Ден за изповед

— Какво е станало между теб и брат ти? — запита Елена, докато Хари сядаше срещу нея. — Карали сте се. Усетих го по реакцията ви, когато влязох.

— Нищо особено… Братска работа, нали разбираш… Не бяхме разговаряли от години…

— На твое място бих разговаряла за полицията. И за убийството на римския…

— Но не си на мое място, нали? — рязко я прекъсна Хари. Не искаше да споделя с нея какво е станало между него и Дани. Поне засега.

За момент Елена го изгледа втренчено, после посегна към ножа и вилицата. Лек ветрец разпиля косата й и тя вдигна ръка да я намести.

— Извинявай. Не биваше да избухвам така… Просто има неща, които…

— Трябва да хапнете нещо, мистър Адисън…

Елена гледаше право в чинията си. Отряза парче диня, взе резенче пастърма, после съвсем бавно остави приборите и надигна глава.

— Искам… да ви се извиня за неуместното поведение снощи…

— Ти просто каза каквото чувстваше — тихо отвърна Хари.

— Но за мен беше неуместно и съжалявам.

— Виж какво…

Вместо да довърши, Хари скочи от стола, прекоси терасата и се загледа над покривите с оранжеви и бели керемиди, които слизаха към града и Луганското езеро.

— От каквото и да се нуждаеш, каквото и да изпитваш или — той се озърна към нея — … каквото и да изпитвам аз, в момента не му е времето. — Гласът му омекна. — Казах си го, сега го повтарям пред теб. Затова избухнах преди малко. Затънали сме до шия и трябва да се измъкнем. Вероника е чудесна жена, но тук не сме в безопасност. Роскани сигурно вече знае, че ни е изтървал. Лугано е твърде близко до италианската граница. Не след дълго швейцарската полиция ще плъзне навсякъде. Ако Дани можеше да върви, сигурно нямаше да е чак толкова зле, но…

Изведнъж Хари млъкна.

— Какво има?

— Спомних си нещо… — Погледът му се замъгли. — Днес е сряда. В понеделник един мой приятел слезе от колата в Комо и тръгна пеш насам, към Лугано. Пътят не е много дълъг, но и нямаше да му е лесно, защото полицията го търси, а той е сакат и ходи с патерици. — Той отново погледна Елена. — И все пак тръгна. Усмихна се и тръгна, защото вярваше, че може и искаше да живее свободно… Той е джудже. Казва се Херкулес… Господи, дано да успее.

Елена се усмихна сърдечно.

— И аз му го желая…

Хари дълго я гледа, сетне отново извърна очи към града. Нарочно остана с гръб към Елена, защото едва удържаше внезапния изблик на чувства. Кой знае защо, изведнъж всичко се бе стоварило върху него накуп — че е открил Дани жив, че е с Елена, че си спомня как Херкулес храбро се люшка в здрача край Комо, тласкан от неимоверна жажда за живот — жаждата да живее пълноценно до старини.

До този момент никога не бе осъзнавал колко изключителни могат да бъдат хората. Не бе оценил и истинската красота на Елена. За него тя беше по-чиста, по-привлекателна и по-истинска от всяка друга жена. Може би първата истинска личност, която познаваше или си позволяваше да опознае от детството си насам. И ако не внимаваше, всичките му възражения щяха да идат на вятъра, защото щеше да се влюби безумно в нея. А това можеше да ги погуби.

Ненадейно дрънченето на звънец откъм коридора го изтръгна от унеса. Той се завъртя да погледне. Елена също. След кратко мълчание звънецът се обади отново. Някой стоеше долу на прага.

След секунда Вероника влезе и отиде при домофона. Натисна бутона, каза няколко думи, изслуша отговора, после включи автомата и пусна човека в къщата.

Хари и Елена я последваха в коридора.

— Кой е?

Вероника се озърна.

— Един човек търси брат ви — тихо каза тя и отиде да отвори вратата към стълбището.

— Та кой може да знае, че е тук?

Хари чу скърцането на стъпалата. Един човек, може би двама. Мъж — жена би стъпвала по-леко. Кой идваше? Русият? Капан, подготвен от свещениците в Беладжо. За да осигурят на убиеца място за действие далече от Роскани. Или пък бяха сключили сделка с швейцарската полиция и сега някой детектив идваше да провери. Защо не? Свещениците са бедни, а за бегълците все още даваха солидна награда. И ако на тях им бе забранено, то Вероника преспокойно можеше да вземе парите и да ги раздели тайно с двамата си съучастници.

Хари погледна през рамо Елена и кимна към горния етаж. След миг тя изтича по стъпалата при Дани. Стъпките отекваха все по-силно. Човекът вече наближаваше площадката. Хари прекрачи покрай Вероника, за да залости вратата.

— Всичко е наред — спря го тя.

После неизвестният излезе на площадката. Сам, обгърнат в сянка. Не беше русият — друг мъж, по-висок, с джинси и тънък пуловер. Той прекрачи прага. И Хари видя черната къдрава коса, познатите черни очи зад очилата с черни рамки.

Отец Бардони.

110

Светата майка Кармела Фенти беше дребничка монахиня на шейсет и три години. Очите й искряха от добродушно веселие, ала същевременно в тях се долавяше дълбока загриженост. Седнала в своя тесен, скромен кабинет на втория етаж в сиенската болница „Санта Бернардина“, тя изливаше тази загриженост пред Роскани, както вече бе сторила пред полицаите от Сиена; разказваше му как привечер на 6 юли, понеделник, й се обадила сестра Мария Купини, администраторка на францисканската болница „Санта Чечилия“ в Пескара, за да съобщи, че един ирландец без приятели и роднини е претърпял тежка автомобилна катастрофа. Страдал от контузия, изгаряния и други сериозни травми. Персоналът не достигал, та искала да попита дали майка Фенти не може да й помогне.

Разбира се, майка Фенти помогнала. И не узнала нищо повече, докато не дошли да я потърсят от полицията. Нямала навика да поддържа връзка със сестрите, изпратени в други болници.

Роскани: „Познавате ли се лично със сестра Купини?“

Майка Фенти: „Не.“

Роскани: „Майко Фенти (Роскани помълча, вгледа се в игуменката и продължи), сестра Купини каза на полицаите в Пескара, че изобщо не е разговаряла с вас. Освен това каза и болничните регистри го потвърждават, че не знае подобен човек да е приеман в болницата «Санта Чечилия». Призна обаче, че без нейно знание е бил приет пациент с неустановена самоличност, който останал около седемдесет и два часа под грижите на външни санитари. Странно, но никой не знае как и от кого е приет.“

Майка Фенти: „Старши инспекторе, не познавам медицинската практика в болницата «Санта Чечилия». Знам само каквото ми казаха и досега напълно го вярвах.“

Роскани: „Позволете да добавя, че полицията в Пескара не разполага със сведения за сериозна автомобилна злополука през онзи период от време.“

Майка Фенти: „Знам само каквото ми каза една францисканска сестра и нямаше как да не й повярвам. (Тя отвори чекмеджето си и извади бележник с протрита подвързия. Прелисти няколко страници и побутна бележника към Роскани.) Това са записи за личните ми телефонни разговори. Тук (тя посочи с пръст в средата на страницата) ще видите, че са ме потърсили на шести юли в седем и десет вечерта, а разговорът е приключил в седем и шестнайсет. Отдясно е записано името. Сестра Мария Купини. Администраторка на болницата «Санта Чечилия» в Пескара. Както виждате, записано е с химикалка. Нищо не съм поправяла.“

Роскани кимна. Вече бе видял същите сведения в документацията на телефонната компания.

Майка Фенти: „Ако жената, с която разговарях, не е била сестра Купини, защо се е представила за нея?“

Роскани: „Защото някой човек с добри познания за болничните процедури е искал да намери медицинска сестра, която да се погрижи за избягалия свещеник отец Даниъл Адисън. Тази сестра се е оказала вашата монахиня Елена Возо.“

Майка Фенти: „Ако сте прав, старши инспекторе, то къде е тя? Какво е станало с нея?“

Роскани: „Не знам. Надявах се вие да знаете.“

Майка Фенти: „И аз не знам.“

За момент Роскани се втренчи в нея, после стана и пристъпи към вратата.

Роскани: „Ако не възразявате, света майко, бих желал още един човек да ме изслуша.“

Роскани отвори вратата и кимна на някого в коридора. След миг на прага се появи карабинер. До него стоеше мъж на възрастта на майка Фенти с гордо изправена, побеляла глава. Беше облечен е кафяв костюм, бяла риза и вратовръзка. И макар че се опитваше да изглежда спокоен и силен, личеше, че е разтревожен, дори изплашен.