Ден за изповед

Двамата полицаи за свръзка в коридора видяха как Роскани изведнъж се завъртя към телефона и набра някакъв номер. Изчака малко, после каза нещо и затвори. Стана и закрачи из стаята, като ту вадеше цигарата от устата си, ту отново я захапваше. Внезапно телефонът иззвъня. Той се хвърли назад и грабна слушалката. Кимна, надраска нещо на късче хартия, подчерта го, отвърна с две-три думи и затвори. Половин секунда по-късно захвърли цигарата в кошчето за боклук, взе хартийката и пое към вратата.

— Някой от вас да ме откара до хеликоптерната площадка — подхвърли той, излизайки в коридора.

Първият полицай вече бе скочил от стола си и вървеше след него.

— Къде отивате?

— В Лугано, Швейцария.

114

Лугано, същият час

В ранния мрак на дъждовната привечер един тъмносив мерцедес с ватикански номер и двама свещеници на предната седалка напусна Лугано. Отмина хотелите покрай езерото и пое на запад към магистралата, която стигаше на юг до Киасо и оттам навлизаше в Италия.

Седнала отзад, Елена гледаше как Дани упътва Хари по картата в жълтеникавата светлина на лампичката над огледалото. Между двамата братя имаше напрежение. Виждаше го, усещаше го. Не знаеше точно каква е причината, а и Хари не спомена нищо, само и предложи да остане, но тя отказа. Където отидеха братята, там щеше да е и тя. Каза го недвусмислено, напомняйки, че е милосърдна сестра, а отец Даниъл все още остава под нейните грижи. Нещо повече, отиват в Италия, а тя е италианка и това — ако Хари случайно не помни — им е помогнало неведнъж. И когато Хари се усмихна едва забележимо на нейната дързост, стана ясно, че ще потеглят заедно.

Малко преди магистралата Дани внезапно посегна нагоре, изключи лампата и се смъкна по седалката. Сега Елена виждаше само Хари.

Осветен от мътния блясък на таблото, той прикова цялото й внимание. Напрежението на пръстите му върху волана. Стоманеният му поглед, взрян в пътя отпред. Той излъчваше все по-силна тревога с поклащането си ту напред, доколкото му позволяваха коланите, ту назад плътно до облегалката — тревога не заради колата, а заради крайната цел. Очевидно Рим никак не му допадаше.

— Добре ли си? — тихо запита Хари.

Едва сега Елена забеляза, че я гледа в огледалото.

— Да…

Погледите им се срещнаха мълчаливо.

— Хари — прозвуча ненадейно гласът на Дани през равномерното тракане на чистачките.

Хари веднага откъсна очи от Елена и се загледа в пътя. Колите пред тях намаляваха скорост. На фона на дъждовното нощно небе изникна характерният розово-бял блясък на живачни лампи.

Дани напрегнато вдигна глава.

— Италианската граница.

Елена видя как Хари впи пръсти във волана. Той натисна спирачката. После пак я погледна и за миг очите им се срещнаха.

115

Пекин, 16 юли, четвъртък

Малко след един часа през нощта черната лимузина на Пиер Веген навлезе в резиденция Джуннанхай, където живееха най-високопоставените управници на Китай. Пет минути по-късно мрачният председател на Китайската народна банка Ян Йе въведе швейцарския си колега в просторния хол на У Сян, генерален секретар на комунистическата партия.

Генералният секретар се изправи да посрещне Веген, сърдечно стисна ръката му и представи шестимата членове на политбюро, които чакаха да изслушат предложението; сред тях бяха министрите на строителството, комуникациите и вътрешните работи. Искаха да знаят всичко — как ще се постигне, в какъв срок и колко ще струва.

— Благодаря за гостоприемството, господа — започна Веген на китайски. След като изказа своите съболезнования към присъстващите, към цялата страна и особено към хората от Хефей, той започна да излага препоръките си за извънредно бърза и впечатляваща реконструкция на водоснабдяването в страната.

Ян Йе седна отстрани и запали цигара. Дълбоко потресен и изтощен от ужасните събития, той се надяваше хората в тази стая да разберат, че планът на Веген е жизненоважен за националната безопасност и националните интереси. Надяваше се да превъзмогнат своята гордост и политическа упоритост заедно с недоверието към Запада и да започнат работа в максимално сгъстени срокове — преди трагедията да се повтори.

Имаше и още нещо, съвсем лично. За него не се говореше, ала всички китайци, които знаеха за инцидента, се бояха от питейната вода, особено ако идва от езеро; и въпреки цялото си могъщество Ян Йе не се отличаваше от останалите. Само преди три дни жена му бе заминала с десетгодишния им син на гости при роднините си в крайезерния град Уси. Преди няколко часа той й позвъни, за да я увери, както уверяваха цялото общество, че трагедията в Хефей е нещастна случайност и над качеството на питейната вода в страната се упражнява най-строг контрол. Че правителството се кани да вземе мерки и ако послушат неговия съвет, водоснабдяването на цял Китай ще бъде модернизирано в най-кратки срокове. Но с обаждането целеше най-вече да поговори с жена си, да разсее нейните страхове и да й каже, че я обича. Тайно се надяваше да е прав, трагедията в Хефей да се окаже нещастна случайност.

Ала дълбоко в душата си знаеше, че не е така.

Рим, Ватикана, 15 юли, сряда, 19:40

Палестрина стоеше до прозореца в библиотеката си и гледаше към тълпите, които все още изпълваха площада Свети Петър, за да се насладят на красотата му в последните часове на деня.

Обърна се и огледа кабинета. От бюфета зад писалището мраморната глава на Александър се взираше във вечността и Палестрина усети неволна завист към нея.

После той рязко прекрачи към бюрото, седна и взе телефонната слушалка. Освободи линия, натрака един номер и зачака, чувайки как обаждането автоматично се прехвърля от Рим към Милано, после към Хонконг и най-сетне стига до Пекин.

Бръмченето на клетъчния телефон събуди Чън Ин от дълбок сън. На третия сигнал той вече бе скочил от леглото и стоеше гол сред тъмната спалня над магазина за цветя.

— Да — каза той на китайски.

— Имам поръчка за утринна доставка в страната на рибата и ориза — изрече на същия език електронно изменен глас.

— Разбирам — отвърна Чън Ин и изключи телефона.

Палестрина остави слушалката да се плъзне на място, после бавно извъртя стола и отново погледна мраморното лице на Александър. Бе използвал приятелството на Пиер Веген с Ян Йе — чрез небрежни въпроси за живота, роднините и приятелите на банкера, — за да избере второто езеро. Плодородната област с мек климат и процъфтяваща индустрия, наричана „страна на ориза и рибата“, беше на юг от Нандзин — само няколко часа път с влак за отровителя Ли Уън. Езерото се наричаше Тайху. Градът — Уси.

116

Хари се взираше в огледалото и усещаше как мерцедесът послушно ускорява, оставяйки контролния пункт далеч назад. В нощта все още се виждаше сиянието на живачните лампи, червените светлини на спрели автомобили, скупчените армейски камиони и бронирани полицейски коли. Това беше най-сериозната проверка досега — на два часа път след Милано. За разлика от Киасо, където просто им махнаха да минават, тук трябваше да спрат и от двете страни се приближиха въоръжени войници. Но внезапно един офицер посочи номера на колата, озърна се към свещениците отпред и бързо направи знак да продължават.

— Ама че си дръвник, братче — ухили се Дани, когато бяха на безопасно разстояние и отново ги обгърна мрак.

— Защо? — изненада се Хари. — Само защото му кимнах да благодаря?

— Да, само защото му кимна да благодариш. — Дани погледна Елена и пак се усмихна. — Ами ако му беше скимнало да ни спре? Тогава?

Хари се озърна към него.

— Тогава щеше да му обясниш цялата проклета история и защо отиваме в Рим. Току-виж, пратили и войската с нас…