Защитения

Мистериозните билкарки на Красия рядко излизаха сред хора.

Той снижи поглед, докато тя премине, но не коленичи. Нямаше смисъл; тя не забеляза нито един от двамата и продължи спокойно към схватката. Остана незабелязана, докато почти не стигна мъжете. Даматите пребледняха, когато я забелязаха, и всеки закрещя на своите хора. Изведнъж боят спря и воините се юрнаха да направят път на дама’т-инг. Воините и даматите се разпръснаха скорострелно след преминаването ù, и уличното движение се възобнови сякаш нищо необичайно не се бе случило.

– Ти смел ли си, Пар’чин, или просто луд? – попита Абан, когато вече я нямаше.

– Че откога мъжете коленичат пред жените? – попита Арлен, озадачен.

– Мъжете не коленичат пред дама’т-инг, но кхафитите и чин го правят, ако имат акъл в главите – каза Абан. – Дори даматите и дал’Шарумът се страхуват от тях. Казват, че тези жени виждат в бъдещето и знаят кои мъже ще преживеят нощта и кои не.

Арлен сви рамене.

– И така да е, какво от това? – попита той с очевидно съмнение.

Една дама’т-инг му беше предрекла съдбата още първата нощ, когато влезе в Лабиринта, но нищо от преживяното не го бе убедило, че тя наистина може да вижда бъдещето.

– Да обидиш дама’т-инг е като да обидиш съдбата – каза Абан, сякаш Арлен беше глупак.

Арлен поклати глава.

– Сами правим съдбата си – каза той, – дори и дама’т-инг да я виждат предварително, като хвърлят кокали.

– Ами, аз не завиждам на съдбата, дето ще си подредиш, ако обидиш една от тях – каза Абан.

Те продължиха да вървят и скоро стигнаха двореца на Андраха, гигантска сграда с куполи, направена от бял камък, вероятно стар колкото самия град. Защитите му бяха изрисувани със златно и блестяха на ярката слънчева светлина, която падаше върху величавите му, заострени кули.

Още не бяха прекрачили стълбите на двореца, когато към тях се втурна един дама.

– Вън, кхафит! – извика той.

– Толкова съжалявам – извини се Абан, направи дълбок поклон, с поглед, забит в земята, и отстъпи. Арлен не помръдна от мястото си.

– Аз съм Арлен, син на Джеф, вестоносец от севера, известен като Пар’чин – каза той на красиански. Удари копието в земята и дори увито, беше ясно какво е. – Нося писма и дарове за Андраха и неговите свещеници – продължи Арлен и вдигна чантата си.

– Намерил си си лоша компания за някой, който говори езика ни, северняко – каза дамата, без да извръща начумерения си поглед от Абан, който пълзеше в калта.

Яден отговор му дойде на езика на Арлен, но той го преглътна.

– Пар’ чин се нуждаеше от уличен водач – каза Абан към калта. – Исках само да му дам напътствия...

– Не съм ти казвал да говориш, кхафите! – изкрещя дамата и здраво ритна Абан отстрани. Мускулите на Арлен се стегнаха, но приятелят му му хвърли един предупредителен гневен поглед и това го спря.

Дамата се обърна, сякаш нищо не се е случило.

– Аз ще взема вашите писма – каза той.

– Херцогът на Райзън ме помоли лично да поднеса подаръка за дамаджите – осмели се да каже Арлен.

– Няма да е в този живот да пусна един чин и един кхафит да влязат в двореца – надсмя им се дамата.

Отговорът беше разочароващ, но не и неочакван. Арлен досега не бе успявал да зърне дамаджи. Предаде писмата и колетите си и навъсено изпрати с поглед дамата, който се качи нагоре по стълбите.

– Хич не ми се ще да ти го казвам, ама нали те препупредих, приятелю – рече Абан. – Не ти помогнах, като дойдох с теб, но и не те излъгах, като ти казах, че дамаджите не биха изтърпели външен в свое присъствие, пък ако ще да е самият херцог на Райзън. Щяха учтиво да ти кажат да изчакаш, след това щяха да те оставят на някоя копринена възглавница и щяха да те забравят, докато ти се тровиш в унижението си.

Арлен заскърца със зъби. Зачуди се, какво ли е правил Рейджън, когато е посещавал Пустинното копие. Неговият наставник търпял ли е подобно държание?

– А сега ще вечеряш ли с мен? – попита Абан. – Имам дъщеря, едва на петнадесет и е много красива. Ще ти бъде добра съпруга на север, ще се грижи за дома ти, докато пътуваш.

Какъв дом?, зачуди се Арлен, а в съзнанието му изникна малката, пълна с книги квартира в крепостта Анжие, в който не беше стъпвал повече от година. Погледна Абан. Знаеше, че хитрият му приятел се интересува повече от търговските отношения, които би му донесла една дъщеря на север, отколкото от нейното щастие, пък камо ли от домакинството на Арлен.

– Отдаваш ми голяма чест, приятелю – отвърна той, – но още не съм готов да се оттегля.

– Така си и мислех – въздъхна Абан. – Предполагам, че сега ще отидеш да се срещнеш с него?

– Да – каза Арлен.

– И той не търпи присъствието ми повече от дамата – предупреди го Абан.

– Но знае, че си ценен – възрази Арлен.

Абан поклати глава.

– Търпи ме само заради теб – каза той. – Шарум Ка иска уроци по северния език, още откакто те допуснаха за пръв път в Лабиринта.

– А пък Абан е единственият мъж в Красия, който го владее – каза Арлен – и това го прави ценен за Първия войн, въпреки че е кхафит.

Абан се поклони, но не изглеждаше убеден.

Отправиха се към тренировъчната площадка, която беше недалеч от двореца. Центърът на града беше неутрална територия за всички родове, там те се събираха да се молят и да се подготвят за алагай’шарак.

Беше късен следобед и лагерът гъмжеше от дейност. Арлен и Абан минаха първо покрай работилниците на оръжейните ковачи и на защитниците, чиито занаяти бяха единствените достойни според дал’Шарум. По-нататък бяха откритите площадки, където офицерите крещяха, а воините тренираха.

От другата страна в далечината беше дворецът на Шарум Ка и неговите лейтенанти, кай’Шарума. По-малък единствено от необятния дворец на Андраха, този гигантски палат приютяваше най-почитните от всички мъже, онези, които неведнъж бяха доказвали храбростта си на бойното поле. Говореше се, че под двореца имало огромен харем, където можели да предадат безстрашната си кръв на бъдещите поколения.

Втренчени погледи и измърморени под мустак ругатни се сипеха по Абан и патерицата му, но никой не смееше да им препречи пътя. Абан беше под покровителството на Шарум Ка.

Задминаха каре от мъже, които упражняваха движения с копие в сгъстен строй, други усъвършенстваха жестоките, ефикасни движения на шарусахк, красианския ръкопашен бой. Воините тренираха точна стрелба или хвърляха мрежи по тичащи момчета; изостряха уменията си за предстоящата нощна схватка. Насред всичко това беше издигната огромна шатра, където двамата намериха Джардир да преглежда чертежи, заедно с един от своите хора.

Ахман асу Хошкамин ам’Джардир беше Шарум Ка на Красия, титла, която се превеждаше на тесиански като „Първи воин”. Беше висок доста над метър и осемдесет, загърнат в черно сукно и с бял турбан на главата. По някакъв начин, който Арлен не можа да си изясни напълно, титлата Шарум Ка беше и религиозна, и тюрбанът бе знак за това.

Кожата му имаше тъмен бакърен цвят, а очите му бяха черни като черната му коса, която бе зализана назад и се спускаше над врата му. Черната му брада беше разклонена и оформена безупречно, но в този човек нямаше нищо нежно. Движеше се като граблива птица, бързо и уверено, а широките му ръкави бяха навити и разкриваха здрави, мускулести ръце, нашарени от белези. Не беше много над тридесетте.

Един от стражите на шатрата забеляза идването на Арлен и Абан, и се наведе да подшушне нещо в ухото на Джардир. Първият воин се извърна от изписаната с тебешир дъска, която изучаваше.

– Пар’чин! – извика той, разпери ръце с усмивка и стана, за да ги посрещне. – Добре дошъл отново в Пустинното копие!

Говореше на тесиански, а речникът и произношението му се бяха подобрили значително от последното посещение на Арлен. Той го прегърна здраво и го целуна по бузите.

– Не знаех, че си се върнал. Алагаите ще треперят от страх тази нощ!

Още при първото посещение на Арлен в Красия, Шарум Ка се беше поинтересувал от него, ако не за друго, то поне за да го разбере що за птица е, но оттогава двамата бяха проливали кръв един за друг в Лабиринта, а в Красия нищо не беше по-важно от това.