Защитения

Скоро, помисли си Арлен, само ядроните ще умират тук.

Точно зад главната порта беше Големия пазар, където търговци връхлитаха стотиците претоварени каручки, а въздухът дъхтеше на люти красиански подправки, тамян и екзотични парфюми. Килими, топове фино сукно и красиво изписани глинени съдове стояха до планини от плодове и блеещ добитък. Това бе едно шумно и претъпкано място, изпълнено с викове от пазарлъка.

Другите пазари, които Арлен бе виждал, гъмжаха от мъже, но Големия пазар на Красия беше препълнен почти изцяло от жени, покрити от глава до пети с дебело черно сукно. Те сновяха нагоре-надолу, купуваха и продаваха, разменяха си гласовити подвиквания и се разделяха с изтърканите си златни монети с голяма неохота.

Бижутата и ярките платове се продаваха в изобилие на пазара, но Арлен никога не беше виждал някой да ги носи. Мъжете му бяха казали, че жените се кичат с украшения под черните си сукна, но само съпрузите им знаеха това със сигурност.

Почти всички красиански мъже, навършили шестнадесет, ставаха воини. Съвсем малка част бяха дама, свещеници, които също така бяха и светските водачи на Красия. Никоя друга професия не се считаше за благородна. Тези, които се заемаха с някой занаят, ги наричаха кхафит, и ги смятаха за достойни за презрение, малко над жените в красианското общество. Жените вършеха цялата всекидневна работа в града, от обработването на земята, до готвенето и отглеждането на децата. Копаеха глина и правеха грънци, строяха и поправяха домове, обучаваха и колеха животни, пазареха се на чаршията. Накратко, те правеха всичко друго, освен да се бият.

Но въпреки безспирния им труд, те бяха изцяло подчинени на мъжете. Жените и неомъжените дъщери на мъжа се считаха за негова лична собственост и той можеше да прави с тях каквото си поиска, дори да ги убие. Един мъж можеше да има много жени, но ако една жена само отгърнеше сукното си пред чужд мъж, можеше да бъде – и често биваше – осъждана на смърт. Красианските жени бяха считани за заменими. Мъжете не бяха.

Арлен осъзнаваше, че без жените си красианските мъже щяха да бъдат загубени, но жените се отнасяха с почит към мъжете като цяло, а към съпрузите си почти с благоговение. Идваха всяка сутрин, за да намерят мъртвите от нощния алагай’шарак, и оплакваха телата на съпрузите си, а безценните си сълзи си запазваха в миниатюрни шишенца. Водата беше монета в Красия, а общественото положение на един воин се определяше от броя на шишенцата за сълзи, напълнени при смъртта му.

Когато някой мъж умреше, от неговите братя или приятели се очакваше да вземат жените му, така че те винаги да имат мъж, на когото да служат. Веднъж в Лабиринта, Арлен бе държал в ръцете си умиращ войн, който му предложи трите си съпруги.

– Те са красавици, Пар’чин – увери го той, – и са плодовити. Ще те дарят с много синове. Обещай да ги вземеш!

Арлен обеща, че няма да останат сами, и намери друг, който искаше да ги вземе. Любопитно му беше да разбере, какво имаше под робите на красианските жени, но не чак дотам, че да замени преносимия си кръг за глинена къща, а свободата си за семейство.

След почти всяка жена вървяха деца в жълтеникаво-кафяви дрехи: косите на момичетата бяха увити, а момчетата носеха парцаливи кепета. Още от единадесетата си година момичетата биваха омъжвани и приемаха черните дрехи на жените, а момчетата започваха тренировките си от още по-малки. После повечето слагаха черните роби на дал’Шарум. Малка част от тях щяха да навлекат бялото на даматите и да отдадат живота си в служба на Еверам. Тези, които не ставаха за нито една от двете професии, щяха да бъдат кхафити, и да носят позорното жълтокафяво до края на живота си.

Жените забелязаха Арлен, който мина на кон през пазара, и започнаха въодушевено да си шушукат една на друга. Той ги гледаше и му беше забавно, как никоя от тях нямаше да го погледне в очите или да го доближи. Те жадуваха за вещите в дисагите му – качествена райзънска вълна, мливарийски бижута, анжиерска хартия и други съкровища от севера. Но той беше мъж и още по-лошо, чин, и те не смееха да го доближат. Очите на даматите бяха навсякъде.

– Пар’чин! – извика го познат глас.

Арлен се обърна и видя своя прител, Абан, да върви към него. Дебелият търговец куцаше и се подпираше тежко на патерицата си.

Сакат още от дете, Абан беше кхафит, неспособен да стои сред воините, недостоен и за свещеник. Добре се беше оправил в живота обаче, като търгуваше с вестоносци от севера. Беше гладко избръснат и носеше жълтокафявото кепе и риза на кхафитите, но върху тях бе натрупал пищна чалма, жилетка и шалвари от ярка коприна с разноцветни шевове. Твърдеше, че съпругите му са красиви, колкото тези на всеки друг дал’Шарум.

– Мили Евераме, радвам се да те видя, сине на Джеф! – извика Абан на безупречен тесиански и плесна Арлен по рамото. – Слънцето винаги свети по-ярко, когато удостоиш града ни с присъствието си!

Арлен съжаляваше, че бе казал на търговеца името на баща си. В Красия името на баща ти беше по-важно от твоето собствено. Чудеше се, какво ли биха си помислили, ако им кажеше, че баща му бе страхливец.

Но и той плесна в отговор Абан по рамото с искрена усмивка.

– И аз тебе, приятелю – каза той. Никога нямаше да усвои красианския език и да се научи да се оправя със странната и често опасна култура, без помощта на куция търговец.

– Ела, ела! – каза Абан. – Почини си под моята сянка и измий прахта от гърлото си с моята вода! – Той заведе Арлен до ярка и разноцветна шатра, издигната зад каручките му на чаршията. Плесна с ръце и жените и дъщерите му – Арлен никога не успяваше да ги различи – се разтичаха да отворят капаците на шатрата и да се погрижат за Утринен бегач. Арлен трябваше да се насили да не им помага, докато пренасяха тежките му дисаги в шатрата, защото знаеше, че красианците намираха за непристойно мъж да се труди. Една от жените посегна към защитеното копие, увито в сукно и провесено от предната част на седлото, но Арлен го грабна преди да успее да го докосне. Тя се поклони дълбоко от страх, че може да го е обидила по някакъв начин.

Шатрата беше пълна с възглавници от цветна коприна и изкусно изтъкани килими. Арлен остави прашните си ботуши пред входа и вдиша дълбоко от хладния, благоуханен въздух. Отпусна се на възглавниците на пода и жените на Абан коленичиха пред него с вода и плодове.

Когато Арлен се подкрепи, Абан плясна с ръце и жените им донесоха чай с медени сладкиши.

– Добре ли мина пътуването ти през пустинята? – попита Абан.

– О, да – усмихна се Арлен. – Наистина много добре.

После си размениха няколко общи приказки. Абан никога не пропускаше този ритуал, но постоянно стрелкаше очи към дисагите на Арлен и отнесено потриваше ръце.

– Да поговорим по работа, а? – попита Арлен, когато реши, че вече няма да е неучтиво.

– Разбира се, Пар’чин е зает мъж – съгласи се Абан и щракна с пръсти.

Жените бързо донесоха разнообразни подправки, парфюми, копринени платове, бижута, килими и други красиански изделия.

Абан заразглежда стоките от клиентите на Арлен на север, докато Арлен изучаваше неговите. Красианецът намираше кусури на всичко и се мръщеше.

– Прекосил си пустинята, само за да пробуташ това? – попита той с възмущение, когато приключи. – Едва ли си е заслужавало пътуването.

Арлен скри усмивката си, когато седнаха и им сервираха нов чай. Наддаването винаги започваше така.

– Глупости – отвърна Арлен. – И слепец ще види, че съм ти донесъл от най-качествените съкровища на Теса. Къде-къде по-добри от жалките стоки, които жените ти ми донесоха. Надявам се, че имаш и още скрити, защото – той потърка с два пръста един от килимите, истинско произведение на тъкаческото изкуство – съм виждал по-добри килими да гният сред руините.

– Наскърбяваш ме! – извика Абан. – Мен, който ти дадох вода и сянка! Жив да не бях, да се държи така с мен гостенин в собствената ми шатра! – завайка се той. – Съпругите ми са се трудили на стана денонощно, за да направят това, и то само с най-фината вълна! По-добър килим няма да намериш!