Мисията на посланика

Но Сери някак си усещаше, че тя въобще няма да остане доволна. Независимо дали щеше да я остави при себе си или да я отпрати, тя ще иска да направи нещо. „Освен това няма къде да се скрие. Как да я отпратя?“

Момичето беше упорито. Ако я върнеше обратно в града — особено ако й даде пари — тя ще си намери място, където да се скрие. „Или ще реши, че й е омръзнало да се покрива и ще зареже всякаква предпазливост“.

Бързо движение привлече вниманието му към битката. Аний беше нападнала Гол. Отново с движение, което не бе най-доброто за телохранител. Гол отби чисто ножа й и използва засилката й да я прихване и със завъртане да я просне на пода. Тя възкликна от възмущение и болка, докато той изви ръката й зад гърба и притисна лицето й в прахта.

Сери се приближи до тях, измъкна ножа от ръката й и отстъпи назад.

— Пусни я да стане.

Гол я освободи и отстъпи назад. Срещна погледна на Сери и кимна.

— Бърза е, но има някои лоши навици. Ще трябва да я обучим наново.

Сери се намръщи. „Той вече е решил, че ще я задържа“.

Аний се изправи, погледна с присвити очи Гол, но не каза нищо.

Стрелна с поглед Сери и отново наведе поглед към пода.

— Ще се науча — каза тя.

— Много ще имаш за учене — отвърна Сери.

— Значи ще ме вземеш за телохранител?

Той се поколеба, преди да отговори.

— Ще си помисля, щом се обучиш както трябва и ако реша, че си достатъчно добра. И в двата случая вече работиш за мен, а това означава, че трябва да правиш каквото ти казвам. Без да спориш. Ще изпълняваш заповедите ми, дори да нямат смисъл.

Тя кимна.

— Ясно.

Той се приближи до нея и й върна ножа.

— И Гол не е стар. Горе-долу колкото мен е.

Аний повдигна вежди.

— И ако според теб това означава, че не е стар, значи наистина имаш нужда от нов телохранител.

Глава 23

Нови помощници

След като си тръгна и последният пациент — жена, която безуспешно се опитваше да откаже роета — лечителката Никея влезе в стаята за прегледи. Сония беше изцелила жената, но това не сложи край на копнежа й по опиата.

— Трябва да ви кажа нещо — рече Никея.

— Така ли? — Сония вдигна глава от записките си. — И какво е то?

— Нещо — отвърна Никея. Тя се усмихна и очите й се ококориха многозначително.

Сърцето на Сония някак си успя да подскочи и веднага след това да се свие. Ако Сери просто беше изпратил съобщение, Никея щеше да й го предаде. Многозначителният поглед означаваше, че е пристигнало нещо повече от съобщение и Сония заподозря, че „нещото“ е самият Сери.

Той знаеше, че тя не обича да идва при нея в болницата. Значи имаше сериозна причина да го направи.

Тя се надигна от стола, излезе от стаята и последва Никея по коридора. Двете влязоха в онази част от болницата, която не бе отворена за пациентите. В коридора стояха двама лечители, които разговаряха шепнешком, доближили главите си. Те гледаха към вратата на склада, но при появата на Сония веднага се обърнаха към нея.

— Черна магьоснице Сония — промърмориха те и бързо се отдалечиха.

Никея поведе Сония към вратата, която беше предизвикала такъв интерес и я отвори. На ниската стълба между рафтовете, пълни с бинтове и други болнични запаси, седеше познатата фигура. Той се изправи. Сония въздъхна, влезе вътре и затвори вратата зад гърба си.

— Сери — каза тя. — Добри новини или лоши?

Той се усмихна накриво.

— Добре съм, благодаря, че попита. А ти как си?

Тя скръсти ръце.

— Чудесно.

— Изглеждаш ми малко раздразнена.

— Посред нощ е, а незнайно защо имаме толкова пациенти, колкото идват през деня, опитите ми да изцеля пристрастяването към роета са безуспешни, в града броди магьосник-отстъпник и вместо да кажа на Гилдията за него, аз рискувам и малкото свобода, с която разполагам, като работя с Крадец, който настоява да се срещаме на обществени места, а синът ми все още е изгубен някъде в Сачака. И очакваш да съм в добро настроение?

Сери се намръщи.

— Може би не трябва. Значи… още няма новини от Лоркин?

— Не — тя отново въздъхна. — Сери, знам, че не би дошъл тук, без да имаш добра причина за това. Просто не очаквай от мен да го приемам спокойно. Какви новини ми носиш?

Той седна отново.

— Какво ще кажеш още един Крадец да ни помогне в търсенето на отстъпничката?

Сония го погледна изненадано.

— Познавам ли го?

— Едва ли. Той е един от новите. Наследникът на Фарин. Казва се Скелин.

— Сигурно предлага доста неща, щом си го приел.

Сери кимна.

— Така е. Той е един от най-могъщите Крадци в града. Интересува се особено силно от Ловеца на Крадци. Преди известно време ме помоли да го държа в течение, ако открия нещо. Той знае, че отстъпничката може да не е Ловеца, но смята, че си заслужава да я проследим.

— Той какво получава от това?

Сери се усмихна.

— Иска да се срещнете. Като че ли Фарин му е разказал разни истории и той копнее да се срещне с легендата.

Сония изсумтя грубо.

— Стига да няма същите идеи като Фарин — колко полезна мога да му бъда?

— Сигурен съм, че има, но едва ли очаква от теб да ги подкрепиш.

— Той има ли по-големи възможности от твоите в откриването на отстъпничката?

Сери стана сериозен.

— Тя е направила услуга на един продавач на роет, който имаше магазин в моя район, докато не го затворих. Скелин контролира по-голямата част от търговията, затова се надявам, че ще успее да проследи…

— Крадецът, с когото ще работим, е основният източник на роет? — прекъсна го Сония.

Сери кимна и сбърчи отвратено нос.

— Да.

Тя му обърна гръб.

— О, това е просто чудесно.

— Ще приемеш ли помощта му?

Сония се обърна към него. Погледът му беше твърд и предизвикателен. Но какво й беше казал? „… имаше магазин в моя район, докато не го затворих“. Може би и на него не му харесва какво причинява роетът на хората. Но нямаше друг избор, освен да работи с хора като Скелин. „Той е един от най-могъщите Крадци в града“. Ако отстъпничката работи за продавач на роет, значи имаше смисъл в това двамата със Сери да я проследят чрез контактите на Крадеца, който го внася. В този миг й хрумна нещо друго. Може би отстъпничката беше пристрастена към опиата и продавачът използваше това, за да я кара насила да използва магията си в помощ на престъпните му деяния.

Сония потърка слепоочията си. „Вече съм нарушила толкова закони и ограничения. Иронията тук е, че това няма да влоши нещата, поне що се отнася до Гилдията. Но за мен няма да е добре“.

— Добре, приемам го. Стига той да разбира, че срещата с легендата няма да включва нищо друго освен приятен разговор за кратък период от време — и щом ти смяташ, че участието му е необходимо, то аз нямам нищо против.

Сери кимна.

— Наистина смятам, че имаме нужда от него. И ще се постарая да разбере, че не може да те наеме.

Денил и Ачати слязоха от каретата и се огледаха. Пътят, по който се бяха придвижвали на север, се срещаше с друг, по-оживен, който водеше от изток на запад. Покрай него бълбукаше поток. Заобикаляха ги хълмове, сред гъстата растителност прозираха големи камъни.

— Ще чакаме тук — каза Ачати.

— И дълго ли, според вас? — попита Денил.

— Час, може би два.

Ачати беше уредил да се срещнат тук с група местни магьосници, които щяха да осигурят магическа подкрепа. Те щяха да водят със себе си следотърсач. Ачати беше обяснил, че ако стигнат до планината и се наложи да слязат от пътя, опасността от нападение на Изменниците щеше значително да нарасне.

Сачаканецът се обърна към робите си и им нареди да донесат храна за него и Денил, както и за самите тях. Докато двамата младежи изпълняваха нарежданията му, Денил си помисли, не за пръв път, че Ачати се отнася добре с робите си. Изглеждаше дори като че ли ги обича.