Ден за изповед

— Grazie. Grazie mille 18 — каза той с искрена благодарност, разбирайки какво са рискували, за да ги доведат тук.

После свещениците си тръгнаха. Вероника каза, че ще приготви нещо за ядене, мина покрай големите абстрактни скулптури в слънчевата стаичка и изчезна зад вратата в дъното.

— Отец Даниъл трябва да си почине — каза почти веднага Елена. — Ще попитам Вероника къде да го настаним.

Хари я проследи с поглед как излиза през същата врата. Погледа още малко, после се обърна към Дани. Брадати, облечени в черно и с черни шапчици на главите, двамата изглеждаха точно както се искаше — като равини.

Досега Хари се сдържаше, искаше да даде на брат си време да оздравее физически и духовно. Но след внезапната благодарност на Дани към свещениците бе започнал да подозира, че той далеч не е толкова замаян, колкото изглежда. И сега, насаме с него, усети прилив на гняв. Не искаше по някакви неизвестни мотиви Дани да го държи в неведение. Вече бе преживял твърде много заради него. Идваше време истината да излезе наяве, каквато и да е тя.

Изведнъж Хари смъкна шапчицата и я пъхна в джоба си.

— Ти ме повика, Дани. Остави съобщение в телефонния ми секретар… Помниш ли?

— Да…

— Беше ужасно изплашен от нещо. Няма що, страхотен начин да кажеш „здрасти“ след толкова много години… особено пък на запис… От какво се боеше?

Дани бавно плъзна поглед по лицето му.

— Ще те помоля за една услуга.

— Каква?

— Изчезвай оттук незабавно.

— Да изчезна оттук ли?

— Да.

— Само аз? Без теб?

— Ако не го направиш, Хари… ще те убият…

— Кой по-точно? — Хари се втренчи в брат си.

— Не питай, върви си. Моля те.

Хари рязко вдигна глава и се озърна из стаята. После отново погледна Дани.

— Може би трябва да ти напомня онова, което не помниш или не знаеш… Издирват и двама ни като убийци, Дани. Тебе за…

— … убийството на римския кардинал, а теб за това, че си застрелял един римски детектив — довърши Дани. — Успях незабелязано да надникна във вестника…

Хари се поколеба в търсене на най-подходящите думи. Накрая просто запита:

— Ти ли уби кардинала, Дани?

— Ти ли уби ченгето?

— Не.

Дани го погледна право в очите.

— И аз не съм.

— Полицията разполага с множество доказателства, Дани… Фарел ме отведе в твоя апар…

— Фарел? — прекъсна го Дани. — Ето значи откъде идвали доказателствата…

— Какво искаш да кажеш?

Дани дълго мълча, после извърна глава. Отдръпваше се, искаше да подчертае, че е казал твърде много и повече няма да проговори.

Хари пъхна ръце в джобовете си и се обърна към скулптурите на Вероника. Накрая отново се завъртя.

— Бил си във взривен автобус, Дани. Всички те смятаха за загинал… Как се измъкна?

— Не знам… — поклати глава Дани.

— Не само си се измъкнал — настоя Хари. — Пъхнал си в нечие чуждо сако своя паспорт, очилата и ватиканското удостоверение…

Дани мълчеше.

— Автобусът е пътувал за Асизи. Помниш ли?

В очите на Дани пламна гняв.

— Аз… често ходя в Асизи.

— Тъй ли?

— Да!… Хари, изчезвай без повече приказки. Незабавно. Докато можеш.

— Дани… не сме разговаряли от години. Не ме пъди точно сега. — Хари придърпа стола си по-наблизо и го яхна с лице към облегалката. — От кого се боеше, когато ми се обади?

— Не знам…

— От Фарел?

— Не знам, казах ти…

— Знаеш, Дани — тихо изрече Хари. — Затова се опитаха да те убият в автобуса. Затова русият те преследваше до Беладжо и после из пещерата.

Дани сведе очи и поклати глава.

— Някой те е измъкнал от болницата и те е прехвърлил в Пескара. Замесил е игуменката от Сиена… Тя пък е замесила Елена… тъй че сега и нейният живот струва колкото нашия…

Изведнъж Дани избухна.

— Тогава я отведи със себе си.

— Кой ти помогна, Дани?

Дани продължаваше да мълчи.

— Кардинал Маршано ли беше? — настоя Хари.

Дани тутакси вдигна глава и очите му пламнаха яростно.

— Откъде знаеш за кардинал Маршано?

— Срещнах се с него, Дани. Неведнъж. Той ме предупреди да стоя настрани. Да не те търся. Преди това се мъчеше да ме убеди, че си мъртъв. — Хари млъкна за малко, после пак настоя. — Маршано беше, нали? Той е организирал всичко…

Дани се втренчи в брат си.

— Нищо не помня, Хари. Как съм ти се обадил. Защо съм отивал в Асизи. Кой ми е помогнал. Нищо. Нула. Нищичко. Никакъв спомен. Ясно ли е?

Хари се поколеба, но не отстъпи.

— Какво става във Ватикана?

— Хари — промърмори Дани с отпаднал глас, — плюй си на петите, преди да те гръмнат.

109

Докато хеликоптерът рязко се издигаше над сивите квартали на Милано и завиваше на югоизток към Сиена, Роскани изобщо не чу приглушения вой на витлата; цялото му съзнание бе приковано към току-що получения факс от Интерпол. Повечето от сведенията вече му бяха известни.

Роскани прелисти факса в скута си.

Това беше официалният психологически портрет. Най-отдолу бе добавено на ръка:

— Аз мога да ви го кажа още сега — промърмори Роскани, докато сгъваше тънкото досие и го оставяше на съседната седалка. — Не е в Судан, а в Италия.

Той измъкна от джоба си голяма бишкота в целофаново пликче, стегнато с ластиче. Извади я и захапа разсеяно, както би запалил цигара. Мислено се завръщаше в миланската морга, където бе влязъл преди половин час.

Трупът на Алдо Чанети, двайсет и шест годишен моден дизайнер, беше открит в килера за инструменти на дамската тоалетна до една бензиностанция на магистрала А 9 между Комо и Милано. Гърлото му беше прерязано и раната натъпкана с тоалетна хартия. Четири часа по-късно намериха новото тъмнозелено БМВ на Чанети край хотел „Палас“ в Милано.

— Томас Кайнд — заяви Роскани, когато видя трупа.

Разследването можеше да докаже, че греши, но не му се вярваше убиецът да е друг, освен човекът с пикела и бръснача. Някак бе успял да се изплъзне от хайката на Групо Кардинале и да се добере от Беладжо до Милано, пътем убивайки Чанети. А накъде бе тръгнал след Милано? Или още се криеше там?

Но далеч по-сериозен беше въпросът защо се е върнал в Италия насред разгара на полицейската хайка, когато също тъй лесно можеше да премине в Швейцария, а оттам да потегли накъдето си иска. Защо? Какво толкова го влечеше в Италия, та да поеме подобен риск?

Лугано, Швейцария, 14:00

Хари придърпа стол за Елена.

— Благодаря — каза тя, без да го поглежда.

Масата бе сложена за двама — диня, пастърма и малка гарафа червено вино. След като преди малко нахраниха Дани и го настаниха да спи на горния етаж, Вероника ги изведе на терасата, окичена с разцъфнали бугенвилии. Покани ги да похапнат, после бързо влезе и двамата останаха сами за пръв път от снощи, когато Елена бе дошла в килията на Хари.