Летен прилив

Според Пери с наближаването на летния прилив Куейк трябваше да е ад. Земната кора трябваше да се тресе и разпуква, повърхността да пламти, обгърната от огнени езици, растенията да се сбръчкват и умират в изгарящия и почти непоносим въздух. Животните трябваше отдавна да са мъртви или заспали летаргичен сън, заровени дълбоко в тинята.

Вместо това, тя можеше да диша и да ходи в сравнително нормални условия. Навсякъде около нея кипеше живот. Дариа опъна навън походното си легло, близо до едно езерце, в сянката на гъсталак от хвощ. Тя чуваше животни да припкат през гъсталака, без да обръщат внимание на нейното присъствие. Почвата до водата беше на решето от дупки с различна големина, в които малки животинки се бяха скрили под повърхността. Когато далечният тътен на вулканите замря, Дариа чу как те ровят в сухата земя.

Но беше много топло, признаваше го. Изчезването на Мандъл от небето не беше донесло голямо облекчение. Костюмът й беше мокър от пот, вадички се стичаха по врата й.

Дариа лежеше на походното си легло. Макар че Куейк изглеждаше достатъчно безопасен, тя се тревожеше за онова, което трябваше да направят след това. Космическият кораб вероятно беше от Опал и бе изпратен да ги върне обратно там. Ако продължат да изследват планетата, може би щяха да ги хванат и да ги принудят да напуснат Куейк. Но ако не го сторят, нямаше да постигнат целта си.

Докато размишляваше над проблема, Атвар Х’сиал я изненада, като дойде и й предложи храна от Опал и бутилирана вода. Дариа ги взе и й благодари с кимване. Това беше общоприет жест. Сикропеанката кимна в отговор и се оттегли във въздушната кола.

Докато ядеше, Дариа се чудеше за двамата си спътници. Не ги беше видяла да се хранят. Може би подобно на хората от други светове на Съюза, те смятаха храненето за интимна дейност. Или може би приличаха на костенурките на Опал, които, според обслужващия персонал на космодрума на Старсайд, можели да изкарат цяла година само на вода. Но тогава защо Атвар Х’сиал се сети да нахрани нея човека от групата?

Легнала на походното легло, тя издърпа непромокаемия чаршаф до брадичката си и загледа небето над нея. Звездите се движеха толкова бързо — на Сентинел Гейт, с неговия тридесет и осем часов ден, завъртането на звездния свод беше почти незабележимо. В коя посока в пространството се намираше нейният роден свят? Тя не можеше да се ориентира сред непознатите съзвездия. Натам… или нататък… Мислите й се отклониха към звездите. Дариа с усилие върна мислите си към настоящето. Предстоеше й да вземе решение.

Трябва ли да продължат към мястото, което нейните изчисления сочеха като център на активността на летния прилив? Можеха да отидат, макар да знаеха, че и други също ще бъдат там. Или трябваше да се върнат и да чакат. Или да минат само част от пътя, да спрат за малко…

Да минат част от пътя, да спрат…

Дариа Ланг заспа дълбок сън без сънища, толкова дълбок, че шумът и вибрациите наблизо не я събудиха.

Настъпи зората, после денят премина и отново настана нощ, след това отново ден с ярка светлина. Звуците от заравящите се в почвата животни бяха престанали. Опал и Куейк бяха направили две пълни завъртания един около друг, преди Дариа да се събуди.

Тя бавно се разсъни на светлината на Амарант. Денят преваляше. Мина цяла минута, преди да осъзнае къде се намира, и втора, преди да се почувства готова да седне и да се огледа.

Атвар Х’сиал и Д’жмерлиа никъде не се виждаха. Въздушната кола я нямаше. Под непромокаема завивка близо до леглото имаше купчинка храна и някои неща. От хоризонт до хоризонт нищо друго не подсказваше, че е имало хора или извънземни.

Тя застана на колене и затърси съобщение. Не намери нито бележка, нито някакъв знак. Нищо, което можеше да й помогне, освен няколко контейнера с храна и вода, миниатюрен сигнал-генератор, пистолет и джобно електрическо фенерче.

Дариа погледна часовника си. Още девет добелени дни. Седемдесет и два часа до най-силния летен прилив. А тя беше захвърлена на Куейк, самичка, на шест хиляди километра от сигурността на Умбиликал…

Паниката, в която беше изпаднала при първото й напускане на Сентинел Гейт, отново стегна сърцето й.

Глава 13

Целият хоризонт светеше в оранжево, горяща земя отразена от прашни облаци. Докато гледаха, на не повече на километър от тях лумна нов тъмночервен пламък. От него се издигнаха стълбове пушек. Скоро той се разпростря от земята до небето. Когато от кратера изригна лава, той се обърна към Ами.

Въпреки неговото предупреждение, тя все още стоеше вън от колата. После блясъкът от изригването беше изместен от светещата, нагорещена до червено лава. Тя плесна с ръце, запленена от гледката. Ударните вълни се разпространиха и се отразиха от съседните хълмове. Ехото ги повтори. Огненият поток продължи да изригва от конуса и затече към тях леко и бързо като вода. Под него почвата се нагряваше до бяло и пръскаше искри.

Макс гледаше лицето й. Той не видя страх, само възхита на дете.

Това беше то. Тя гледаше на ставащото като на грандиозен фойерверк. Предупреждението трябваше да дойде от него. Той се наведе напред и леко я дръпна.

— Качвай се! — трябваше да крещи, за да го чуе. — Връщаме се на Умбиликал. Знаеш, че се пътува пет часа.

Тя го погледна и се дръпна. Той познаваше много добре капризите й.

— Не сега, Макс — прочете думите по устните й, но не можа да ги чуе. — Искам да изчакаме, докато лавата достигне водата.

— Не! — изкрещя той. — В никакъв случай. Няма да поемам повече рискове! Водата вече ври, в колата става нетърпимо горещо.

Тя продължи да се отдалечава, без да го слуша. Той се чувстваше прегрят и дишаше тежко, въпреки въздушната завеса, която поддържаше пред отворения люк по-хладен въздушен слой. Огънят сякаш върлуваше в главата му, хвърляйки го в огнената пещ на собствените му тревоги. Но горещината навън ставаше все по-реална. Той излезе от колата и я последва по изпускащата пара камениста земя.

— Престани да ме надзираваш! След минутка се връщам — Ами се завъртя и огледа пъклената сцена. Нямаше, слава Богу, никакви признаци за ново изригване, но то можеше да настъпи всеки момент. — Макс, успокой се — тя отиде близо до него и му изкрещя в ухото. — Научи се да се наслаждаваш! През цялото време, откакто сме тук, си мрачен като градоносен облак. Отпусни се, почувствай нещата…

Той я хвана за ръка и я затегли към колата. След миг на съпротива, тя се остави да я отведе. Не откъсваше очи от вулкана, без да гледа къде отиват.

Ала когато бяха на не повече от няколко метра от колата, тя неочаквано се отскубна, засмя се и побягна по равната, изпускаща пара повърхност на нагорещената скала. Беше десет крачки пред него, преди той да успее да изтича подир нея. Но, уви, много късно.

Грейвс и Пери го представиха като много лесно. Ребка възрази — било е невъзможно.

— Погледнете изчисленията — каза той, докато капсулата на Умбиликал плавно се приближаваше към повърхността на Куейк. — Имаме планетен радиус от пет хиляди и един километра и повърхност, от която по-малко от три процента е покрита с вода. Това прави триста милиона квадратни километра суша. Триста милиона! Помислете колко време е необходимо за претърсване само на един квадратен километър. Можем да търсим години и никога да не ги намерим.

— Не разполагаме с години — каза Пери. — И зная, че площта е голяма. Но вие изглежда допускате, че ще търсим безразборно, а ние, разбира се, няма да постъпим така. Аз мога предварително да изключа повечето райони.

— Близначките Кармел ще избягват всички открити пространства — добави Грейвс.

— Как е възможно да го знаете? — песимистично го изгледа Ребка.

— На Куейк обикновено няма облаци — Грейвс не се поддаде на скептицизма на Ребка. — На техния роден свят Шаста действа космическа система с висока разделителна способност, която непрекъснато контролира повърхността.