Преследвана

— И аз мисля така — последва я Ерин. Но погледът й шареше навсякъде, само не и в Стиви Рей.

Тъкмо отварях уста да кажа, че не ми пука дали са гладни, или не, когато Ерик нахлу в стаята.

— Намерих го! — извика развълнувано. В ръцете си държеше ужасно стар и гигантски по размер CD-радиокасетофон. Беше от онези комбайни, които през осемдесетте години на двайсети век са наричали: «записващи стереоуредби». Като внимаваше да не поглежда към Стиви Рей, той остави машинарията на масата до нея и Дарий и веднага започна да върти великанските метални копчета, мърморейки под нос, че все ще успеят да хванат някакъв сигнал.

— Къде е Венера? — попита го Стиви Рей. Гласът й трепереше, явно говоренето й причиняваше болка.

Ерик вдигна глава към кръглия, покрит с одеяло вход на помещението. Там нямаше никого.

— Беше след мен. Помислих си, че идва и… — погледът му случайно попадна на Стиви Рей и той спря. — Олеле, това сигурно боли адски — прошепна изплашено. — Стиви Рей, не изглеждаш добре.

Тя се опита да му се усмихне, но не успя.

— Е, чувствала съм се и по-добре. Радвам се, че Венера ти е помогнала със стереоуредбата. Може би ще успеем да намерим някаква станция.

Въпреки тревогата си за Стиви Рей започнах да се чудя къде може да е изчезнала Венера. Напънах мозък да си спомня как изглеждаше. Последния път, когато огледах отблизо червените хлапета, те все още не бяха «червени», тоест очертанията на лунния сърп на челата им все още бяха сапфирени, като на всички начинаещи, когато им поставят знака за първи път. Но тези сапфирени хлапета умряха. После Неферет ги превърна в неживи. И тогава всички станаха побеснели, смучещи кръв чудовища. Но Стиви Рей премина през онзи нов вид на Промяната. Човешкото у Афродита (кой е предполагал, че има такова?) незнайно как се смеси със силата на петте елемента — които единствено аз мога да контролирам до един — и Стиви Рей си върна човешкия облик плюс прекрасна татуировка на възрастен вампир. По лицето й се появиха красиви виещи се клонки и цветя. Но вместо да стане тъмносиня, татуировката й почервеня. Като прясна кръв. След това татуировките на всички неживи също почервеняха и те си възвърнаха човешката същност. Поне на теория. Защото след Промяната нямах време да ги огледам добре, нито тях, нито Стиви Рей, за да знам със сигурност, че всичко им е наред. И още нещо: Афродита изгуби Белега си. Напълно. И сега се предполага, че отново е човешко същество, въпреки че все още има видения.

Това обяснява защо в последно време всеки път, когато погледнех Венера, тя беше ужасно противна, гнусарка на ента степен, но сега вече беше поправена — поне отчасти. Знаех, че преди да умре, се бе мотала с Афродита, което означаваше, че сигурно е имала репутацията на супер готина, защото Афродита не понася грозни приятелки.

Добре, преди да заприличам на изкукала от ревност глупачка, искам да обясня: Ерик Найт е истински супермен, нещо като Кларк Кент. Той е благороден, изобщо — готин човек, ъ… ъ… грешка, вампир. Възрастен вампир, преживял наскоро Промяната. И още, той ми е гадже, ъ… ъ… бивше гадже. И колкото и да е глупаво, аз го ревнувам от всяка, дори и от червена откачалка, щом предизвиква у него някакъв интерес.

За щастие разсъдливият Дарий прекъсна вътрешния ми монолог.

— Радиото може да почака. Сега важното е да помогнем на Стиви Рей. Ще й трябва чиста блуза и кръв веднага щом се заловя с това — той сложи комплекта за първа помощ на масичката до леглото на приятелката ми, отвори го и извади марля, спирт и още нещо, което изглеждаше страшно.

Това определено затвори устата на всички.

— Нали знаете, че ви обичам като топъл хляб — усмихна се храбро Стиви Рей.

Всички кимнахме вдървено.

— Окей. Значи няма да ми се разсърдите, ако ви помоля да си намерите някаква работа. Всички без Зоуи. Докато Дарий извади стрелата от гърдите ми.

— Всички, освен мен ли? Защо искаш да остана?

В присвитите й от болката очи проблесна искра.

— Защото ти си нашата Висша жрица, Зо. Трябва да останеш и да помогнеш на Дарий. Плюс това вече си ме виждала да умирам веднъж. Колко по-лошо може да бъде сега? — изведнъж спря и се вторачи във все още повдигнатите в недоумение ръце. — Божичко, Зо! Погледни си поне ръцете. Обърнах дланите си към себе си, за да видя какво толкова гледаше тя, и усетих как собствените ми очи се разширяват от удивление. Татуировките бяха достигнали до дланите, същите красиви сложни плетеници и мрежести фигури, които украсяваха лицето и врата ми, а оттам се спускаха от двете страни на гърба до кръста ми. Как можах да забравя? Бях почувствала по ръцете си познатия сърбеж, докато тичахме към спасителните тунели. Още тогава трябваше да се досетя какво означава това. Моята богиня Никс, олицетворението на нощта, ме бе белязала отново. Отново ме бе отделила от всички останали хлапета и вампири в света и бе показала специалното си отношение към мен. Нямаше друг от малките, чийто Белег да се разраства като моя. Обикновено това се случваше, след като новакът премине през Промяната. Тогава лунният сърп на челото се запълваше и се разширяваше в уникална по своя род татуировка по цялото лице, за да оповести на света, че се е появил нов вампир.

При мен беше различно. Доскоро лицето ми показваше, че съм вампир, но тялото ми говореше, че още се подготвям. Но сега? Такова нещо не се бе случвало досега — нито на новак, нито на възрастен вампир — затова не бях сто процента сигурна какво означава.

— Зо, това е невероятно! — чух зад себе си Деймиън. Той се поколеба за миг, после докосна лекичко рисунката на дланта ми.

Вдигнах поглед от ръцете си към големите му кафяви очи и потърсих в тях реакция от Промяната, която виждаше пред себе си. Някакъв знак за обожание, нервност или още по-лошо, страх. Но виждах единствено Деймиън — моя приятел — и топлината на усмивката му.

— Усетих, че ще се случи още първия път, когато слязохме тук. И после… просто забравих — казах глухо.

— Ето това е нашата Зо! — обади се Джак. — Само тя може да забрави нещо, което на практика си е истинско чудо.

— Е, не само на практика — възрази Шоуни.

— Но за нея едва ли е чудо. Случва й се непрекъснато — каза Ерин, сякаш установяваше поредния скучен факт.

— Аз не мога да задържа и една татуировка, а ти си покрита от глава до пети — усмихнато ми се скара Афродита. — Имаш си всякакви фигури.

— Те са знак за благоволение на нашата богиня към теб. Иска да ти покаже радостта си, че вървиш по избрания от нея път. Ти си нашата Висша жрица, избраницата на Никс — произнесе тържествено Дарий и веднага продължи делово. — Висша жрице, имам нужда от твоята помощ за Стиви Рей.

— Да му се не види! — измърморих аз, задъвках нервно долната си устна и свих ръце в юмруци, за да скрия новите си екзотични татуировки.

— Ох, по дяволите, и аз ще остана да помогна — изпъшка Афродита и тръгна към седналата на ръба на леглото Стиви Рей. — Нямам нищо против кръвта и болката, стига да не са мои.

— Трябва да го преместя по-близо до изхода. Може би така ще хвана по-лесно някакъв сигнал — каза Ерик и без да ме погледне, без да каже и дума за новата ми татуировка, изчезна навън.

— Знаеш ли, мисля, че идеята ти да потърсим някаква храна не е лоша — измърмори Деймиън, хвана Джак и тръгнаха да излизат навън.

— И понеже с Деймиън сме гейове, значи сме добри готвачи — каза през рамо Джак.

— Ние ще отидем с тях — стана и Шоуни.

— Да, защото не сме сигурни, че гей готвенето е по-добро от класическото. По-добре да ги държим под око — добави Ерин.

— Кръвта. Не забравяйте кръвта. Смесете я с вино, ако намерите някъде. Ще й трябва, за да може да се възстанови — викна след тях Дарий.

— Мисля, че един от хладилниците е зареден с кръв. И намерете Венера — каза Стиви Рей и се сви от болка, когато Дарий започна да почиства засъхналата около стърчащия връх на стрелата на гърба й кръв.

Близначките се поколебаха, казаха си нещо с очи, после Ерин заговори и за двете: