Защитения

Мисълта за петте седмици от крепостта Райзън до Красия, като по-голямата част от пътя минаваше през пустинята, им идваше в повече и на най-коравите вестоносци. Въпреки пребогатите оферти на северните търговци за красианска коприна и подправки, не бяха много отчаяните – или лудите – които поемаха по този път.

Лично за себе си, Арлен намираше пътуването за успокояващо. През най-горещите части от деня той спеше на седлото си, внимателно увит в свободно падащо бяло сукно. Често поеше коня си, а нощем разстилаше брезент под преносимите си кръгове, за да не скрие пясъкът защитите. Изкушаваше се да се развърти с копието сред пясъчните демони, но раната беше отслабила захвата му, а и знаеше, че ако издърпат оръжието от ръцете му, един обикновен вятър можеше да го затрупа сред пясъците с по-голям успех отколкото стотиците години в подземна гробница.

Въпреки писъците на пясъчните демони, на Арлен нощите му се струваха тихи, тъй като беше свикнал с могъщите ревове на Едноръкия. И никога не беше спал по-спокойно на открито.

За пръв път в живота си Арлен видя, че съдбата му се простираше отвъд тази на прословутото момче за всичко. Винаги бе знаел, че е предназначен за нещо повече от вестоноството. Беше предназначен да се бие. Но едва сега осъзна, че не беше само това: той трябваше да накара и другите да се бият.

Беше сигурен, че може да направи дубликат на защитеното копие и вече обмисляше начини да пренесе защитите му върху други оръжия: стрели, сопи, прашки, вариантите бяха безброй.

От всички места, които беше посещавал, само в Красия отказваха да живеят в страх от ядроните, и по тази причина Арлен ги уважаваше най-силно. Нямаше друг народ, който да заслужава повече този дар. Щеше да им покаже копието си, а те щяха да го снабдят с всичко необходимо, за да им направи оръжия, които да предизвикат обрат в нощната им битка.

Тези мисли отлетяха, когато Арлен съзря оазиса. Пясъкът можеше да отразява синьото на небето и да измами човек да се втурне встрани от пътя си към несъществуващата вода, но когато конят му забърза крачка, Арлен разбра, че е истинска. Утринен бегач надушваше водата.

Водните им запаси се бяха изчерпали предния ден и когато стигнаха малкото вирче, Арлен и коня му бяха болезнено жадни. Едновременно се наведоха към студената вода и запиха дълбоко.

Когато утолиха жаждата си, Арлен напълни мяха за вода и устрои лагера си на сянка, под една от монолитните пясъчни скали, които стояха като безмълвни стражи около оазиса. Разучи защитите, издълбани в камъка и видя, че са цели, макар и да бяха поизтрити. Пясъкът, носен от непрестанния вятър, ги издраскваше малко по-малко и с времето затъпяваше ъглите им. Арлен извади инструментите си за дялане и ги направи по-дълбоки и по-отчетливи, за да запази мрежата.

Докато Утринен бегач пасеше тревичка и листа от храсти джуджета, Арлен набра фурми, смокини и други плодове от дърветата в оазиса. Нахрани се, а останалото сложи на слънце да се суши.

Подземна река захранваше оазиса и още от незапомнени времена хората бяха разкопали пясъка и разцепили камъка отдолу, за да стигнат накрая до течащата вода. Арлен слезе по каменните стълби в прохладната подземна галерия, събра мрежите, оставени там, и ги хвърли във водата. На излизане носеше доволно количество риба. Остави настрана няколко от най-добрите екземпляри за себе си, а останалите изчисти, осоли и ги сложи до плодовете да се сушат.

Взе инструмент с разклонен край от запасите на оазиса, разтърси се около камъните и накрая откри издайнически ивици в пясъка. Скоро успя да притисне змия с раздвоената пръчка, хвана я за опашката и я изплющя като камшик, за да я убие. Вероятно наоколо имаше и скрити яйца, но не ги потърси. Щеше да бъде непочтено да изтощи оазиса повече от необходимото. Отново той сложи част от змията настрана за лична употреба, а останалото – да съхне.

От издълбано кътче в един от големите пясъчници, белязани с инициалите на много вестоносци, Арлен извади скритите жилави, сушени плодове, риба и месо, оставени от предишния вестоносец и напълни дисагите си. Когато неговата храна изсъхнеше, той щеше да поднови запасите за следващия вестоносец, дошъл да потърси убежище тук.

Беше невъзможно да прекосиш пустинята, без да спреш в Оазиса на зората. Стотици километри го деляха от всички останали извори и затова се беше превърнал в спирка за всеки, който пътуваше през пустинята, независимо в коя посока. Повечето от тези хора бяха вестоносци, а следователно и защитници, и през годините членовете на това затворено общество оставяха знаците си върху многобройните пясъчници. Десетки имена бяха издълбани в камъните. Някои бяха просто издраскани, други бяха произведения на калиграфското изкуство. Много вестоносци добавяха по нещо към името си, пишеха имената на градовете, които бяха посетили, или пък за кой път нощуваха в Оазиса на зората.

На единадесетото си пътешествие през оазиса, Арлен отдавна вече беше приключил с дълбаенето на своето име, както и на живите градове, които бе посетил, но тъй като продължаваше да изучава белите петна по картата, той винаги намираше какво да добави. Бавно, с красиви, изписани букви, Арлен почтително написа „Анокх Слънце” в списъка с руини, които бе видял. В нито един подпис на вестоносец не се споменаваше подобно нещо и това го изпълни с гордост.

На следващия ден Арлен продължи да трупа към запасите на оазиса. Беше въпрос на чест сред вестоносците да оставиш оазиса по-добре запасен, отколкото си го намерил, предпазна мярка срещу деня, в който някой от тях ще дойде залитайки, прекалено зле ранен или слънчасал, за да може сам да си събере храна.

Същата нощ, той написа писмо на Коб. Беше написал много такива писма. Стояха си в джоба на седлото му неизпратени. Все му се струваше, че никога няма да намери подходящите думи, с които да изрази съжалението си, че заряза чиракуването си преди края, но тази новина беше прекалено грандиозна за да остане несподелена. Прерисува прецизно защитите по острието на копието тъй като знаеше, че Коб на бърза ръка щеше да разпространи познанието до всеки защитник в Мливари.

Напусна Оазиса на зората още рано сутринта и се отправи на югозапад. За пет дена не видя нищо друго освен жълти дюни и пясъчни демони, но на сутринта на шестия крепостта Красия, Пустинното копие, изникна пред него, оградена от планините отвъд.

Отдалече изглеждаше като поредната дюна, стените от пясъчник се сливаха с околността. Беше построена около оазис, много по-голям от Оазиса на зората, а според картите, той черпеше водите си от същата обилна подводна река. Защитените му стени, в които магията бе издълбана, а не изрисувана, се извисяваха гордо на слънцето. Високо над града плющеше знамето на Красия, две кръстосани копия на фона на изгрева.

Стражите пред портата носеха черните роби на дал’Шарум, кастата на красианските воини, забулени срещу безпощадния пясък. Въпреки че не бяха снажни като Мливариийците, красианците бяха с глава по-високи от повечето анжиерци и лактънци, и бяха натъпкани с жилави мускули. Арлен им кимна, докато преминаваше през портата.

Стражите вдигнаха копия в отговор. Сред красианците това беше най-дежурната учтивост, но Арлен здраво се беше потрудил, за да заслужи жеста. В Красия за един мъж се съдеше по белезите, които носеше, и алагаите – ядроните – които беше убил. Външните хора, или чин, както ги наричаха красианците, дори и вестоносците, бяха считани за страхливци, отказали се от битката, и не бяха достойни за каквато и да било учтивост от страна на дал’Шарум. Думата чин беше обида.

Но Арлен беше изумил красианците с желанието си да се бори заедно с тях, а след като научи воините им на нови защити и им помогна за много убийства, той получи званието Пар’чин, което означаваше „смел външен”. Никога нямаше да бъде приет за равен, но от дал’Шарум спряха да плюят в краката му и той дори си намери няколко верни приятели.

От портата Арлен влезе в Лабиринта, широк вътрешен двор, прорязан от стени, окопи и ями. През него се стигаше до същинската градска стена. Всяка нощ, след като заключваха семействата си на безопасно място зад вътрешните стени на Красия, дал’Шарум се впускаха в алагай’шарак, Свещена война срещу демонската раса. Примамваха ядрони в Лабиринта, правеха им засади и ги изтласкваха към защитените ями да чакат слънцето. Броят на жертвите беше голям, но красианците вярваха, че смъртта в алагай’шарак ще им осигури място до Еверам, Създателя, и с готовност излизаха на бойното поле.