Вихр

— Получих доклад — каза Сарсфийлд безизразно, — че моята артилерия изстрелва възпиращи снаряди навсякъде. Приближават се, Стен.

— Кажете им да изоставят оръжията си и да се придвижат към транспортните кораби.

— Да, сър.

— Как сме с натоварването?

Сарсфийлд се консултира с един от офицерите си.

— Всички батальони са строени, освен един, който се качва сега, и Първи батальон, който е разположен на площада. И артилерийските батареи, които се отправят към корабите в момента. Предполагам — продължи Сарсфийлд, — че Първи ще трябва да си пробива път с бой, Мамка му. Поне — добави той тъжно, — те самите пожелаха да заемат тази позиция.

Както и всеки друг батальон от Първа гвардия, според Стен.

— Всички служители на посолството са се качили — заяви Стен. — Както ви е заповядано, всички кораби трябва да се издигнат, когато Първи батальон нападне врага. „Виктори“ ще остане на земята до последния възможен миг. Всеки, който успее да се измъкне от битката след издигането, се качва на него. Разпускам тази станция.

— Разбрано. Вие сте последен. Към „Виктори“ ли отивате?

— Не — отвърна Стен. — Ще бъда с Първи батальон. Стен. Край.

Сарсфийлд нямаше достатъчно време, за да изрази протеста си. Стен стана, разкърши се и посегна към бойното си облекло.

Алекс, също облечен за битка, го беше приготвил. Отправиха се към стълбите. Килгър се обърна и дръпна жица, после двамата се спуснаха към приземния етаж.

Десет секунди по-късно експлозията унищожи комуникационната уредба и конферентната зала.

— Имаш ли план? — зачуди се Килгър.

— Разбира се — отвърна Стен. — Много, много планове. Да се молим за мир. Да не бъдем убити. Да стигнем до „Виктори“, преди да излети. Да се изтеглим през нощта и да изчезнем из провинцията.

— И колко време смяташ, че ще мине, преди проклетият Император да изпрати спасителна група за човек, който не се е подчинил на заповедта му?

— Имай вяра, Алекс — каза Стен. — Рано или късно ще се научим да левитираме и ще се приберем у дома.

В двора видя Синд, Бор и гурките готови за за бой. Очакващи.

Не беше изненадан, но за малко да се разплаче.

Синд отдаде чест, по лицето й се стичаше вода.

Той й върна поздрава и малката група излетя навън през широкия булевард към Площада на Каканите, за да се присъедини към последната битка.

Флотски адмирал Мейсън се взря ядосано в екрана, който му показваше джохианската система, устремена към него. Цялата тази задача е напълно идиотска, реши той.

Първо карам скапана яхта, която онзи негодник Стен ми пробута. После си играя на „тука има, тука няма“ с група умници и извънземни. Тук и там, тук и там, всичко потъва в сенки, както казах на Стен на Първичен свят, свят, в който всичко е сиво и няма истина.

Заслужаваше да получи повече от Вечния император, помисли си ядно. И се зачуди как, след като се измъкна от тази катастрофа, да му напомни това.

Поне няма да има разжалване и военен съд, помисли си той. Следвах заповедите си дословно.

А един войник не може да сбърка, когато прави това.

— Време до напускането на Джохи… два И-часа — обяви дежурният офицер.

Алтайските войници се придвижваха уверено към Площада на Каканите. Съпротивата беше намаляла, а после изчезнала. Сега щяха да завземат двореца и да се разпръснат, за да изкоренят мръсните имперски граждани.

Последваха весели викове. Тук беше центърът, тронът. Оттук управляваше всяка власт. Сега — и всеки войник в зависимост от расата си имаше определено мнение — властелините на Алтайския куп щяха да бъдат различни.

Контраатаката започна.

Многоцевните ракетни установки бяха свалени от грависледовете и скрити зад терасите, водоливниците и дори статуите. Изстрелващите механизми бяха задействани и ракетите се устремиха право напред през площада.

Експлозиите отекнаха наоколо, а после Първи батальон контраатакува, като изблъска алтайските войници назад. Няколко секунди по-късно прокънтяха нови гърмежи. Но те не идваха от бурята или оръжията на гвардията.

Огнени езици избухнаха в мрака, докато имперските транспортни кораби се издигаха от парка и с пълна скорост поеха към космоса.

Стен проследи как изчезват зад буреносните облаци. Много добре. Много добре, помисли си той. По-добре от Кавит.

А сега да видим дали ще успеем да се спасим.

Дъждът се сипеше на талази, усилван от вятъра, а гръмотевиците трещяха сред воя на вихъра на Площада на Каканите.

Синд лежеше зад едно стълбище без да обръща внимание на локвата, в която лежеше — локва с пурпурен цвят от изтичащата кръв на гвардееца до нея.

Пушката й лежеше наблизо.

Снайперисткото оръжие не беше полезно в случая. В другия край на площада, осеян с разбити гравилихтери и верижни машини, които горяха въпреки дъжда, силите на конфедерацията се подготвяха за поредното нападение.

Беше минало време. Колко точно, тя нямаше представа.

Враговете се бяха прегрупирали и нападнаха.

Първо се бяха опитали с бронирани машини — но гвардейци с противотанкови оръжия, разположени по горните етажи на двореца, ги покосиха.

После бързите гравилихтери полетяха напред в опит да пробият изтъняващите редици на гвардейците. Бяха отблъснати.

Последваха вълни от пехотни атаки. Мъже и жени, които маршируваха гордо в стегнати редици под убийствения огън.

Те умряха, но същото се случи и с имперската гвардия.

Беше видяла Алекс да ругае и да слага импровизирана превръзка върху кървава, макар и повърхностна рана от шрапнел на крака си, преди да се отдаде отново на сражението. Ото също беше ударен. Но след като раната му беше превързана, той се върна към редиците като наблюдател за минохвъргачния екип на гвардията.

Синд се зачуди дали могат да устоят още една, две или три атаки, преди вълната да ги помете.

Не бяха имали никаква възможност да се изтеглят и да се отправят към „Виктори“, стига корабът все още да беше на мястото си.

Стен залегна до нея.

И двамата бяха мрачни. Окървавени, но поне кръвта не беше тяхна. Очите им проблясваха гневно.

— Е?

— Останали са ми два снаряда, шефе.

— Ето. — Стен й подаде още един пълнител с АМ2 снаряди.

— Бъди мелодраматичен — предложи тя. — Целуни ме.

Изражението на Стен стана озадачено, той понечи да се подчини, после се дръпна назад при звука на:

— Проклет да съм. Погледни!

Този път атаката беше комбинирана — от пехота и бронирани машини.

И начело на водещата машина се намираше…

Синд сграбчи екзотичната си пушка и се взря. Видя хубавото лице и сребърната коса.

— Той е! Искаш ли привилегията?

— Давай. Стигат ми толкова забави за днес.

Мъжът върху верижната машина беше генерал Даул. Синд предположи, че е сметнал тази атака за решаваща и е избрал да я предвожда лично.

Смело.

Смело, но глупаво, заключи Синд, докато натискаше спусъка и снарядът АМ2 разкъса гръдния кош на генерала на парчета.

— Благодаря — каза Стен.

Синд се протегна към уилигъна. Смъртта на водача им дори не беше забелязана от прииждащите войници.

Вълна след вълна те се изсипваха на площада. Синд насочи дулото към редиците им, после реши да ги изчака да се приближат.

Вдигна глава, за да види по-добре — и очите й се разшириха.

— Джамчид и Холерик — прошепна тя с глас, изпълнен с богобоязън, докато призоваваше боговете на Бор. — Сарла и Лараз.

Спускащ се над покривите, гърчещ се като голяма черна змия, идваше циклон, който поглъщаше всичко по пътя си. И зад първият фуниевиден облак… още един. Един… два… Синд преброи шест, които се извиваха напред и назад като бедра на гигантски танцьор, докато приближаваха.

Стен си спомни „да убие хиляда души за четиридесет минути… да прекара сламка през наковалня… да захвърли четири тактически кораба… на половин километър разстояние…“