Защитения

Арлен бе подготвен за обратния замах на опашката на демона, но той дойде по-рано от предвиденото. Хвърли се на земята и опашката профуча над него, шиповете ù на сантиметиметри от главата му. Бързо се изправи на крака, но Едноръкия вече се обръщаше, използвайки инерцията на опашката си, за да се извърти. Въпреки размерите си, ядронът беше ловък и бърз.

Едноръкия удари отново и този път Арлен не успя да го избегне. Вдигна дръжката на копието си перпендикулярно на удара, за да го отбие, макар да знаеше, че демонът беше прекалено могъщ за подобна съпротива. Беше оставил на емоциите си да го превземат. Беше влязъл в битката прекалено рано. Наруга се за глупостта си.

Щом лапата на демона удари металното копие обаче, защитите издълбани по дължината му лумнаха. Арлен почти не усети удара, а Едноръкия беше хвърлен назад, сякаш беше докоснал защитен кръг. Демонът се претърколи от рикушета на собствената си сила, но бързо се възстанови, невредим.

Арлен се насили да преодолее изумлението си и да се помръдне. Осъзнавайки стойността на чудото, той реши, че ще се възползва от него докрай. Едноръкия се спусна с бяс към него, мобилизирал силата си да преодолее това ново препятствие.

С крака, риещи пясъка, Арлен хукна да бяга, прескочи срутените останки от дебела каменна колона и се скри зад нея, готов да се втурне наляво или надясно в зависимост от това, откъде щеше да дойде демонът.

Едноръкия удари здраво по колоната, която беше над метър в диаметър, счупи я на две и със жилестата си ръка я разчисти от пътя си. Грубата му проява на сила беше ужасяваща и Арлен се стрелна към кръга си, за да си поеме глътка въздух и да се възстанови.

Демонът обаче очакваше подобна реакция, краката му трепнаха и го изстреляха във въздуха. Приземи се между Арлен и убежището му.

Арлен спря на място, а Едноръкия отново изрева победоносно. Беше подложил характера на Арлен на изпитание и бе решил, че му липсва тежест. Жилещото копие предизвикваше в него уважение, но в очите на демона нямаше страх, докато се приближаваше. Арлен заотстъпва преднамерено бавно, за да не провокира съществото с някой рязък жест. Отдалечи се колкото се може по-назад, като внимаваше да не премине външните защити и да попадне сред пясъчните демони, струпали се да гледат битката.

Едноръкия видя неизгодното му положение и изрева, а гръмотевичният му устрем смръзяваше кръвта. С леко присвити колена Арлен застопори крака в земята. Не си направи труда да вдигне копието, за да парира. Вместо това го изтегли назад, готов да прободе.

Юмрукът на каменния демон беше достатъчно мощен да смачка лъвски череп, но така и не стигна целта си. Арлен беше оставил демона да го изтласка до резервния му преносим кръг, който стоеше незабележим в пясъка. Защитите лумнаха съживени и обърнаха атаката на демона към самия него, а Арлен, вече готов, скочи напред и го прободе в корема със защитеното копие.

Писъкът на Едноръкия прониза нощта със своя оглушителен, ужасяващ звук. За ушите на Арлен това беше музика. Опита се да издърпа копието, но то се бе заклещило в дебелата черна черупка на ядрона. Отново го дръпна и това едва не му коства живота, тъй като Едноръкия замахна и го удари косо, а ноктите му се забиха надълбоко в рамото и гърдите му.

Арлен отлетя с въртене назад, но успя да се извие към резервния си кръг и да се приземи върху защитена територия. Притискаше раните си и наблюдаваше как грамадният каменен демон се олюлява. Отново и отново ядронът опитваше да хване копието и да го измъкне от раната си, но защитите по дължината му го отблъскваха. И през цялото време магията не спираше да действа, просветваше в раната и пращаше смъртоносни вълни по тялото на ядрона.

Арлен си позволи една бърза усмивка, когато Едноръкия се сгромоляса на земята и започна да се мята. Докато гледаше обаче как вършеенето на демона постепенно спадна до леко потрепване, той усети в себе си нарастването на една гигантска празнота. Безброй пъти беше мечтал за този момент, за чувството, което щеше да изпита, за това, което би казал, но нищо не се случи така, както си го представяше. Вместо въодушевление, той изпита тъга и чувство на загуба.

– Това беше за теб, мамо – прошепна той, когато големият демон престана да мърда.

В отчаян опит да получи одобрението ù, той се опита да си я представи и с потрес и срам установи, че не можеше да си спомни лицето ù. Сломен и тъжно нищожен под купола на звездите, той изкрещя.

Като се държеше на безопасно разстояние от демона, Арлен се върна при запасите си, за да превърже раните си. Шевовете му бяха криви, но щяха да затворят разрезите, а компреса от прасекоренче пареше – доказателство, че е бил нужен. Раната вече се инфектираше.

Тази нощ не заспа. Ако болката от раните и тревогата в сърцето му не бяха достатъчни, за да отпратят съня, то една глава от живота му скоро щеше да се затвори и той беше решен да стигне до края ù.

Слънцето се показа зад дюните и се плисна из лагера на Арлен със скорост, която можеше да се наблюдава само в пустинята. Пясъчните демони вече се бяха стопили, още първите признаци на утрото ги бяха обърнали в бяг. Арлен се изправи и потрепери от болката, излезе от кръга си и отиде до Едноръкия, за да си върне копието.

Там, където слънчевите лъчи докосваха черната черупка, тя започваше да дими, сетне заискряваше и се подпалваше. Скоро тялото на ядрона се превърна в погребална клада и Арлен впери в нея хипнотизиран поглед. Когато каменният демон рухна на пепел, а сутрешният вятър го разнесе, Арлен видя надежда за човешката раса.

Деветнадесета глава

Първият воин на Красия

328 СЗ

Пустинният път всъщност не беше път, а върволица от древни пътепоказатели, някои издрани и нащърбени, други почти заровени в пясъка, но те помагаха на пътешественика да не се изгуби. Не всичко наоколо беше пясък, както веднъж бе казал Рейджън, но от него имаше достатъчно, за да скиташ дни наред и да не видиш нищо друго. По покрайнините се простираха на стотици километри корави, задушени от прах равнини, по които се срещаха редки снопчета мъртва растителност, вкопчена здраво в напуканата глина и прекалено суха, за да изгние. Освен сенките, които дюните хвърляха насред пясъчния океан, наоколо нямаше друго скривалище от туптящото слънце, което бе толкова горещо, че Арлен не можеше да си представи как може това да е същото небесно тяло, което носи студената светлина на крепостта Мливари. Вятърът духаше непрестанно и на него му се налагаше да си покрива лицето, за да не вдиша пясък, а гърлото му постоянно бе раздразнено и сухо.

Нощите бяха по-коварни, горещината се оцеждаше от пясъка секунди след като слънцето се гмурнеше зад хоризонта, и Арлен приветстваше ядроните на едно студено и пусто място.

Но дори тук имаше живот. Змии и гущери ловуваха за дребни гризачи. Лешояди издирваха труповете на убити от ядроните същества или на онези, които бяха изгубили пътя си в пустинята, без да успеят отново да го намерят. Имаше поне два просторни оазиса, където огромна маса вода поеше почвата и от нея се раждаше буйна ядивна растителност, и други, където струйка вода от камък или воден басейн с размерите на човешка стъпка поддържаха множество растения-джуджета и дребни животинки. Арлен беше виждал как тези пустинни обитатели се заравят в пясъка посред нощ, как устояват на студа заради запазената си топлина и се крият от демоните, които дебнат в пясъците.

В пустинята нямаше каменни демони, защото нямаше достатъчно плячка. Нямаше огнени демони, защото нямаше нищо за горене. Дървесните демони не разполагаха с дървета, сред които да се скрият, нямаха и клони, по които да се катерят. Водните демони не можеха плуват в пясъка, а въздушните демони нямаха високи места, на които да кацат. Дюните и пустинните равнини принадлежаха единствено на пясъчните демони. И дори те не се срещаха често навътре в пустинята, тъй като се струпваха най-вече около оазисите, но видеха ли огън дори от километри разстояние, веднага се завтичаха нататък.