Вихр

Торнадата подеха отломките, докато се приближаваха. Покрив. Барака. Гравислед. Личен кораб. Паднал тактически кораб. Мъж. Завъртя ги, унищожи ги, смаза ги така, че да не могат да бъдат разпознати, а после ги използва като оръжия.

Ушите на Синд писнаха и тя преглътна.

Ревът беше по-силен от огнестрелен залп и алтайските войски замряха. Обърнаха се и видяха циклоните.

После първият вихър достигна Площада на Каканите.

Засмука войниците и оръжията им като прахосмукачка. Вдигна ги и ги захвърли встрани.

Стен се изправи. Крещеше. Никой не го чу.

Махна с ръка назад. Назад — към „Виктори“.

Второ торнадо нахлу на площада. И двата фуниевидни облака се извиваха и въртяха, сякаш не бяха сигурни накъде да продължат.

Имперските войници побягнаха пред този нов демон, срещу който никой не беше и помислял, че ще се изправи.

Но не изпаднаха в паника. Бягаха — но бавно, за да помагат на контузените и ранените. Носеха или оръжията си, или носилки.

Стен и Алекс стояха на мястото, където широкият булевард се разтваряше, булевардът, над който Стен беше преминал с „Виктори“ към посолството преди цял един живот.

Площадът се превърна във вряща черна маса, след като още едно торнадо се появи на сцената. Стените на двореца поддадоха и се огънаха към зоната от ниско налягане, създадена от циклоните, и бяха засмукани и издигнати на хиляди метри по-високо към надвисналите облаци.

После вихърът се устреми отново напред, докато вятърът виеше, право през двореца, който някога беше гордостта на Каканите, а после за кратко беше приютявал доктор Искра.

Дворецът изчезна във вихъра.

Спътниците на торнадото, родени от голямата облачна стена, се спуснаха и започнаха неумолимо да поглъщат войниците на Алтайския куп, крехката конфедерация, за която се биеха, и безсмислената суетност на двореца, който беше символ на властта в Рурик.

След тях не остана нищо освен хаос.

„Виктори“ все още не беше излетял и изчакваше.

На една астрономическа единица разстояние от Рурик Стен изпрати ясно и некодирано послание с максимална мощност директно към частния канал на Императора и до имперския кабинет:

Прати ме на военен съд сега, помисли си той.

Побъркано копеле такова.

42.

Махони чакаше в килията си под новата сграда, където се помещаваше щабът на Вътрешна сигурност. Беше малка стая с бели пластмасови стени, сгъващо се легло и дупка на пода за изпражненията.

След няколко минути щяха да го заведат на предварителното заседание пред върховните имперски съдии. Беше облечен в бял комбинезон, както се изискваше от закона за обвинените в престъпление. Цветът беше символичен. Бялото изразяваше предполагаема невинност. Освен това показваше, че затворникът не е бил подлаган на мъчения.

Махони трябваше да се съгласи, че последното наистина бе вярно в неговия случай. Досега. Бяха се отнасяли с грубовата, но професионална любезност. Разбира се, че го бяха били. За първи път, когато го качиха на транспортния кораб за Първичен свят. Но това беше само за да го накарат да свикне с новото си положение в живота — насинявания и кръв, за да му покажат кой командва. Не влагаха страст в побоя. Нищо лично. Едно и също, докато го прехвърляха от един служител на ВС на друг.

Когато боят спря, Махони разбра, че датата за заседанието е определена. Беше рутинна предпазна мярка. За да се уверят, че всичко е зараснало до началото на заседанието.

Махони беше понесъл преживяното добре. Не че беше философски настроен за съдбата си. Отказваше да мисли за нея. Да мисли за предателството, означаваше само да се размекне — заради вероятно неизбежното мозъчно сканиране.

Вместо това мислеше за стари приключения. Приятели. Любовници. Никога не мислеше за храна. Махони беше благодарен, че затворническото меню е просто. Иначе онези ястия, които Императорът беше готвил за него, щяха да измъчват ума му.

Косъмчетата на Йън настръхнаха, старите сетива от „Богомолка“ се включиха. Някой го наблюдаваше. Успокои се. После чу тракане по вратата на килията.

А, най-накрая бяха дошли, Йън. Замълчи, сърце. И вие, бели дробове. Не ви трябва толкова много въздух. Хайде, момчета, покажете се като добри ирландци.

Пойндекс гледаше през едностранния екран, докато служителите на ВС измъкваха Махони от килията. Учуди се колко добре изглеждаше и се запита дали той би се справил така в същото положение. Изблъска тази мисъл. Това беше нещо, което предпочиташе да не узнава.

Излезе в коридора, за да пресрещне Махони и пазачите. Йън го видя. От проблясването на очите му Пойндекс разбра, че го е познал. Проблясъкът изчезна и беше заменен с усмивка.

— Охо. Значи шефът е изпратил най-добрия си човек — каза Махони. — Бих казал, че съм поласкан, но ще излъжа.

Пойндекс се засмя.

— Не бих искал да лъжеш — отвърна той. — Не бихме искали да започнем заседанието с лоши впечатления.

Каза на пазачите да махнат белезниците на Махони, после ги отпрати.

— Аз ще те придружа — съобщи на Йън. — Сигурен съм, че няма да се опиташ да сториш нещо… глупаво.

Махони разтри китките си.

— Защо бих го направил? Аз съм невинен човек. Радостно очаквам да се въздаде правосъдие.

Той се засмя.

Пойндекс също се усмихна и посочи към далечния коридор. И двамата тръгнаха натам, Пойндекс едва на крачка зад Махони.

— Всъщност съм дошъл, за да се уверя, че точно това ще се случи — каза Пойндекс. — Императорът иска пълна честност.

— О, разбира се, че иска — засмя се Махони. — Предайте му, че старият му приятел Йън смирено му благодари за любезността.

Пойндекс се засмя леко. Определено изпитваше смесени чувства към тази задача. От една страна, Махони беше единствената конкуренция за властта, която сега притежаваше. Разжалването беше прекратило това съревнование.

— Кажете му да не се безпокои — каза Махони. — Когато ме разпитват, ще се придържам към фактите. Нямам намерение да въвличам името му в тези разглеждания.

— Излишно обещание — отбеляза Пойндекс меко. — Но съм сигурен, че ще се зарадва, че все още сте загрижен за него — че си спомняте миналите ви отношения.

От друга страна, Махони някога беше заемал мястото на Пойндекс. Той беше верен слуга на Императора в продължение на десетилетия. Докато наблюдаваше как Махони се приближава към съдбата си, Пойндекс усети страх за своята собствена. Това ще ти се случи, помисли си той, ако някога загубиш благоволението му.

Вътрешният му глас го поправи: не ако, а когато.

— Кажете му, че си спомням — каза Махони. — Спомням си много добре.

— Ще го направя — отвърна Пойндекс. — Обещавам ви.

Ръката му бръкна в джоба. Когато се появи отново, Пойндекс притисна заглушителя на оръжието във врата на Махони.

Кожата се сви от внезапната студенина.

Пойндекс стреля. Махони падна напред. Удари се във вратата, Свлече се на пода.

Пойндекс застана над тялото изумен. Лицето на Махони все още носеше проклетата ирландска усмивка.

Наведе се напред, притисна дулото към главата на Махони и стреля още веднъж.

С човек като Йън Махони трябваше да бъдеш абсолютно сигурен.

43.

— Сбогом, брегове на Сицилия, сбогом, потоци и долини, няма шотландски воин, който да не тъгува за вас 3 — изтананика Алекс по памет, като се замисли сериозно да удари едно силно питие, когато флотата излезе изцяло от Алтайския куп.

Той преглеждаше безцелно различните предавания, излъчвани от Имперските светове, които лежаха пред тях. Стен се беше свлякъл в командния стол — но никой не го накара да се премести. И двамата все още носеха мръсните си, разпокъсани бойци униформи.