Мисията на посланика

Докато похапваха малките, плоски питки, които бяха получили в последното имение, Денил отново огледа хълмовете. Погледът му бе привлечен от оголените скали. Намръщи се, когато забеляза, че някои приличат повече на купчини камъни. На места не прилепваха твърде добре, за да бъдат просто творение на природата.

— Онова там руини ли са? — попита той, обръщайки се към Ачати.

Мъжът погледна към мястото, което му сочеше Денил и кимна.

— Сигурно. Има доста в този район.

— Колко са стари?

Ачати сви рамене.

— Много.

— Имате ли нещо против да ги огледам?

— Разбира се, че не — Ачати се усмихна. — Ще ви дам сигнал, когато пристигнат останалите.

Денил дояде питката си, прекоси пътя и се заизкачва по хълма. Той се оказа по-стръмен, отколкото изглеждаше и когато магьосникът стигна първата купчина камъни, се беше задъхал здраво. Огледа я и реши, че е част от стена. Известно време обикаля наоколо и откри още части, край които спираше, за да си поеме дъх. Когато най-накрая се съвзе напълно, реши да провери и се заизкачва към върха.

Колкото повече се приближаваше към него, толкова по-гъста и висока ставаше растителността. Ръкавът му се закачи в един храст и успя да се разпори, след което Денил се постара първо да отъпква добре храстите. Изсушаването на дрехите с магия и дори почистването на някои петна беше лесна работа, но той не можеше да се справи със зашиването на разкъсаните места. Сигурно имаше начин да съедини отново фините нишки, но за това щеше да е необходимо много време и концентрация.

С изненада установи, че останките от стените прозират през един гъст, бодлив храсталак. Денил бързо се обгърна с магически щит, за да може да мине през тях. На върха имаше равен терен, обграден от ниски стени, остатъци от някогашната сграда, но освен разронените камъни не се виждаше нищо друго.

„Тук няма да науча нищо повече — реши той. — Не и без да разкопая наоколо“. Погледна надолу към полето, забелязвайки планината в далечината. На запад се бяха появили тъмни облаци, които намекваха, че скоро ще има прекъсване в поредицата слънчеви, сухи дни, на които се бяха наслаждавали след отпътуването от Арвис. Денил не можеше да прецени след колко време ще ги настигне дъждът. Той тръгна да слиза обратно към пътя.

Малко по-надолу растителността се разделяше и пред него се разкри гледка към каретата и пътя. Ачати седеше на стълбичката, по която се слизаше от каретата. Към него се приближи красивият роб на име Варн, коленичи пред магьосника и протегна ръцете си с дланите нагоре. Нещо в ръката на Ачати проблесна на слънчевата светлина.

Нож.

Сърцето на Денил подскочи и застина. Ачати вдигна богато украсената кама, която обикновено почиваше в канията си на кръста му и леко докосна с нея китките на роба. После я прибра на мястото й и сграбчи с двете си ръце китките на младежа. Денил наблюдаваше с разтуптяно сърце. След миг Ачати освободи слугата си.

„Предполагам, че Варн е основният източник на Ачати — помисли си Денил. Изведнъж осъзна, че не чувства страх. — По-скоро съм развълнуван. Току-що станах свидетел на древния ритуал на черната магия“.

Магията беше преминала от роб в господар. И никой не беше загинал. Всичко изглеждаше изключително спокойно и изпълнено с достойнство.

Младият мъж не се изправи, а се приближи до господаря си. Вместо да наведе глава, както правеше обикновено, той погледна към Ачати. Денил ги наблюдаваше, очарован от изражението му.

„Ако разстоянието не ме кара да бъркам, бих казал, че това е обожание — той се усмихна на себе си. — Предполагам, че е много лесно да обичаш господар, който се държи добре с теб“.

Тогава робът се усмихна и се приближи твърде близо до Ачати. Магьосникът притисна длан към бузата му и поклати глава. После се наведе напред и целуна Варн по устните. Робът се отдалечи, без да спре да се усмихва.

Денил осъзна няколко неща наведнъж. Първо, че сега двамата мъже най-вероятно щяха да се огледат дали някой не ги е видял. Той се извърна настрани, за да не видят, че ги наблюдава и продължи да слиза по склона. Второ, че робът не само обича господаря си — той обичаше мъжа. И трето, че начинът, по който Ачати бе погалил бузата на младежа, показваше, че Варн е нещо повече от роб за удоволствия.

„Така ли стават нещата тук? — зачуди се той. — А как ли е при мъжете с еднакво положение?“.

Но той нямаше време да обмисли добре това. Когато излезе от гъстата растителност, се спря да погледне към пътя, който водеше на запад и видя петима мъже и карета, които не се намираха твърде далеч от тях. Скоро щяха да стигнат кръстопътя. Денил забърза надолу по хълма и се спря край пътя, махвайки с ръка на Ачати. Сачаканецът бавно се изправи и отиде при него.

— Тъкмо навреме, посланик Денил — каза той и погледна с присвити очи към фигурите в далечината. — Намерихте ли нещо горе?

— Много бодливи растения — отвърна мрачно Денил. — Боя се, че приятелите ви ще се запознаят с един опърпан киралиец.

Ачати погледна към разпраната мантия на Денил.

— А, да. Сачаканската растителност е също тъй раздразнителна като народа ни. Ще накарам Варн да я зашие.

Денил кимна с благодарност.

— Благодаря ви. А сега очаква ли се от мен да кажа нещо специално или да приветствам новите ни спътници?

Ачати поклати глава.

— Когато се съмнявате в нещо, оставете на мен да говоря.

Каруцата беше голяма и се придвижваше бавно. Тя бе натоварена с бали фураж, овързани с много въжета. Теглеха я четири горана — първите големи животни, които Лоркин бе виждал в Сачака. Каруцарят беше нисък, мълчалив роб, който заемаше единствената седалка в колата.

Останалите трима пътници се возеха, седнали между балите. Те бяха натрупани така, че оформяха покрив над главите им, а няколко отвора позволяваха достъпа на въздух. В единия край бяха подредени три малки сандъка, в които Лоркин предположи, че се намират храната и припасите за пътуването им до планината. Чари и Тивара седяха от двете му страни, което означаваше, че той трябва да обърне гръб на Чара, за да погледне Тивара и обратното.

Чари го смушка с лакът.

— По-удобно е ходенето, нали?

— Определено. Твоя ли беше идеята?

Тя махна презрително с ръка.

— Не, правим го от векове. Трябва да има някакъв начин да местим робите наоколо.

Той се намръщи.

— А няма ли всеки Изменник, който види каруцата, да заподозре, че вътре пътува някой роб?

Чари сви рамене.

— Да, но няма да се приближат до нас, освен ако нямат добра причина за това. Особено през деня. Робите не спират каруците от другите имения. Не е тяхна работа. Ако някой ашаки ги забележи, това ще му направи впечатление и ще тръгне да разследва — тя се намръщи. — Като ви крия така, ще попреча на сблъсъци, подобни на този с Раша. Имам властта да се противопоставя на Изменници като нея — не се притеснявай, не всички желаем смъртта ти — но това само ще ни забави. Ако останалите Изменници заподозрат, че си тук, ще предположат с право, че това не е станало без знанието на останалите. Подобно нещо не може да се уреди на своя глава.

— Да не забравяме и хората, които търсят Лоркин — додаде Тивара. — Посланик Денил и представителят на краля ашаки Ачати.

— Тези двамата ли? — Чари махна презрително с ръка. — Уредихме да ги изпратят в друга посока още следващия път, когато спрат в някое имение — тя се усмихна. — Могат да минат покрай нас и изобщо да не разберат, че сте тук — тя погледна към балите над главите им. — Макар че в горещите дни става доста задушно. Добре, че снощи се изкъпахте, а?

Лоркин кимна и огледа тялото си. Последната боя се беше отмила от кожата му. Той потупа чистата робска дреха.

— Благодаря и за новите дрехи.

Тя го погледна и се намръщи.

— Скоро ще те отървем от тях и ще ти дадем прилично облекло.

— Не вярвах, че някога ще го кажа, но ми липсва мантията ми — оплака се той.