Буреносен фронт

Очите на Виктор се разшириха лудо и заблестяха с трескава сила. По лицето му се стичаше пот и той наклони глава на една страна, като че ли хоризонтът пред него се беше изкривил и той се опитваше да компенсира. Благодарих си на ум, че бях затворил третото си око. Не бих искал да видя истинското лице на създанието — нито да добия представа за същността на самия Виктор.

Демонът издаде разочаровано изсъскване и накрая се обърна към мен с крясък. Виктор отпусна глава и се разсмя, волята му беше надвила над създанието, което беше повикал от отвъдното.

— Ето, Дрезден. Виждаш ли? Силните оцеляват, а слабите ще бъдат разкъсани на парчета. — Той махна с ръка към мен и заповяда на демона: — Убий го!

С мъка се изправих на крака, опирайки се на шкафа, за да мога да посрещна демона, който се надигна и започна бавно да пълзи към мен.

— За бога, Виктор — казах аз. — Не вярвах, че си толкова загубен.

Усмивката му веднага се превърна в ръмжаща гримаса. В ъгълчетата на очите се появиха страх и несигурност, въпреки че все още се смяташе за победител. Изкривих устните си подигравателно и погледнах към демона.

— Не знаеше ли, че не трябва да издаваш името му пред друг? — попитах аз. След това поех дълбоко въздух и извиках със заповеден тон: — Калшазак!

Демонът се закова на място и издаде свистене от уплаха и ярост, когато произнесох името му и насочих волята си срещу него.

— Калшазак! — изкрещях отново. Усетих моментално присъствието му вътре, в собствената ми глава, където то забесня и се загърчи като хлъзгава и слузеста гигантска попова лъжичка. Това напрегна ужасно силно слепоочията ми, видях звезди и за малко да ме извади от равновесие и да падна на пода.

Опитах се да кажа още нещо, но думите заседнаха в гърлото ми. Демонът изсъска в очакване и натискът в главата ми се увеличи още повече, опитвайки се да ме повали и да ме накара да се откажа от борбата, в който случай демонът щеше да получи свобода на действие. Блестящата синева на очите му стана още по-ярка, почти непоносима.

Странно, но си помислих за Джени Селс и за Мърфи, простряна бледа и безжизнена на носилката, и за Сюзан, сгърчена до мен, неспособна да се движи.

Бях надвил веднъж тази жаба. Можех да го направя отново.

Изкрещях за трети и последен път името на демона въпреки острата болка в гърлото ми. То прозвуча неясно и объркано и за миг си помислих за най-лошото, но Калшазак се изви отново и се хвърли яростно на пода, размахвайки крайници като отровена буболечка и яростно разкъса килима на едри парцали. Отпуснах се за миг, обзе ме слабост, която ме заплашваше със загуба на съзнание.

— Какво правиш? — извика Виктор и гласът му прозвуча почти като писък. — Какво правиш? — погледна той ужасен към демона. — Убий го. Аз съм твоят господар! Убий го, убий го!

Демонът измуча яростно, погледна към мен и после към Виктор, сякаш се опитваше да реши кого да погълне. След това очите му се спряха на Виктор, който побледня и се спусна към вратата.

— О, не. Няма да те пусна — прошепнах аз и изрекох последното заклинание, което можех.

Събрах остатъците от силата си, вятърът ме повдигна от земята и ме изстреля към Виктор като снаряд. Изблъсках го далече от вратата, профучахме край демона, който направи опит да ни хване, и се строполихме край парапета на балкона.

Образувахме объркана купчина от тела на ръба на балкона, който се надвесваше над долната стая, пълна с пушек и яркочервени отблясъци от огъня. Въздухът беше станал прекалено горещ, за да се диша. Болката в крака ми беше по-остра и заслепяваща, отколкото въобще можех да си представя, и аз поех дълбоко дъх. Отровният дим обгори гърлото ми и аз почти се задавих.

Огледах се наоколо. Огънят се разпространяваше навсякъде. Демонът се беше свил между нас и единствения изход. Над ръба на балкона цареше хаос от пламъци и дим — особен, тъмен дим, който би трябвало да се издига нагоре, но вместо това се утаяваше като лондонска мъгла. Болката беше прекалено силна. Просто не можех да помръдна. Не можех даже да си поема достатъчно въздух, за да изкрещя.

— Проклет да си — изпищя Виктор. Той се изправи на крака и ме придърпа към себе си с невероятна сила. — Проклет да си — повтори той. — Какво стана? Какво направи?

— Четвъртият закон на магията забранява обвързване на други същества против волята им — изскърцах аз през зъби. Гърлото ми беше пристегнато от толкова силна болка, че едва говорех. — Затова се намесих и го освободих от твоя контрол. Но не съм установявал мой контрол върху него.

Очите на Виктор се разшириха.

— Искаш да кажеш…

— Той е свободен — потвърдих аз и погледнах към демона. — Изглежда огладнял.

— Какво ще правим? — попита Виктор. Гласът му трепереше и той започна да раздрусва и мен. — Какво ще правим?

— Ще умрем — казах аз. — Така и така съм загубен, но поне ще завлека и тебе със себе си.

Той погледна към демона, после към мен, ужасен, но пресмятащ нещо наум.

— Съюзи се с мен — каза той. — Ти успя да го спреш преди. Можеш пак да го направиш. Двамата заедно ще го победим и ще избягаме!

Погледнах го за миг. Не можех да го убия с магия. И не исках. Това само щеше да ми стовари смъртна присъда на главата. Можех обаче да стоя и да не правя нищо. И точно това направих. Усмихнах му се, затворих очи и не помръднах.

— Върви по дяволите, Дрезден — изръмжа Виктор. — Той ще ни изяде един по един. Но аз няма да бъда първият изяден днес.

Повдигна ме и започна да ме бута към демона.

Съпротивлявах се доста неуверено. Борехме се. Димът се сгъстяваше. Демонът се приближаваше все повече и очите му светеха с адски пламъци. Виктор беше по-нисък от мен, по-як и се бореше по-добре, освен това не беше прострелян в бедрото. Той ме повдигна и почти ме хвърли, но аз се обърнах по-бързо от него и го треснах с дясната си ръка по главата, след което го шибнах със свободния край на белезниците на Мърфи и го извадих от равновесие. Той се опита да се изскубне, но аз го държах здраво, завъртях го в кръг, докато го ударих в парапета на балкона, и двамата се прекатурихме през него.

Отчаянието придава на човека изключителна сила. Замахнах към парапета на балкона и успях да се хвана в основата му, като по този начин се задържах над бушуващия пушек. Хвърлих поглед надолу и видях лъскавата обвивка на гърба на един от скорпионите, чиято опашка стърчеше като корабна мачта и прорязваше дима на повече от метър. Цялата стая кънтеше от яростни щракащи звуци. Дори за мига на един отчаян поглед видях как два скорпиона разкъсаха един диван за по-малко време, отколкото бе необходимо да си поема дъх. Те се надигнаха над него и опашките им се развяха като флагчета на игрище за голф. Камбаните на ада.

Виктор се беше хванал за парапета малко над мен и вляво и гледаше към приближаващия демон с лице, изкривено от ярост. Видях го, че пое дълбоко дъх и се опита да намери опора на единия си крак, за да освободи ръката си и да може да я насочи към демона. Опитваше се да извърши някаква магическа атака или защита.

Не можех да допусна това. Той все още беше цял. Ако успееше да зашемети демона, имаше някакъв шанс да се измъкне невредим. Трябваше да му кажа нещо, което да го вбеси достатъчно, да се нахвърли върху мен.

— Хей, Вик — изкрещях аз. — Беше жена ти. Твоята жена, Моника, тя те предаде.

Думите ми го удариха като тояга и главата му се завъртя към мен с лице, обезобразено от ярост. Опита се да каже нещо, някакво заклинание, което да ме пръсне на парчета, но демонът жаба го прекъсна с яростно съскане и заби челюстите си в гърлото на Виктор. Чу се трошене на кости и Виктор изпищя от болка, докато ръцете и краката му се гърчеха и подритваха. Той се опита да се измъкне надолу и усилието му извади създанието от равновесие.

Скръцнах със зъби и се опитах да се удържа. Един кафяв и лигав скорпион скочи към мен и аз едва успях да измъкна краката си от щипките му.

— Копеле — извика Виктор, борейки се безрезултатно в челюстите на демона.