Вихр

— Да, сър.

— Искам да съберете дивизията си. Опаковайте и подгответе всичкото оборудване, което не е предвидено за бой. Това, което не е абсолютно наложително за планетна бойна мисия, може да бъде качено на транспортните кораби. Какво е минималното време, което е нужно на дивизията ви, за да се подготви за тръгване?

— Уставът гласи десет И-часа при пълна бойна готовност. Можем да се справим за пет.

— Добре.

— Може ли да попитам къде отиваме?

— У дома. Надявам се. Но може да има малки отклонения по пътя.

— Това е достатъчно — обяви Стен, като разтъркваше уморените си очи. Изключи всички екрани в конферентната зала и след като мърморенето за приближаващата гибел заглъхна, се възцари тишина.

Той отиде до масата, където лежеше покрит поднос. Вдигна един от капаците и измъкна сандвич. Беше само мъничко престоял. Хвърли го на Алекс и взе друг за себе си.

Отстрани имаше гарафа. Той изтегли запушалката и подуши. Стрег.

Беше ли разумно?

Защо не? Катастрофата щеше да е една и съща, независимо дали беше трезвен или пиян.

Той наля две чаши и подаде едната на Алекс. Двамата вдигнаха наздравица.

Бог да благослови Синд. Сигурно беше накарала някой да донесе храната и питието, след като беше оглавила охраната на посолството.

— Имаш ли някаква велика стратегия? — зачуди се Алекс, когато погълна единия сандвич и се разтърси за друг.

— Не по-добра, отколкото на Кавит — каза Стен. Махони беше започнал да изтегля съкрушените имперски сили от онзи свят и Стен беше довършил делото. Беше измъкнал цивилните и почти две хиляди имперски войници. Самият Стен беше завършил като военнопленник.

Бяха му дали най-високи отличия за това постижение и той беше почетен като гениален военачалник. Стен никога не повярва, че това е вярно — смяташе Кавит за пълен провал, а собствените си усилия за не повече от ограничаване на щетите в най-добрия случай.

Поне този път нямаше много имперски цивилни освен служителите на посолството.

— Да — съгласи се Алекс, макар и никога да не беше гледал така сурово на Кавит, както Стен.

— Имам няколко идеи — продължи Стен, — но засега главната ми се изплъзва.

— Не е чудно — каза Килгър. — Остава ни час до пукването на зората. Може би е най-добре да дремнем малко.

Стен се прозя, изведнъж усети как му се доспива.

— Добра идея. Накарай да ни събудят след два часа.

На вратата се почука.

— Ще изгоня…

— Влез — каза Стен.

Вратата се отвори. Трима гурки стояха на прага. Стен внезапно помръкна. Въпреки ранния час и тримата бяха облечени сякаш за парад.

Той потисна едно стенание. Гурките бяха джемедар Лалбахадур Тапа, и новоповишените хавилдари Читаханг Лимбу и Макараджи Гурунг.

Последният път, когато тримата се бяха изправили пред него, беше на Първичен свят. Тогава му бяха предложили те и още двадесет и четирима гурки да му служат, нарушавайки вековната традиция непалските воини да служат само на Императора, предложение, което очевидно не се беше понравило на величеството.

Гурките отдадоха чест. Стен им отвърна и им каза да застанат свободно.

— Съжаляваме, че ви безпокоим в този час — поде Лалбахадур официално. — Но това е единственото време, когато сме свободни. Бихме искали да го говорим насаме, ако е възможно.

Стен кимна и Алекс набързо изгълта сандвича, прокара го със стрег и изчезна. Стен им предложи да седнат. Те предпочетоха да останат прави.

— Имаме един-два въпроса за бъдещето, на които не можем да си отговорим — продължи Лалбахадур. — Може би е напълно излишно, разбира се, защото тези зли пернати създания, които летят насам, ще ни разкъсат на малки парченца и ще ни захвърлят на бунището, за да бъдем разкъсани от приятелите им чакали. Не е ли така?

— Без всякакво съмнение — съгласи се Стен. И четиримата се усмихнаха — или поне оголиха зъбите си.

— Но ако се изтеглим от този скапан куп, какво ще бъде следващото ни назначение?

— Предполагам, че ще се върнете при Императора. Поне докато не изтече срокът на службата ви. — Стен се зачуди на този неуместен въпрос, като се питаше защо ли гурките му губят времето, но вътрешният му глас му напомни, че тези войници често използват заобиколни средства, за да засегнат важни за момента теми.

— Не мисля така — каза Лалбахадур твърдо. — Със сигурност трябва да се консултираме с нашия крал на Земята и с висшестоящите си офицери в охраната. Но не мисля така. Ние, непалците, се оттеглихме от имперска служба, когато Императорът беше убит, и отказахме да служим на онези злодеи, които наричаха себе си Таен съвет, и на другите негодяи, и се върнахме едва при завръщането на Императора.

— Стара история, джемедар. А аз съм много изморен.

— Ще бъда кратък. Смятаме, че сме сгрешили, като сме се върнали. Онзи Император, на когото се съгласихме да служим, не е като последния, на когото служат сега хората ми. Смятам, че не той се е преродил, а Ракшаса, демон, който носи неговото лице.

— Дядото на дядо ми — добави Макараджи Гурунг, и с това допълнително усложни въпроса — би казал, че сега неговият аспект е на Бхайрава Страшния, който може да се почита само в пияно състояние.

— Колкото и да ми се иска да си говоря с вас, приятели — каза Стен, докато изтощението го преборваше, — може ли да пристъпим към същината?

— Много добре — съгласи се Лалбахадур. — Ако не нарушаваме договора си, а дори тогава бих се замислил дали да не го сторя, бихме искали да ви служим завинаги, сър. И отново не говоря само за нас тримата, но и за другите двадесет и четирима.

Чудесно — реши Стен. Това щеше допълнително да обтегне отношенията му с Вечния император.

— Благодаря ви. Поласкан съм. И ще взема предложението ви предвид. Но — и не го казвам просто така — се съмнявам, че ще имам нужда от телохранители.

— Грешите, сър. Но ще разберете това по-късно. Много ви благодаря, че ни оказахте тази чест.

Гурките отдадоха чест и излязоха, като оставиха Стен да се чуди за какво, по дяволите, беше всичко това.

Все едно. Беше твърде уморен. А все още трябваше да измисли как да се измъкне от този проклет куп.

— База… Тук е „Малко ухо“ три-четири Браво — избуча комуникационната линия с глас, който беше внимателно подбран никога да не показва напрежение, стрес или страх.

— Има много неприятелски единици на екрана, насочват се към вас. Приблизително време на пристигане — две астрономически единици, около двадесет И-часа. Основен курс и орбита на корабите…

Сигналът от постовия кораб заглъхна.

Офицерите в комуникационната зала на новия флагмански кораб на Мейсън, „Калигула“, осъзнаха, че четири Браво няма да излъчи пак.

— Адмирал Мейсън — каза Стен. — Изчакайте заповедите.

— Да, сър.

— Трябва да излетите от Джохи с цялата флота. Заемете нападателна формация — каквато изберете — на около една астрономическа единица от планетата.

— Да, сър. Не споря, но предполагам, сте наясно, че корабите ми са поне осем пъти по-малко от техните.

— По-скоро дванадесет, ако оценката ми е вярна. Но това няма значение. Няма, повтарям, няма да влизате в бой с флотата. Ще нападате само кораби на богазите и суздалите, които се опитват да разрушат строя ви. Вие трябва всячески да се опитате да опазите целостта на това, което ще наречем наша флота. Ясно ли е?

— Да. Значи искате да опитате с блъф?

— Точно така. Смятайте се свободен да правите всякакви лъжливи маневри, стига те да не нарушават заповедите ми.

— Какво ви кара да мислите, че ще успея да ги подведа, или поне да привлека вниманието им? Едва ли ще повярват, че имам някакво тайно оръжие или че желая да се самоубия.

— Ако бяхте суздал или богази и бяхте видели направеното от Лангсдорф, не бихте ли си помислили, че имперските сили са способни на всичко? Стига да е глупаво?