Защитения

Съпругът ù се втурна в стаята на помощ, но щом прочете бележката, тъжно поклати глава.

– Бяга от проблемите си.

– Е и? – настоя Елиса.

– “Е и” какво? – попита Рейджън.

– Върви да го намериш! – извика тя. – Прибери го!

Рейджън прикова строг поглед върху Елиса и без дори да продумат, заспориха. Елиса знаеше от самото начало, че битката е загубена, и скоро сведе очи.

– Толкова скоро – прошепна тя. – Защо не изчака още ден поне?

Рейджън я прегърна и тя зарида.

***

– Арлен! – викаше Мери, докато тичаше.

Всякакво престорено спокойствие я беше напуснало, всякакво желание да изглежда силна, да накара Арлен да се бори. Сега всичко, което искаше, беше да го намери преди да е тръгнал и да му каже, че го обича, и че ще продължи да го обича независимо какво е решил да прави по-нататък.

Стигна до градските порти за рекордна скорост, задъхана от усилието, но вече беше късно. Стражите я уведомиха, че е напуснал града преди няколко часа.

Мери знаеше в сърцето си, че той няма да се върне. Ако го искаше, щеше да ù се наложи да тръгне след него. Яздеше добре. Можеше да вземе кон от Рейджън и да го последва. Той със сигурност щеше да отседне за през нощта в Дъбравата на Хардън. Ако побързаше, тя също щеше да стигне навреме.

Втурна се обратно към имението и ужасът, че може да го загуби, я изпълни с нови сили.

– Тръгнал е! – извика тя на Елиса и Рейджън. – Трябва ми кон назаем!

Рейджън поклати глава.

– Вече мина обяд. Няма начин да успееш. Ще стигнеш до средата на пътя и ядроните ще те разкъсат на парчета – каза той.

– Не ме интересува! – извика Мери. – Трябва да опитам!

Тя хукна към конюшните, но Рейджън я хвана на мига. Тя се разплака и го заудря, но той беше като камък и нищо от това, което тя правеше, не можеше да отпусне ръцете му.

Изведнъж Мери разбра, какво бе искал да каже Арлен, наричайки Мливари затвор. И осъзна какво е да се чувстваш нищожен.

***

Вече беше станало късно, когато Коб намери непринуденото писмо, оставено в счетоводната книга на тезгяха. Там Арлен се извиняваше, че си е тръгнал по-рано, преди да изтекат седемте години. Надяваше се Коб да го разбере.

Коб четеше и препрочиташе писмото, запаметяваше всяка дума, както и смисълът между редовете.

– Създателю, Арлен – каза той. – Разбира се, че те разбирам.

И се разплака.

ЧАСТ III

КРАСИЯ

328 СЗ

Седемнадесета глава

Руини

328 СЗ

Какво правиш, Арлен?, питаше се той, а факлата му хвърляше примамливи отблясъци по каменните стълби, които водеха надолу в мрака. Слънцето се спускаше зад хоризонта, а до лагера му имаше няколко минути път, но стълбите го подканваха по начин, който не можеше да си обясни.

Коб и Рейджън го бяха предупреждавали за това. Мисълта, че могат да открият съкровища сред останките, надхвърляше съпротивителните сили на някои вестоносци и те предприемаха рискове. Глупави рискове. Арлен знаеше, че е един от тях, но не можеше да устои на изкушението да разкрие „изгубените точки на картите”, както се беше изразил пастир Ронел. Парите, които изкарваше с вестоноството, покриваха разходите му за подобни отклонения, които понякога го отдалечаваха с дни от най-близкия път. Въпреки всичките си усилия обаче, досега беше открил само отпадъци.

Мислите му се върнаха към купчината книги от стария свят, които ставаха на прах, когато се опитваше да ги вземе в ръце. Ръждясалото острие, което се вряза в ръката му и предизвика толкова сериозна инфекция, че болката пареше като пламък. Винарската изба, която се сгромоляса зад гърба му и го залости за три дена, а когато най-накрая прокопа пътя си навън, не успя да изкара ни една бутилка за доказателство. Ровенето из руините беше неблагодарна работа и той беше наясно, че един ден ще му коства живота.

Върни се, подкани се той. Хапни нещо. Провери си защитите. Почини си.

– Нощите да те вземат – наруга сам себе си Арлен и тръгна да слиза по стълбите.

Въпреки цялата омраза, която изпитваше към себе си, сърцето на Арлен биеше от вълнение. Чувстваше се свободен и жив отвъд всички граници, които Свободните градове му бяха поставили. Точно заради това стана вестоносец.

Стигна до дъното на стълбището, прокара ръкав по потното си чело и дръпна една бърза глътка от мяха за вода. Беше толкова горещо, че трудно можеше да си представи как след залез температурата на пустинята над него ще стане близка до замръзването.

Тръгна по песъчлив коридор от дялани камъни, а пламъците на факлата му танцуваха по стените като сенчести демони. Има ли сенчести демони? зачуди се той. То с този мой късмет... Той въздъхна. Толкова много неща още не знаеше.

През последните три години беше научил много, попиваше знания за други култури и борбите им с ядроните като гъба. В анжиерската гора прекара седмици наред в изучаване на дървесните демони. В Лактън научи, че има и други лодки, освен малките, двуместни канута, които използваха в Потока на Тибит, и си плати за любопитството към водните демони с набръчкан белег по ръката. Беше извадил късмет, успя да стъпи здраво и да издърпа пипалото, измъквайки целия ядрон от водата. Тъй като не понасяше въздуха, кошмарното същество го пусна и се изхлузи обратно под повърхността. Арлен прекара там месеци в изучаване на водните защити.

Крепостта Райзън много му напомняше на дома. Тя не беше толкова град, колкото струпани на едно място земеделски общности, всяка от които помагаше на останалите, за да облекчат неизбежните загуби от ядроните, които преминаваха защитните стълбове.

Но на Арлен му харесваше най-много крепоста Красия, Пустинното копие. Красия, градът на жилещия вятър, където дните пареха, а нощите водеха със себе си пясъчни демони от дюните.

Красия, градът на воините, които не се отказваха.

Мъжете от Крепостта Красия не си бяха позволили да се предадат на отчаянието. Нощ след нощ водеха война срещу ядроните, прибираха жените и децата си, а със себе си вземаха копия и мрежи. Техните оръжия, също като тези на Арлен, не можеха да пронижат кожата на ядрон, но жилеха здраво и с тяхна помощ воините успяваха да натирват демоните във защитени трапове. Ядроните оставаха там до изгрева на слънцето, което ги изпепеляваше. Решителността на красианците беше истинско вдъхновение.

Но колкото и знания да бе натрупал, Арлен изпитваше единствено жаждата за още. Всеки град го бе научил на нещо, за което в другите градове не бяха и чували. Отговорите, които търсеше, трябваше да са някъде там.

И така той стигна до тези последни руини. Заровен до половината в пясък, почти напълно забравен от всички, освен от разпадащата се красианска карта, която Арлен намери, градът на име Анокх Слънце беше стоял непокътнат в продължение на стотици години. Повечето от горните части на сградите бяха срутени или изронени от вятъра и пясъка, но по-ниските нива, врязани дълбоко под земята, стояха незасегнати.

Арлен сви в един ъгъл и дъхът му спря. Пред него, на мержеливата светлина се разкриха символи, вдълбани в каменните колони от двете страни на коридора. Защити.

Арлен доближи факлата си до тях, за да ги огледа по-обстойно. Бяха стари. Древни. Самият въздух около тях бе умъртвял от тежестта на отминалото време. Арлен извади хартия и въглен от чантата си, за да ги прекопира, после преглътна дълбоко и продължи напред, леко раздвижвайки вековната прах.

Стигна до каменна врата в края на коридора. Беше изрисувана с избледнели и изронени на места защити, малко от които Арлен разпозна. Извади тетрадката си и прерисува тези, които бяха достатъчно цели, за да се разчетат, а после отиде да огледа вратата.

Беше по-скоро плоча, отколкото врата и Арлен осъзна, че нищо не я държеше на мястото ù освен собствената ù тежест. Взе копието си за лост, натика металния връх в процепа между плочата и стената, и натисна. Върхът на копието се отчупи.