Фаворитката на султана

– Има забележителни дробове: и сериозен характер. Трябва наистина да е син на баща си. – Черните му очи се втренчват в мен, докато не отмествам поглед.

При следващото си посещение носи подарък на Момо: златен пръстен с печата на султана и една огромна перла, поставена в средата.

– Исмаил сам би дал това на момчето, ако беше тук. – Закачил е пръстена на златна верижка, тъй като е твърде голям за детето, и го овесва на бебешкото вратле. Момо се вкопчва в новата си играчка с голямо удоволствие. – Дава по един такъв на всеки от истинските си синове. – Навежда се към мен и ме потупва по ръката. – По-добре да не допускате Зидана да го вижда, нали така? – След това ми намига фамилиарно.

Сядам встрани от него и мушвам всяка от ръцете си в противоположния ръкав.

– Много мило от ваша страна, господине... mezian, mezian... но вероятно би било по-добре да изчакаме султанът да се завърне от пътуването си и сам да го подари?

Великият везир се усмихва доволно.

– Скъпа, Исмаил може много дълго време да не се върне от войната с братята си. – Прави многозначителна пауза – Ако изобщо се върне... трябва да запомните това и предложението ми към вас.

– Но кой би могъл да устои на толкова голяма армия? Мисля, че дори самият крал на Англия не може да свика подобен брой.

– Кралят на Англия! – отвръща подигравателно Абделазиз. Махва пренебрежително с ръка, сякаш прогонва муха. – Нищожно княжество. Баща му беше обезглавен от собствените си хора. Що за крал е това? А синът е бивш изгнаник, който избяга от отговорност, без да има пукната пара и търсеше подаяния ту от французите, ту от холандците.

– Всъщност – казвам спокойно, – той гостува веднъж на семейството ми в Хага.

Това го изненадва.

– Щом кралят на Англия е приятел на семейството ви, защо не е водил преговори за откуп?

– Беше преди много време – отговарям кратко. Премълчавам другата част от истината: майка ми е толкова бедна, че ме продаде на търговец на манифактурни стоки.

Този разговор променя отношението му към мен в определена степен. Но вместо да проявява повече уважение, както би се предполагало, изглежда доста по-настойчиво търси компанията ми. Понякога ме посещава в два или три дни последователно. Държа златната верижка скрита под дивана.

– Това не е редно – отсича един следобед маалема през стиснати устни. – Не е моя работа да го казвам, лалла, но трябва повече да внимавате за своята репутация. Той е голям враг на Зидана. Но тя е далеч по-опасна от него. А ако тя реши, че посещенията му означават нещо повече... Султанът не прощава, шараф.

При следващата визита на великия везир съм се постарала при мен да има други жени и също като тях слагам Еоал пред лицето си; въпреки че забелязвам как една или две от тях, които са по-дръзки, го гледат изкусително над воала.

Една вечер Макарим ми носи чай заради главоболието ми.

– Това ще премахне болката – казва нежно и сипва чая от сребърния чайник в стъклена чаша отвисоко. Ароматът му е смесен: на подсладен чай и градински билки. Чакам я да го опита, после отпивам глътка и я задържам известно време в устата си. Вкусът е по-наситен, отколкото на обикновения ментов чай; не толкова сладък. Преглъщам и усещам как течността минава през хранопровода и стига до стомаха, като стопля всичко по пътя си.

Когато се събуждам, главата ми тежи и пулсира; не мога да събера мислите си. Примигвам и се опитвам да фокусирам погледа си, но в шатрата е тъмно и неестествено тихо. Лежа на дивана с усещането, че нещо се е променило. Оглеждам се в мрака. На пръв поглед всичко изглежда нормално; но чувствам някаква празнота, отсъствие. Изправям се прекалено бързо и ми се завива свят. Щом възвръщам равновесието си, запалвам лампата във факлата до себе си с трепереща ръка, внезапно изпълнена с ужас, и я вдигам високо. Златистата светлина се отразява в декорацията на креватчето, в което спи ангелчето ми. Щом светлината го осветява, тишината е нарушена от силно бърборене, което ме кара да изкрещя. В креватчето няма дете, а вместо него, там седи маймуната Амаду със златната верижка на врата и пръстена, проблясващ на светлината, докато се полюшва. Очите му светят триумфално.

– Момо? – гласът ми е остър и писклив, но набира мощ с паниката, която ме завладява. – Момо? – превръща се във вой.

Изтичвам пред шатрата с треперещи крака.

– Бебето ми! Уалади! – викам аз – Взели са ми бебето.

Притичват жени, но Макарим, прислужницата ми, не се появява.

– Може да го е завела при останалите бебета – казва една от тях.

– Вероятно не е могъл да заспи и тя го разхожда.

– Може да са в хамама. Ще отидем да проверим.

Но останалите си разменят тревожни погледи, когато си мислят, че не ги гледам.

Тичам от шатра в шатра, бутам мебели, събарям покривки, щурам се като животно. По лицето ми се стичат сълзи и сополи. Отново излизам навън в тъмнината. Отнякъде съм взела нож, малък декоративен предмет, и го размахвам, замаяна от ужас. Най-накрая се появява маалема и ме хваща за ръката.

– Шшш, лалла. Шшш, успокой се.

Успокоени, че някой ще се погрижи за лудата, останалите куртизанки се оттеглят.

– Знаеш ли какво са му направили? Знаеш ли къде е?

Тя се отдръпва при проблясването на ножчето.

– Ела с мен, но тихо, и махни това нещо.

Тя ме повежда зад шатрите. За толкова едра жена е доста пъргава, а и зрението ѝ е отлично, защото не се препъва нито веднъж. Докато вървим, ослушвам се за плача на бебето си, а този на другите деца не ме обърква, защото звуците на всяко бебе са различни за една майка, също като вида му. И въпреки че очаквам да го чуя, не мога да се отърва от образа в съзнанието си, в който лежи неподвижно върху купчина дрехи, изоставен, безжизнен. Или увит и заровен в бунището. Или пък изоставен в планината на вълците и чакалите. Докато си представям тези ужасни неща, започвам тихо да стена. Не мога да спра: стискам устни, но те треперят толкова силно, че звукът се изплъзва от тях.

Най-накрая стигаме до шатра, от която се чува музика, шатра, покрита с кадифе и коприна, по-пищна дори и от тази на султана, и това засилва убеждението ми, че принадлежи на Зидана. На светлината на запалените свещи вътре се виждат танцуващи силуети с вдигнати високо ръце и ми се струва ужасно нередно да има хора, които се веселят, докато детето ми го няма. Маалема слага пръст пред устните си и ми посочва по-малка шатра, встрани от тази на султанката. Щом се уверява, че съм я разбрала, тя кимва и бързо си тръгва.

Приближавам се до шатрата, ослушвам се за миг, а след това вадя ножчето си, разрязвам процеп в плата и надниквам вътре. Там е пълно с различни неща: торби и буркани с брашно, масло и мед, фунии със захар и сол. Близо до входа има две жени, седнали на столчета, наведени над някакво стъклено приспособление над малка горелка. Светлината е зловеща, но  каквото и да има в стъклото, от него излиза цветна пара; дори и така мога да видя, че жените са Макарим и Таруб, една от прислужниците на Зидана. А какво е това в тъмнината зад тях? Зад чантите и бурканите има нещо светло, увито в тъмен плат. Една от жените се навежда напред и светлината достига до златиста къдрица, която се показва от зеблото. Момо... Той не помръдва и сърцето ми се свива. Налага се да притисна устата си с ръка, за да потисна вика на отчаяние и гняв, който напира в мен. Макарим и Таруб просто си стоят там, обвити в дима, който се издига от някакъв съд помежду им: подават си мундщука една на друга и се смеят.

Премествам се на мястото, където торбите са натрупани най-високо, и с огромни усилия изваждам част от колчетата, които придържат стените на шатрата към земята. Промъквам се вътре по корем. През цялото време обаче чувам глас в главата си, който ми казва, че синът ми е мъртъв: той е мъртъв и те пазят трупа му, за да може Зидана да го използва за някой от магическите си ритуали...

В този момент вързопът помръдва. Замръзвам на място – представяла ли съм си това? Сдържам дъха си, чакам и наблюдавам. Показва се ръчичка, размахва се мъничко юмруче. Така прави Момо, преди да се събуди, мъничкото му предизвикателство към света. След секунда ще започне да настоява за храната си с рев. Вълнението събужда отново кръвта ми и тя забучава в тялото ми. Още няколко сантиметра до лактите и коремчето му и ще хвана зеблото, в което е повит; едно дръпване и ще хвана крачето му. Вече виждам личицето му, поема въздух през отворената си уста. Трето дръпване и... зеблото се закача на невидимо препятствие. Отчаяно дръпвам по-силно и се чува звук от разкъсване. На мен шумът ми звучи оглушително, сякаш съм раздрала материята на самата нощ, но жените са така унесени в пушенето и приказките си, че дори не се обръщат. В следващия миг момчето ми е в ръцете ми и изглежда толкова изненадано да ме види, че забравя да заплаче; после се озоваваме вън от шатрата, погълнати отново от кадифената тъмнина.