Вихр
Вихр читать книгу онлайн
Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту [email protected] для удаления материала
Около него последните служители на посолството събираха документите и оборудването, което можеха да изнесат от планетата.
Навън, в двора, бушуваха огромни огньове, в които останалата част от записите се унищожаваха.
Стен беше донякъде изненадан, че нямаше паника или неприятности. Килгър му беше обяснил: беше заел рота от гвардията за охрана на посолството, беше казал на гурките и Бор да вземат оръжията си и да помогнат при евакуацията.
— И вече, шефе, сме по-добре, отколкото при Кавит. — На Кавит Алекс организираше евакуацията на гражданите и се беше заклел да не го прави никога отново. — Какво ще правим с посолството? Ще го взривим? Или ще оставим капани?
— Не и по двата въпроса. Може да изпратят друг посланик в близките години. Защо да му вгорчаваме живота?
Погледът на Килгър беше студен като лед.
На кого му пукаше какво ще се случи със следващия режим или следващия глупак, който приемеше имперска заплата?
Но той не каза нищо.
— Имате ли прогноза за кацанията, генерале? — попита Стен.
— Несигурна — отговори Сарсфийлд. — Изглежда, са дошли с около двадесет дивизии. Да кажем пет за първата вълна, пет за втората, същото за третата и останалите в резерв. Това е моя догадка, защото така бих постъпил аз. Но никоя от прогнозите на разузнаването не я е опровергала, затова ще я приема.
— Продължавайте.
— Точно в момента ще кажа — и това са доста сигурни данни, — че са успели да свалят не повече от осем на земята. Останалите или са били загубени при кацането, или са все още в орбита, след като инвазията е била отменена.
Стен изпита съжаление, въпреки че загиналите бяха врагове. Първа гвардейска дивизия, в пълен състав, наброяваше около осемнадесет хиляди същества.
Да предположим, че — и екран на имперското разузнаване показваше, че това е сравнително точно — дивизиите на суздалите и богазите имат същата бройка.
Триста и шейсет хиляди същества са били изпратени, но само осем дивизии бяха стигнали — нашествениците бяха понесли над петдесет процента загуби, преди да започне истинската битка.
— Разбира се — продължи Сарсфийлд, — данните не са пълни. Единици от всички части на противника почти сигурно са стигнали на земята. Но останките от отделенията и тъй нататък няма защо да се броят.
Сарсфийлд беше истински гвардеец, помисли си Стен. Не изглеждаше разтревожен, че сто и петдесет хиляди врагове в момента бяха на Джохи, подсилени с каквото милицията на торките можеше да предложи — вероятно около сто хиляди същества, и в добавка половин милион от джохианската армия. Седемстотин и петдесет хиляди срещу осемнайсет хиляди.
— Благодарен съм, че все още не са спуснали тежки бронетранспортьори или артилерия — добави Сарсфийлд.
Няма да им трябва, уверен беше Стен. Даул и джохианците имаха повече от достатъчно.
Сега, зачуди се той, колко ли време ще им е нужно, за да се прегрупират и да нападнат града?
Знаеше и този отговор. Не повече от три И-дни.
Имперските загуби бяха малки. Само пет тактически кораба бяха разрушени. Но тези пет бяха незаменими.
Стен, Сарсфийлд и Мейсън говореха по троен канал и се опитваха да решат какво да предприемат.
Това, което трябваше да се случи, беше следното. Имперските служители да се качат на корабите си и да изчезнат в дълбокия космос, а после право към дома.
Но имаше два малки проблема: флотите на суздалите и богазите около Джохи и пристигащата армия на съюзниците.
Почти десетина прилепа бяха изпратени из небето, преди Килгър да потвърди със сигурност, че Алтайската конфедерация идва.
Стен имаше две предимства. Първо, корабите на Мейсън извън Джохи — които бяха достатъчна заплаха, за да разтревожат флотите на суздалите и богазите. Второ, имаше въздушно превъзходство в атмосферата, или поне достатъчно единици, за да се бори за това пространство.
Тежките кораби на суздалите и богазите едва ли щяха да висят в космоса и да изстрелват тежките си ракети по имперските сили извън Рурик. Никой от новосформирания съюз, включително и двете извънземни раси, не биха определили като славна победа разрушаването на старата столица на купа. Това би било твърде Пирова победа, дори за тези същества.
Нито пък флотата, освен като последно средство, щеше да жертва маневреността си, за да се спусне и да размаже тази оси — тактическите кораби, — оси, които можеха с предсмъртното си жило да свалят доста от тях, а никой не би жертвал боен кораб или крайцер просто така.
От друга страна, напредващата армия на Даул постепенно щеше да осигури противовъздушно прикритие, което да изгони имперските кораби от въздуха, така че това беше само временно забавяне.
Внезапно откри още две обнадеждаващи неща. Първо, имаше тренирани, дисциплинирани войски — Първа гвардия, — които бяха свежи и не бяха участвали скоро в битка. Второ, осъзна той, ако успееше да разкара имперските граждани от Рурик, щеше да има само частично преследване.
Самото изритване на Империята от Алтайския куп щеше да се смята за достатъчна победа.
Поне така щяха да мислят представителите на Алтайския куп.
Той слушаше мълчаливо, докато Мейсън и Сарсфийлд разглеждаха и отхвърляха различни възможности, като се опитваха да намерят пролука в клещите, в които бяха хванати.
Една идея го осени. Той я обмисли за малко. Заслужаваше си да се обсъди. Вероятно нямаше да проработи. До дори и да не станеше, ситуацията не можеше да стане по-зле. Можеше ли?
— Господин Килгър — обърна се той официално към Алекс, който стоеше извън обсега на екрана. Мейсън и Сарсфийлд подскочиха изненадано — те не знаеха, че Килгър е там. — Имаме ли код, който не е достатъчно сигурен? Не пълен боклук, но нещо, което ще могат да разбият, поне частично, без много труд.
Алекс сви рамене и повика отговорника за кодовете към посолството. Мейсън понечи да каже нещо, но Сарсфийлд му даде знак да замълчи. Пет минути по-късно Килгър представи избор от три кода, които отговорникът смяташе, че са неефективни, ако не и напълно безсмислени.
— Много добре. Защо да не… — и Стен очерта първата част на плана.
Сарсфийлд не каза нищо, тъй като първата част не включваше него или командването му. Стен видя как Мейсън се опитва да бъде сдържан, по явно му се искаше да каже, че всичко, което този скапаняк Стен може да измисли, не струва и пукната пара.
— Най-голямото ми възражение е — проговори Мейсън след малко, — че вече го изпробвахме.
— Не съвсем, адмирале — възрази Стен. — Опитахме по-простата версия на това. Играли ли сте някога на „Познай в коя ръка е камъчето“?
— Разбира се. Бил съм дете.
Стен се съмняваше, но продължи.
— Първия път, когато сте опитали, сте излъгали. После сте казали истината. После отново сте излъгали. Нарастваща нечестност. Това ще се опитаме да постигнем, освен ако някой няма по-добро предложение — или може да посочи някъде очевидната ми грешка.
И така, Блъф номер две започна.
Един разрушител се откъсна от флотата на Мейсън и се отправи в посока към имперските светове и самия Първичен свят.
След като излезе от обхвата на флотите на богазите и суздалите, започна да излъчва кодирано съобщение към флотата на Мейсън и обградения имперски пост на Рурик.
Стен изчака шест дълги часа, наблюдавайки чрез прилепите на Алекс как армията на Алтайския куп се приближава към града. Благодарение на нещо, кой знае какво, по дяволите, може би по повелята на боговете на Ото Сарла и Лараз, войските се движеха бавно. Стен го приписваше едновременно на предпазливостта, тъй като никой от тях не се беше сражавал с имперски войски преди, и на неизбежните пречки пред опитите да се координира един новосформиран съюз, особено такъв, в който всеки мразеше всеки друг.
Беше наредил на тактическите си кораби да действат като въздушна артилерия, като изстрелват ракети въздух-земя към предварително набелязани цели — кръстовища, главни пътища и подобни.