Мисията на посланика

— А преди защо не я харесваше?

— Защото всички магьосници ги носят. Понякога досажда. Единствената промяна е когато новаците завършат Университета — освен ако не станат Висши магьосници, а и при тях промяната е само в различния цвят на шарфа.

— А новаците са ученици, нали? Колко време са такива?

— Всички новопостъпили в Гилдията първо са ученици. Прекарват около пет години в Университета, преди да го завършат.

— И какви магии учите в Университета?

— Първо учим най-различни неща — каза й той. — Както и магия, разбира се, но и много немагически науки, като история и стратегия. Повечето от нас се оказват по-добри в определена дисциплина и накрая избираме една от трите основни дисциплини: Лечителство, Воински умения и Алхимия.

— Ти коя избра?

— Алхимията. Алхимиците се разпознават по лилавите мантии. Лечителите носят зелени, а воините — червени.

Чари се намръщи.

— Какво правят алхимиците?

— Всичко останало, с което не се занимават лечителите и воините — обясни Лоркин. — Основно включва магия, но понякога — не. Посланик Денил, магьосникът, с когото пристигнах тук и на който би трябвало да помагам, е историк, което въобще не включва магия.

— Можеш ли да избереш две дисциплини? Да бъдеш алхимик и воин — или алхимик и лечител? Или…

— Това вече ни е известно, Чари — прекъсна я Тивара.

Лоркин се обърна към нея. Тя го погледна извинително.

— По време на нашето обучение научаваме много неща за Гилдията и за културата на останалите народи — каза му тя.

— Да, но аз не внимавах особено — отвърна Чари. — Много по-интересно е, когато го чуваш от устата на истински киралийски магьосник.

Лоркин се обърна към нея и срещна любопитния й поглед.

— Та какво казваше? — подтикна го тя.

Той поклати глава.

— Не, не може да избираме повече от една дисциплина, но всички получаваме основно образование и по трите.

— Значи можеш да изцеляваш?

— Да, но не с уменията и познанията на напълно обучен лечител.

Чари отвори уста да зададе нов въпрос, но Тивара я отряза, преди да успее да каже нещо.

— Ти също можеш да задаваш въпроси — каза тя на Лоркин. — Чари може и да не успее да отговори на всичките, но ако й позволиш, вероятно ще те разпитва през целия път до планината.

Той я погледна изненадано. През целия път от Арвис тя отговаряше на въпросите му с голяма неохота. Тивара улови погледа му, сви устни и погледна към Чари. Той се обърна към другата жена. Чари гледаше развеселено Тивара.

— Добре тогава — каза тя, поглеждайки към Лоркин. — Какво искаш да знаеш?

Макар че имаше стотици неща, които искаше да научи за Изменниците и тяхното тайно убежище, а и Чари изглеждаше много по-склонна да отговаря на въпросите му, той подозираше, че потайността на Тивара скоро ще им попречи изобщо да разговарят. Имаше ли нещо, за което би могъл спокойно да попита, когато голяма част от информацията за тях бе тайна?

„Определено трябва да попитам как успяват да блокират разчитането на съзнанието. Макар да подозирам, че процесът е подобен на създаването на кръвен камък“. Изведнъж той си спомни за хранилищния камък, за който се споменаваше в архивите.

Можеше ли да попита за него? И без това не знаеше къде да го намери или как да си направи такъв, така че едва ли със споменаването му щеше да даде някакво оръжие в ръцете на Изменниците.

— Нали ви казах, че посланик Денил е историк? — попита той.

Чари кимна.

— Той пише история на магията. И двамата направихме някои проучвания тук, в Сачака. Денил се интересува повече от запълването на пропуските в историята ни как е била създадена пустошта или как е бил унищожен и отново построен Имардин. Аз се интересувам повече как е действала древната магия.

Той замълча, очаквайки реакцията им. Чари го наблюдаваше напрегнато, а Тивара го погледна с вдигнати вежди, което той прие за проява на интерес и лека изненада.

— Когато си водих записки, в един от архивите открих да се споменава за някакъв предмет, наречен хранилищен камък — продължи той, — който е бил съхраняван в Арвис след Сачаканската война. Очевидно е представлявал нещо с голяма сила. Бил е изгубен няколко години след войната — вероятно откраднат от киралийски магьосник. Знаете ли нещо за това?

Чари погледна към Тивара, която сви рамене и поклати глава.

— Не знам нищо за това, но все пак имам малко познания за хранилищните камъни — каза му Чари. — От името им може да се разбере, че са камъни, които съхраняват сила. Което би било много полезно. Но се срещат много рядко. Толкова рядко, че всеки камък си имал име и историята му е била записвана като на хората. Всички, за които сме чували, са били унищожени отдавна. Минали са може би хиляда години, дори и повече, от съществуването на последния от тях. Ако този хранилищен камък е съществувал след Сачаканската война, значи това са последните сведения за този вид артефакти. И ти си чул за тях едва сега?

Той кимна. Тя го погледна замислено.

— Тогава значи или крадецът го е скрил много успешно, или е бил счупен. Нали каза, че Имардин е бил разрушен и построен наново?

— Да.

— Смятало се е, че счупването на хранилищния камък е много опасно. То освобождава цялата сила, съхранена в него, по неконтролиран начин. Може би това е унищожило Имардин.

Лоркин замръзна.

— Предполагам, че е възможно — той се замисли. „Винаги съм се съмнявал, че Лудият ученик е притежавал толкова сила, че да причини разрушения, но ако е имал в себе си хранилищен камък?“

— Бихме могли да попитаме пазителите на архиви в Убежището — каза Чари. — За старите хранилищни камъни. Съмнява ме, че знаят нещо за историята на Имардин.

— Кралица Зарала може и да знае — каза Тивара.

Чари повдигна вежди.

— Сигурно, ако го пусне в града, ще поиска да се срещне с него.

— Ще поиска — Тивара го погледна със странно самодоволство.

— Със сигурност.

Чари се засмя и се обърна към Лоркин.

— Сигурен ли си, че искаш да дойдеш в Убежището?

— Разбира се.

— Тивара ти е казала, че се управлява от жени, нали? Мъжете не могат да командват там. Дори магьосници като теб.

Той сви рамене.

— Нямам желание да командвам когото и да било.

Тя се усмихна.

— Значи си разумен мъж. Винаги съм мислела, че киралийците са арогантни и нечестни. Предполагам, че не всички сте еднакви. Тивара нямаше да те вземе със себе си, ако не беше така. И е толкова мило, че измина целия този път и рискува живота си заради Тивара.

— Ами тя ми спаси живота.

— Вярно е — Чари се протегна и леко го потупа по ръката. — Почтен и привлекателен. Смятам, че ще се представиш добре. Щом се срещнат с теб, хората ми ще променят мнението си за Киралия.

— Да и за нула време ще започнем да си разменяме подаръци и рецепти — промърмори сухо Тивара.

Лоркин се обърна към нея. Тя срещна за кратко погледа му и намръщена извърна глава. „Нещо не й харесва — помисли си той. Сърцето му прескочи. — Дали не смята, че Чари ще ни предаде?“.

— Разкажи ми повече за Гилдията — обади се Чари зад гърба му.

Тивара завъртя очи и въздъхна. Притесненията му в миг бяха заменени от облекчение и развеселеност. Тя просто се дразнеше от поведението на Чари. „Добре, поне се надявам да е това. Ще ми се да можех да поговоря с нея“. Двамата не бяха оставали насаме, откакто Чари ги беше намерила.

Изпита леко раздразнение. „Иска ми се да поговоря с толкова много хора. С майка и Денил, като за начало“. Той се сети за кръвния камък, който все още беше скрит в подвързията на бележника му. Досега не бе имал възможността да го използва, без да го разкрие пред Тивара. А сега, когато и Чари беше с тях, въобще нямаше да му се отдаде удобен случай. Може би трябваше да разкрие пред Тивара притежанието му. „Но той е единствената ми връзка с Гилдията. Ако реша да рискувам, по-добре да изчакам, докато рискът стане неизбежен. А ако се окаже, че трябва да договарям някакъв съюз или търговско споразумение между Гилдията и Изменниците, ще трябва да имам начин за комуникация“.