Буреносен фронт

Тогава се случи нещо странно. Една друга ръка хвана моята. Беше тънка, с дълги и деликатни пръсти. Женска ръка. Хвана нежно моята и я повдигна, като ръката на малко дете, докато успях накрая да стисна здраво пентаграма на майка си.

Държах го в ръката си и усещах ледената му сила, подредената и рационална геометрия. Петолъчната звезда, вписана в окръжността, беше древният символ на бялата магия, единственият спомен от майка ми. Неговата сила ми даде шанс, време да се замисля и да избистря мислите си.

Поех дълбоко въздух и се опитах да видя нещата отвъд яростта, омразата и жаждата за отмъщение и разплата, които горяха в мен. Това не бяха целите на магията. Магията не служи за такива неща. Тя произлиза от самия живот, от взаимодействието между природата и стихиите, от енергията на всички живи същества и особено от енергията на хората. Магията, която извършва даден човек, показва каква е неговата личност и какво таи дълбоко в себе си. Няма по-точен показател за човешкия характер от начина, по който той използва своята сила и мощ.

Аз не съм убиец. Не съм като Виктор Селс. Аз съм Хари Блекстоун Копърфийлд Дрезден. Аз съм магьосник. А магьосниците контролират своята мощ. Те не я използват, за да убиват хора. Тя им служи, за да откриват, да предпазват, да поправят, да помагат. Не за да разрушават.

Гневът ми внезапно се изпари. Изгарящата ме омраза си остана, но разумът ми беше достатъчно бистър, за да се замисля отново. Острата болка в крака ми се притъпи и аз потреперих от първите дъждовни капки, довени от вятъра. Не разполагах нито с жезъла, нито с пръчката. Всички джаджи, които носех със себе си, бяха или изгорели, или безполезни. Всичко, което притежавах, беше вътре в мен.

Погледнах нагоре и внезапно се почувствах малък и самотен. Край мен нямаше никого. Никоя ръка не докосваше моята. Никой не ме подкрепяше. За миг долових полъх от парфюм — познат и любим. След миг той изчезна. И единственият, на когото можех да разчитам, бях самият аз.

Въздъхнах.

— Е, добре, Хари — казах си аз. — Това трябва да е достатъчно.

И така, запътих се през призрачния пейзаж, отрупан с черепи, към зъбите на бурята и към късата, изпълнена със злокобна сила, която пулсираше в нея с дива и неукротима мистична мощ. Тръгнах напред, за да се изправя лице в лице с моя смъртен враг, който имаше всички предимства, беше подготвен и желаеше да ме убие, заобиколен от собствената си разрушителна мощ, докато аз бях въоръжен единствено с моите умения, съобразителност и опит.

Е, кажете, нямам ли най-страхотната работа на света?

Глава 25

Това, което третото ми око видя в къщата на Виктор, ще остане завинаги в паметта ми. Беше някакво извращение. На пръв поглед нищо особено, поне физически. Но в по-дълбок план беше гнусно и разкапано. Пропито с негативна енергия, гняв, гордост и похот. Особено с похот. Страст към богатство и сила по-скоро, отколкото към плътски наслади.

По стените, водосточните тръби, верандата и по первазите на прозорците се криеха призрачни духове, които не бяха много реални, а по-скоро потвърждаваха негативната енергия на мястото, следи, останали след заклинанията на Виктор. Допусках, че са много. Той не ми оставяше впечатлението на магьосник, който владее напълно заклинанията си.

Изкатерих с препъване стълбите пред входа. Погледът ми не ми изпращаше предупреждение за скрити аларми и заложени магьоснически капани. Може би надценявах Виктор Сянката. Той притежаваше цялата мощ на истински магьосник, но му липсваше образованието. Мускули без мозък. Това беше Виктор Сянката. Трябваше да го имам предвид.

Натиснах дръжката на входната врата, за всеки случай, да проверя.

Не беше заключена.

Примигнах. Не поставих под въпрос късмета си или самоувереността на Виктор да остави вратата незаключена. Поех дъх, мобилизирах останалата си воля и влязох в къщата.

Нямам спомен как беше мебелирана и декорирана отвътре. Помня само това, което Погледът ми показваше. Всичко беше както и отвън, но по-концентрирано и по-нездравословно. Навсякъде висяха неща, същества с бляскави очи и гладно изражение. Някои приличаха на влечуги, други повече на плъхове или насекоми. Но всички бяха неприятни, враждебни и се скриваха веднага щом се появях, сякаш аурата от енергия, която носех, ги беше докоснала. Издаваха някакви звуци, които ушите ми не бяха чували, но погледът допълваше всички сетива.

От вратата започваше дълъг мрачен коридор, покрит целият със същите неща. Докато напредвах бавно и внимателно, те изпълзяваха, отцеждаха се и се просмукваха встрани от пътя ми. Тъмната пурпурна светлина на магията, която бях видял отвън, беше пред мен и ставаше все по-ярка. Чуваше се някаква музика и аз разпознах същото парче, което свиреше на стереоуредбата в апартамента на Томи Том в „Медисън“, когато Мърфи ме повика там в четвъртък. Бавна, чувствена музика, с равномерен ритъм.

Затворих очи за миг и се заслушах. Чух и други звуци. Тих шепот, който се повтаряше непрекъснато като подготовка за заклинание, готово да бъде изречено всеки миг. Това сигурно беше Виктор. Различих също мека женска въздишка на удоволствие. Дали не бяха семейство Бекитс? Можех само да предполагам.

А в разтърсването, което усетих през подметките си, чух приближаването на гръмотевиците над езерото. В тихия пеещ глас се появи нотка на порочно, злорадо задоволство и той продължи заклинанието.

Събрах цялата си енергия, заобиколих ъгъла на коридора и влязох в просторна стая, която се издигаше без прекъсване по цялата височина на къщата — десетки метри свободно пространство. Помещението отдолу беше дневната. Вита стълба водеше нагоре към нещо, което вероятно беше кухня с трапезария и се свързваше на едно ниво с платформата на балкона. Вероятно от нея се излизаше на повдигнатата тераса от задната страна на къщата.

В голямата стая нямаше никого. Пеенето и въздишките идваха от горната платформа. Стереоуредбата беше очевидно разположена отдолу и музиката се лееше от тонколоните, които излъчваха огнени картини и подхранваха с нея десетки подпухнали, отвратителни създания. Можех ясно да видя как музиката се свърза с някаква бледа виолетова мъгла, спускаща се отгоре в ритъм със светлините, които пулсираха на платформата. Това беше някакво сложно ритуално заклинание, състоящо се от много елементи, всичките контролирани от главния магьосник — Виктор. Остроумно. Вероятно го беше постигнал след много опити и грешки.

Хвърлих поглед към платформата и прекосих стаята, като се държах колкото може по-далече от уредбата. Шмугнах се безшумно под платформата и десетки нематериални същества се разбягаха настрани от мен. Навън шумът от дъжда доби постоянен ритъм, удряйки по дървената платформа и по прозорците.

Край мен беше пълно със складирани кутии — пластмасови, дървени и картонени. Отворих най-близката и видях в нея стотици стъклени флакони, пълни с течния наркотик Трето око. Под моя Поглед сега течността изглеждаше различно — по-гъста и мътна. Съдържанието на всеки флакон вещаеше нещастие. В течността плуваха призрачни образи с изкривени от ужас и страдание лица.

Надникнах в останалите кутии. В една от тях имаше стари бутилки, пълни с почти луминесцентна зеленикава течност. Абсент? Наведох се по-ниско и почти усетих влудяващия вкус на тази напитка. Отдръпнах се назад с разбъркан стомах. Проверих набързо останалите кутии. Миризма на амоняк, като от болнични стаи и лудници. Кактуси пейот 25 в пластмасови саксии — това ми беше познато. Бяла, прахообразна стипца. Антифриз, искрящ с хиляди метални отблясъци. И още много неща по-навътре в сенките, за които нямах време да се интересувам. Вече бях разбрал за какво служат всичките тези неща.

За отвари.

Това бяха съставките на отварите. Така Виктор приготвяше Третото око. Също като мен, когато забърквах моите малки отвари, но той го правеше в големи мащаби, използвайки енергии, откраднати от други места и от други хора. Абсентът му служеше за основа и продължаваше нататък. Виктор произвеждаше масово магическа отрова, която вероятно си остава неактивна, докато не бъде погълната от някого и не влезе във взаимодействие с неговите емоции и желания. Това обясняваше защо не бях разбрал нищо досега. Отровата не можеше да се открие с нормално зрение или по друг начин, освен ако не отворех напълно Погледа си, което всъщност правех рядко.