се преструва на момче. Моите жени са видели Белия лебед да заговорничи с джиновете, да ги кърми, да се договаря с тях, за да постигне мощта за създаването на тази илюзия. Попитай когото пожелаеш: взели са ѝ ума, а тя живееше сред тях в мръсотия и уединение. Хората я чуват да пее с тях по здрач; видели са я да танцува гола! А мъжете... около нея винаги се навъртат мъже. Чух, че напускала тайно харема през нощта и разтваряла крака за всеки, който пожелае. Тя е похотливо създание, любов моя. Със собствените си очи я видях как ляга с хаджиба. – Дава сигнал, а Макарим се измъква покрай нея и коленичи пред султана.

– Господарю мой, истина е! И аз видях това. Бях прислужница на Белия лебед, но тя ме изпъди, защото опитах да спра великият везир да влезе в шатрата. "Пусни го вътре, пусни го вътре!", настояваше тя. Когато се възпротивих, че не е прилично, – тя гневно ме удари по главата и ме прогони, но аз побързах да намеря султанката, тя дойде, за да предотврати подобно безчестие в харема на Ваше Величество и стана свидетел на тази дяволска гледка!

– Ето на! – Очите на Зидана блестят тържествуващо: двама от враговете ѝ са поразени с един удар. – Има и други, които могат да потвърдят отвратителното поведение на тази пачавра.

– Тя прошепва нещо на Таруб, която навежда глава и побягва.

Лицето на Исмаил е пълно с кръв и потъмнява с всяка изминала секунда. Бързо разгръща пелената на детето, спира за миг и се взира в златния пръстен на верижката на врата му.

– Господарю мой – осъзнавам, че изричам, неочаквано и за себе си. – Не можете да вярвате на тези клевети. – Усещам погледа на Зидана върху себе си. Намесата със сигурност ще ми гарантира смъртна присъда, било от една или друга ръка. Алис е твърде слисана, за да се защити, затова трябва да говоря вместо нея. – Белия лебед ви е дарила със син, наистина прекрасен син – продължавам. Но султанът вече гледа Момо, сякаш е неземно същество: дяволска сукуба; хитър джин. Наистина приликата между бащата и сина не е голяма. Сини очи, руса коса, сякаш Момо не е приел нищо от мароканската си наследственост за сметка на майчината си.

Исмаил се обръща към мен с лице като изсечено от дърво: изпълнено с лудост, съсипано. Съмнявам се, че е чул и дума от онова, което казах. Погледът му минава покрай мен и се насочва кръвнишки към Алис. Стоят очи в очи: султанът не е висок мъж.

– Истина ли е? – изръмжава срещу нея той. – Ти и великият везир?

Тя поглежда към него, а след това надолу към бебето. Опитва се да вземе детето, но Исмаил така го стиска, че то се разплаква.