Буреносен фронт

Беше съвсем тъмно и нямаше време за губене. С Мърфи се изправихме в центъра на кабината и аз създадох щита около нас и направих тънките защитни пластове от хлабаво свързани молекули, които да поемат равномерно силата на удара. Върху нас се създаде известно налягане, сякаш изведнъж бяхме попаднали в средата на купчина стиропорови палети.

Падахме надолу с все по-голяма бързина и усещах, че дъното на шахтата приближава застрашително. Разнесе се оглушителен трясък и аз се опитах да се задържа в центъра на щита с всички сили.

Когато отворих очи, седях на пода на полуразрушената кабина и притисках отпуснатото тяло на Мърфи до себе си. Вратата на асансьора иззвъня жално и провлечено, а после се отвори.

С екипировката си за спешна помощ в ръце няколко парамедици зяпнаха към асансьора, към мен и към Мърфи и челюстите им увиснаха до коленете. Навсякъде се стелеше гъст прах.

Бях жив.

Примигах изненадано. Жив бях. Огледах тялото си, ръцете и краката, и те си бяха на мястото. Извих глава назад и избухнах във виещ смях, шумен израз на първична радост.

— Какво ще кажеш за това, Виктор Сянката — крещях аз. — Ха, ха! Пробвай пак, шибан убиец! Ще забия жезъла си в гърлото ти.

Все още се превивах от смях, когато парамедиците помогнаха на мен и Мърфи да стигнем до линейката.

Те бяха твърде шашнати, за да задават въпроси. Видях, че двама от тях си разменят погледи и си дават знак, че при първа възможност трябва да ми дадат нещо успокоително.

— Аз съм шампионът — виех аз, все още изпълнен с адреналин с размерите на река Колорадо. Вдигнах нагоре юмрук и едва сега забелязах, без много да ме е грижа, че сребърната ми гривна с щитовете е почерняла и изкривена до пълна безполезност от мощните енергии, които бях прекарал през нея. — Аз съм мъжът, Сянко. По-добре пъхни главата си между краката и се целуни…

Парамедиците ме подкрепяха от двете страни под дъжда. Мокрите струйки се стичаха по лицето и ме отрезвиха по-бързо, отколкото всичко друго на света. Внезапно осъзнах, че китката ми все още е закопчана с белезници и освен това не притежавах талисмана на Виктор, с който бих могъл да обърна силата му срещу него. Той беше все още на свобода, там, в своята къща край езерото, и притежаваше кичур от косата ми. Все още планираше как да изтръгне сърцето от гърдите ми, щом бурята му придаде необходимата сила.

Бях жив, Мърфи също, но ликуването ми беше преждевременно. Нямаше какво да празнувам. Все още. Вдигнах лице към небето.

Гръмотевиците ръмжаха все по-близо и по-близо. Някъде над нас танцуваха светкавици и хвърляха светлини и призрачни сенки през облаците.

Бурята беше дошла.

Глава 23

Около мен започнаха да трополят едри, тлъсти капки, каквито може да се видят само пролетно време. Въпреки дъжда въздухът остана тежък и топъл. Трябваше да мисля бързо, да използвам мозъка си, да действам хладнокръвно и светкавично. Белезниците на Мърфи все още свързваха китките ни. И двамата бяхме покрити с прах, полепнал по миризливата безцветна слуз на ектоплазмата, създадена кой знае от какво в резултат на заклинанието срещу мен. Тази слуз нямаше да изтрае дълго, тя просто щеше да се разсее и да изчезне във въздуха, връщайки се там, откъдето е дошла. За момента беше просто неприятна и досадна. Но все пак, дали не можех да я използвам?

Моите ръце бяха прекалено едри, но Мърфи, въпреки мазолите от тренировките по стрелба и бойни изкуства, имаше нежни, дамски длани. Ако беше в съзнание и разбереше какво си мисля, сигурно щеше да ми прасне един в носа и да ме нарече сексистка свиня.

Единият от парамедиците бърбореше нещо в микрофона си, а другият беше от другата страна на Мърфи, поддържайки я заедно с мен. Това беше единственият ми шанс. Наведох се над дребното тяло на Мърфи и се опитах да скрия това, което правя, с полите на черния си шлифер. Стиснах здраво ръката й и свих отпуснатите й тънки пръстчета, опитвайки се да прокарам гривната на белезниците през тях.

Одрах й леко кожата, което изтръгна от нея едно стенание, но в мига, в който парамедикът и аз я поставихме да седне на земята зад линейката, успях да измъкна гривната от нейната ръка. Другият парамедик изтича до вратата и я отвори, след което се вмъкна в линейката и започна да търси нещо. Чух приближаващите се от всички посоки сирени на полицейските коли и на пожарните.

Около мен нещата винаги се усложняват.

— Тя е отровена — казах аз на парамедика. — Раната е на дясната й ръка или на рамото. Голяма доза отрова от кафяв скорпион. Сигурно имате под ръка някаква противоотрова. Трябва да й се сложи турникет и…

— Приятел — каза парамедикът с досада, — знам си работата. Какво, по дяволите, стана тук?

— Не питай — отговорих аз и погледнах към зданието.

Дъждът постепенно се усилваше. Закъснях ли? Ще успея ли да стигна жив до къщата край езерото?

— Вие кървите — каза парамедикът, без да откъсва поглед от Мърфи. Погледнах надолу към крака си и болката ме захапа отново, щом видях раната и си спомних за нея. Челюстта на скорпиона здраво ме беше одрала — крачолът ми беше раздран на протежение поне петнайсетина сантиметра, а раната на крака ми беше също толкова дълга и болеше много. — Седнете — каза парамедикът, — ще ви превържа за миг. — Той се наведе и смръщи лице. — Каква е тази миризлива слуз по вас?

Изтърсих дъждовните капки от косата си и я пригладих назад. Другият парамедик се върна с кислородна бутилка и носилка и те двамата се заеха с Мърфи. Лицето й беше бледо в някои участъци и зачервено в други. Беше отпусната като намокрена банкнота, но на моменти мускулите й се свиваха болезнено, след което отново се отпускаха.

Моя беше вината за това, което се случи с Мърфи. Аз реших да скрия от нея информацията, която знаех, и това я накара да предприеме действия и да претърси офиса ми. Ако бях малко по-откровен, може би нямаше да лежи сега тук, почти мъртва. Не исках отново да я оставя. Не исках пак да й обърна гръб и да я изоставя самичка.

Но го направих. Преди да пристигнат подкрепленията, преди полицаите да започнат да задават въпроси и парамедиците да се оглеждат наоколо и да дадат описанието ми на ченгетата, аз се завъртях на пръсти и се отдалечих.

Мразех се за това. Мразех се, че напуснах мястото, преди да разбера дали Мърфи ще оживее от ухапването на скорпиона. Яд ме беше, че апартаментът и офисът ми бяха разрушени, натрошени на парчета от демони и гигантски членестоноги, но и от моите несръчни действия. Мразех гледката, която се изправяше пред мен, когато затворех очи и виждах разкъсаните тела на Дженифър Стантън, Томи Том и Линда Рандал. Мразех болезненото присвиване на стомаха, когато си представях собственото си тяло, обезобразено от същите тези сили.

Но най-много мразех виновника за всичко това. Виктор Селс. Който се канеше да ме убие, щом бурята набере сила. След пет минути вече можеше да съм мъртъв.

Не. Не можех. Възбуден от сериозността на проблема, вдигнах поглед към облаците. Бурята беше дошла от запад и едва сега покриваше града. Не се движеше бързо — тя се търкаляше тромаво и можеше да блъска със светкавиците си района в продължение на часове. Къщата на Селс беше на изток до бреговете на езерото Мичиган, може би на петдесет, шейсет километра птичи полет от тук. Ако имах кола, ако бях достатъчно бърз, можех да стигна до къщата при езерото преди бурята и да се изправя лице в лице с Виктор Селс.

Жезъла и пръчката ги нямаше, изпуснати при атаката на скорпиона. Бих могъл да ги повикам от офиса си с помощта на вятъра, но както бях изчерпан, можех, без да искам, да съборя и стената. Не ми се искаше да бъда разплескан от стотици килограми падащи тухли, повикани от протегнатата ми ръка със силата на магията и на моя гняв. Гривната ми щит също беше изразходвана, изгоряла при опита да противостои на невероятната сила на падащия асансьор.

Пентаграмът от майка ми все още висеше, окачен на врата ми. Този талисман символизираше порядъка, контролираните параметри на силата, които бяха същността на бялата магия. Все още имах предимството на дългите години обучение, на опита, придобит в сериозни схватки. Все още притежавах и вярата.