Мисията на посланика

— Нали не смятате да чакаме да ни предоставят Лоркин и Тивара? — попита Денил, настанявайки се на една от табуретките. Така и не можа да свикне да лежи на пода, както правеха сачаканците.

— Защо не? Ако продължим да се движим, те няма да знаят къде да ни намерят. Накрая може да се окаже, че се движим в погрешната посока и се отдалечаваме от тях.

Денил се намръщи.

— Не съм сигурен защо, но някак си не мога да си представя как тези Изменници се появяват пред вратата на Танучи, повели окованите Лоркин и Тивара. Едва ли ще ни се разкрият толкова лесно.

— Тогава как ще го направят, според вас?

Денил се замисли.

— На тяхно място… щях да ни отведа при Лоркин и Тивара. Щях да оставям улики или насоки — както вече направиха те — така че накрая пътищата ни да се пресекат.

— Напоследък оставяли ли са някакви следи или насоки?

— Не — призна Денил. — Но също така не са ни казвали да стоим настрани.

Ачати се засмя.

— Започвате много да ми харесвате, посланик Денил. Имате уникален ум — той се обърна към един от робите си, привлекателен младеж, който обслужваше личните му нужди, докато ролята на другия роб като че ли бе да върши тежката работа и да кара каретата. — Донеси ни малко вода, Варн.

Робът взе стомната и бързо се отдалечи.

— Разбира се те могат и да се опитват да ни измамят, като ни казват, че искат ние да намерим Лоркин — заяви Денил.

— А ако е така, къде смятате, че трябва да отидем?

Денил поклати глава и въздъхна.

— Не знам. Ако Изменниците искат Лоркин и момичето да ни се изплъзнат, къде щяха да ги отведат?

— В планинското си убежище.

— И накъде ще се запътят двамата?

— Към планината.

— Да предположим, че се движат пред нас — Денил погледна към Ачаки. — Аз бих тръгнал в тази посока.

Ачати кимна и вдигна предупредително вежди.

— Ние не знаем къде се намира убежището им — напомни той на Денил. — Знаем само, че се намира в планината.

— Не съм го забравил. Някога използвали ли сте следотърсачи?

— Понякога. Когато трябва да преследваме някой доказан Изменник.

— И защо търсенето търпи неуспех?

— Следотърсачът винаги спира — Ачати сви рамене. — Изменниците не са глупаци. Те знаят как да заличат следите си. Което не е особено трудно, когато земята е предимно гола скала и човек умее да левитира.

Денил се намръщи и поклати глава.

— Ако Изменниците искат от нас да спрем търсенето или да променим посоката, те щяха да ни уведомят по някакъв начин.

— Цялото пътуване и всички насоки, които следваме, могат да се окажат просто уловка — посочи Ачати. — Чиято цел е да ангажира вниманието ни и да ни отведе в погрешната посока.

— В такъв случай няма значение, ако продължим да вървим напред. Те и без това вече са ни направили на глупаци. Но ако случайно не са и ние сме на правилния път, тогава съм готов да поема риска да сглупя още малко, като продължа да се придвижвам към планината. Заслужава си, ако така ще намерим Лоркин.

Ачати го погледна замислено и кимна. Робът се върна и му подаде стомната.

— В такъв случай тръгваме. Утре сутрин добре ли е? — той доля бокала си, но не отпи, а зачака отговора на Денил.

Магьосникът го погледна и забеляза неохотата му. „Не трябва да го притискам твърде“ — помисли си той и кимна.

— Разбира се. Но най-добре ще е да тръгнем рано сутринта.

Ачати въздъхна, кимна и пресуши бокала.

— Ще изпратя роб да съобщи на Тануча, че потегляме и да поиска малко припаси за пътуването ни. Край планината няма много имения, а и не са чак толкова благоденстващи. Освен това ще ни трябва и магическа подкрепа. Ще се свържа с краля и ще го помоля да ни изпрати в помощ няколко от местните магьосници — той се изправи с пъшкане. — Не ме чакайте. Лягайте си. Това ще отнеме известно време.

„Магическа подкрепа. Връзка с краля — Денил се изпълни с мрачни предчувствия. — Той наистина смята, че тези Изменници са опасни“.

— Ашаки Ачати? — каза Денил.

Мъжът се обърна и го погледна.

— Да?

Денил се усмихна.

— Благодаря ви.

Лицето на Ачати се разведри и в очите му проблесна топлота.

— Мисля, че киралийската представа за добри маниери започва да ми допада — след това той се обърна и се скри в стаята си.

Лоркин отвори очи. Небето бе обсипано с оранжеви облаци. Той се намръщи. Беше сънувал нещо, но не можеше да си спомни какво. Нещо го беше разбудило. Човъркаше го неприятното, дезориентиращо усещане за безпокойство. Че се е събудил преждевременно.

Усети как нещо се размърда до него и сърцето му внезапно заби силно. Когато повдигна главата си, видя, че Тивара е заспала. Облегната на разрушената стена, тя бе отпуснала ръката си върху един изпъкнал камък, свивайки инстинктивно десния си крак, за да не се обърне настрани. Коляното й се опираше в ръката му.

Кожата й бе приятно топла — за разлика от студената земя, върху която лежеше и хладния въздух в настъпващата нощ. Макар в Сачака да бе топло през деня, вечерите й бяха изненадващо студени.

„Какво да правя? Ако помръдна, тя ще се събуди. Но от нея се очаква да стои на пост, а и без това е почти време да тръгваме“. Жената определено имаше нужда от сън. Досега бе поемала дългите смени, оставайки през нощта, въпреки възраженията му, че може да му се довери и да сподели бремето. Не се осмеляваше да й каже, че може да изцели умората й. Щеше да е проява на безчувственост от негова страна, предвид обещанието, което баща му бе дал на Изменниците, а след това не бе изпълнил.

Студеният въздух му подсказа, че тя е свалила и магическата бариера, която ги защитаваше, затова той издигна своята и затопли въздуха във вътрешността. Наблюдаваше я без да помръдва, за да не я разбуди. Тъмните кръгове под очите й и набърченото й чело го притесняваха. Но сега, когато можеше да се вгледа необезпокоявано в лицето й… той се възхити на женствената крива на брадичката й, екзотичната издължена форма на очите, извивката на устните й…

Които потрепнаха и Лоркин бързо отмести поглед.

Той усети как едновременно със събуждането си тя бързо издигна бариера, осъзнавайки, че неволно я е свалила. Лоркин прибра собствената си около тялото. Тя си пое дълбоко дъх и се прозя, а той огледа руините, сред които се криеха. Макар Тивара да бе идвала тук и преди, тя не знаеше нищо за историята им. Намираха се върху един скалист хълм, близо до мястото, където пътят, който бяха следвали дотук, пресичаше някакъв друг. Слънцето бе изгряло малко след като бяха пристигнали, така че той успя да разгледа планината, която доскоро представляваше само една неясна, неравна линия в далечината. Под тях се простираше предимно обработваема земя, осеяна от малки плантации с плодни дървета или гори с дивеч, пресечена от ниски стени.

— На какво разстояние се намираме? — попита той.

— Още три или четири нощи ходене, за да стигнем до подножието и още няколко, за да се изкачим в планината.

Лоркин огледа заобикалящия ги терен в търсене на признаци на живот.

— Имаш ли нещо против да огледам наоколо? — попита той, когато Тивара се изправи и се протегна.

Тя погледна към небето, което вече бе придобило наситено ален цвят, но все още не бе станало достатъчно тъмно, за да продължат пътуването си.

— Отивай. Само гледай да не приближаваш пътя.

— Добре.

Бяха се подслонили до стените на порутена стая. Той се надигна и тръгна към един от отворите, с намерението да огледа добре външната част на сградата.

В отвора се появи някаква жена.

Той се сепна и се спря. Беше облечена като робиня, но поведението й въобще не напомняше на слуга. Тя му се усмихваше, но усмивката изобщо не беше приятелска. Пристъпи към него с присвити очи. Той инстинктивно подсили бариерата си.

Инстинктът не го беше подвел. Носът на жената се набърчи от усилието й и бариерата му затрепери от силата на енергията й. Въздухът около тях заблещука. Той отстъпи назад.