Мисията на посланика

— Какво мислиш? — промърмори тихо той.

— Мисля, че новият закон няма да постигне нищо за спиране на контактите между магьосници и престъпници — отвърна тя.

— Но досега никога не е бил докладван някой с нейното положение, дори да беше сторил нещо наистина нередно.

— Така е, но щом магьосниците осъзнаят ограниченията на новия закон, нищо няма да им попречи да продължат да си карат както преди. Никой не може да ме убеди, че има подобрение, докато не се намали тормозът върху магьосниците с нисш произход.

— Смяташ ли, че щеше да помогне на ранения мъж, ако не искаше да угоди на човека, който я е помолил?

Сония обмисли въпроса му.

— Да, макар и с неохота.

Той се засмя.

— Е, дори това показва подобрение в сравнение с миналото. Благодарение на твоите болници вече не се счита за приемливо да се отказва лечение, защото пациентът не може да си го позволи.

Тя го погледна изненадано.

— Нима нещата са се променили толкова много? Винара едва ли е спряла да таксува пациентите, които ходят в Лечебницата.

— Не — той се усмихна. — По-скоро става въпрос за промяна в отношението. Вече не е, да го наречем лечителско, да се пренебрегва човек в нужда, с който си се сблъскал. Става въпрос ако е ранен или умира — не ако има махмурлук или зимна кашлица. Като че ли настоящият идеал за лечител включва някой, който има ума на Винара и твоето състрадание.

Тя го погледна невярващо и смутено.

Той се засмя.

— Ще се радвам в края на жизнения си път да разбера, че съм променил нещата към по-добро, но въпреки всичките си усилия, едва ли ще го постигна. Но като гледам как се смущаваш от думите ми, се чудя дали трябва да съм благодарен за това.

— Ти промени нещата, Ротан — възрази тя. — Никога нямаше да стана магьосница, ако не беше ти. И какви са тия приказки за края на жизнения ти път? Ще минат още години — десетилетия — преди да започнеш да мислиш за надгробен камък, който да заслепи всички останали.

Той се намръщи.

— Най-обикновен ще свърши работа.

— Това е добре, защото дотогава едва ли ще е останало някакво злато в обединените земи, освен онова по магьосническите надгробни камъни. А сега стига повече приказки за смъртта. Регин със сигурност крачи нервно пред вратата ми, нетърпелив да узнае решението ни и аз бих искала да приключа с този малък разпит по-бързичко, за да мога да поспя малко преди нощната смяна.

Всеки ден от двете страни на каретата на Ачати яздеха по девет мъже — четиримата сачакански магьосници, робите-източници на сила и един от сивокожите туземци от племето Дюна, който бе нает като следотърсач.

Денил беше наясно, че тези могъщи мъже са напуснали удобните си домове и се бяха включили в преследването единствено заради предположението, че Лоркин и Тивара са се отправили към планините и че Изменниците ще продължат да ги водят към залавянето на двамата. Ако това предположение се окажеше погрешно… Денил щеше да е в неудобно положение.

Ако четиримата магьосници се съмняваха в мотивите на Денил, те го скриваха добре. Заедно с Ачати обсъдиха плановете си по начин, който включваше Денил, но и ясно демонстрираха, че не той ги ръководи. Магьосникът реши да приеме безропотно държането им, да търси съвета им за всичко и да изпълнява техните планове, но винаги показваше ясно, че е решен да открие помощника си и трудно ще се убеди в противното.

Някой попита туземеца Унх дали смята, че Лоркин и Тивара са се запътили към дома на Изменниците. Мъжът кимна и посочи с пръст към планината.

Туземецът говореше рядко и изразяваше мислите си с много малко думи. Той носеше само платнена пола, притегната с колан, върху който висяха мънички муски, странни фигурки и малък нож в дървена ножница. Нощем спеше навън и макар да приемаше храната, която му носеха робите, никога не разговаряше с тях, нито им даваше заповеди.

„Чудя се дали всичките му хора са такива“.

— За какво си мислите?

Денил примигна и погледна към Ачати. Сачаканецът го гледаше замислено от отсрещната седалка в каретата.

— За Унх. Той притежава толкова малко и изглежда има нужда от толкова малко неща. Но въпреки това не се държи като бедняк или просяк. Той излъчва… достойнство.

— Племето Дюна живее по този начин от хиляди години — каза Ачати. — Те са номади, непрекъснато пътуват. Предполагам, че така са се научили да носят в себе си само най-необходимото.

— Защо пътуват толкова много?

— Земята им непрекъснато се променя. Отварят се процепи, от които бълват отровни пари, от близките вулкани изтича разтопен черен камък или се сипе гореща пепел. На всеки неколкостотин години хората ми се опитват да завземат земите им чрез сила или чрез построяването на градове и претенциите на заселниците. В първия случай Дюна се скриват в опасните сенки на вулканите, а във втория просто започват да търгуват със заселниците и чакат. Скоро става ясно, че реколтата не се развива добре и животните умират бързо и всеки път моите хора изоставят селата й се връщат в Сачака. Дюна се връщат към стария си начин на живот и… — в този миг каретата зави, Ачати млъкна и погледна през прозореца. — Като че ли пристигнахме.

Поеха покрай дълги бели стени и минаха през двете крила на портата. Щом каретата спря, робът на Ачати отвори вратата. Денил излезе след спътника си и огледа двора на имението и проснатите по очи върху прашната земя роби. Останалите магьосници, робите им и туземецът Дюна слязоха от конете, а Ачати излезе напред, за да поговори с надзирателя на робите.

„Чудя се колко ли от тези роби са Изменници“ — помисли си Денил. Във всяко имение, където бяха отсядали, сачаканците разчитаха съзнанията на робите с позволението на собствениците. Мнозина вярваха, че някои от именията, управлявани от роби и ашаки, всъщност бяха контролирани от Изменниците и представляваха тайни тренировъчни бази за шпиони.

Това имение се управляваше от ашаки. Помощниците на Денил бяха решили, че то е най-безопасното в района. Но дори и при това положение мисълта, че то може да се намира на място, контролирано от Изменници, караше Денил да настръхва от възбуда и страх. Ако всички роби бяха Изменници, това означаваше ли, че са и магьосници? В такъв случай броят им бе по-голям от на гостите. Но дори всички да са шпиони и черни магьосници, те трябваше да имат наистина сериозна причина, за да нападнат група гостуващи атаки. Неизбежното отмъщение щеше да ги принуди да изоставят имението.

Надзирателят на робите ги отведе в Господарската стая. Собственикът ашаки, възрастен мъж, който накуцваше, ги посрещна топло. Когато му обясниха защо са тук и че искат да разчетат съзнанията на робите му, той неохотно се съгласи.

— Възможно е сред робите ми да има изменници — призна той. — Като се има предвид колко близо се намираме до планината. Но те като че ли имат начин да прикриват мислите си — той сви рамене, показвайки им, че се е отказал да се бори с тях.

Час по-късно всички слуги, с изключение на неколцина полски работници, бяха подложени на разчитане на съзнанието. После ашаките се оттеглиха в стаите за гости, където се излегнаха на меките възглавници и споделиха какво са научили, като първо отпратиха робите, които бяха изпратени да ги обслужат.

— Снощи е имало посещение от млада робиня от друго имение — каза един от ашаките. — Тя поискала храна за четирима души.

Останалите кимнаха.

— Един от полевите работници видял сама жена да идва и да си тръгва. Тя отнесла храна при една натоварена каруца.

— Снощи чухме за тази каруца — каза Ачати. — Същата ли е? Не е ли необичайно да пътува по този път?

— Не е необичайно по-процъфтяващите имения да продават храна на по-неплодородните, които се намират в подножията на планината.

— Те са в каруцата — обади се чужд глас.

Всички се обърнаха и видяха Унх да стои на прага. Денил отбеляза, че той изглежда не на място в затвореното помещение. „Като растение, за което знам, че ще умре без слънце“.