Ден за изповед

Палестрина откъсна очи от екрана и погледна към телефоните. Знаеше, че в момента Пиер Веген е в Пекин и води приятелски разговор с Ян Йе. Загрижено — и без ни най-малък намек, че идеята идва от някой друг — Веген щеше да заложи първата тухла от плана за реконструкция на китайското водоснабдяване. Палестрина вярваше, че репутацията на швейцарския банкер и отдавнашното му приятелство с председателя на Китайската народна банка са напълно достатъчни, за да запалят китайския финансист по идеята, която щеше да стигне от него право при генералния секретар на комунистическата партия.

Както и да завършеше срещата, след края на задължителните любезности Веген щеше да му позвъни. Палестрина се озърна към леглото. Би трябвало да поспи, но знаеше, че няма да може. Стана, отиде до гардероба и облече обичайния си черен костюм с бяла якичка. След малко напусна апартамента.

Нарочно слезе на партера със служебния асансьор, оттам мина незабелязано през една странична врата и се озова в мрачния парк.

Може би цял час броди насам-натам, унесен в мисли, без да забелязва нищо наоколо. По централната алея на Квадратната градина към алеите на Горския кът и после обратно, като спря за момент край скулптурата Fontana dell’Aquilone — Фонтан на орела, изваяна през седемнайсети век от Джовани Вазанцио. Самият орел в горната част на фонтана — хералдически символ на рода Боргезе, от който произхождаше папа Павел V — напомняше на Палестрина нещо съвсем различно, един безкрайно дълбок и личен символ. Връщаше го към древна Персия и предишното му битие, разтърсваше цялото му същество както нищо друго на този свят. От него черпеше сила. А от тази сила се раждаше твърдост, убеждение и увереност, че каквото върши, е правилно. Известно време орелът го държа в плен на обаянието си, след това го освободи.

Палестрина замаяно се отдалечи в мрака. Малко по-късно мина край двата сателитни предавателя на Ватиканското радио и продължи през безкрайната зелена морава, поддържана от цяла армия градинари, през вековни горички и по пътеки покрай изящни морави. Покрай магнолии и бугенвилии. Под борове и палми, дъбове и маслини. Край грижливо подрязани живи плетове, продължаващи сякаш километри наред. Тук-там го изненадваха струйки вода, разпръсквани от автоматичните нощни системи, които се подчиняваха единствено на часовника.

Сетне една мисъл го накара да се обърне. В неясната предутринна светлина Палестрина наближи жълтата тухлена сграда на Радио Ватикана. Отвори вратата, изкачи се по вътрешните стъпала на кулата и излезе на кръглата тераса около върха.

Подпрял тежки лакти върху каменния парапет, той стоеше и чакаше денят да изгрее над римските хълмове. Оттук се виждаше почти целият град — ватиканският дворец, катедралата „Свети Петър“ и по-голямата част от парка на Ватикана. Обичаше това място и то неслучайно му внушаваше чувство за безопасност в тежки мигове. Кулата се намираше върху хълм, встрани от самия Ватикан, и поради това бе удобна за отбрана. От кръглата външна площадка се виждаше като на длан кой идва насам; по-добра наблюдателница за бранителите не можеше да съществува.

Чувството може и да беше нелепо, но го спохождаше все по-често. Особено в светлината на мисълта, която го бе довела тук — забележката на Фарел, че отец Даниъл е като котка със седем живота, че заради един-единствен човек може да загуби Китай. До днес отец Даниъл беше просто досадна пречка, гнояща язва, която трябва да се изреже. Ала фактът, че е успял да се изплъзне и продължава да се изплъзва както от Томас Кайнд, така и от хората на Роскани, засегна една дълбока и ужасяваща струна в душата на Палестрина — тайната му вяра в съществуването на мрачен, езически пъкъл, обитаван от тайнствени и порочни духове. Не се съмняваше, че именно тези духове са виновни за внезапния пристъп на треска и жестоката смърт, прекъснала предишния му живот като Александър едва на трийсет и три години. Ако сега пак те насочваха отец Даниъл…

— Не! — високо изрече Палестрина, после напусна своята наблюдателница и слезе към парка.

Вече никога нямаше да си позволи да мисли за духовете. Те не съществуваха, бяха само плод на въображението му, а той нямаше да му разреши да го погуби.

104

Хефей, Китай, 15 юли, сряда, 11:40

Бюрокрацията, объркването и собствената му длъжност на инспектор по водоснабдяването дълго не позволяваха на Ли Уън да напусне станцията. Накрая той просто излезе, оставяйки зад гърба си гъмжилото от спорещи политици и учени. Сега вървеше по улицата, като стискаше с едната ръка тежкото куфарче, а с другата притискаше кърпичка към носа си в безуспешно усилие да пропъди вонята на гниещи трупове. Крачеше ту по платното, ту по тротоара. Промъкваше се между линейки, аварийни коли и тълпи от изплашени, объркани хора, бързащи да се измъкнат от града, търсещи роднини и близки или просто чакащи с ужас да усетят първите стомашни болки, които щяха да им подскажат, че уж безопасната вода, която са пили, също се е оказала отровна.

След още една пресечка Ли Уън мина край хотел „Задморски Китай“, където бе оставил багажа си. Сега там беше областният щаб за борба с бедствието; само за няколко часа властите заеха целия хотел, като изхвърлиха гостите и струпаха вещите им във фоайето и дори вън, на тротоара. И да имаше време, Ли Уън не би влязъл там. Прекалено много хора можеха да го познаят, да разпитват, да го забавят. А в момента не биваше да си позволи нито минута закъснение.

Опитвайки се да не забелязва ужасените човешки лица наоколо, той приведе глава и се отправи към железопътната гара, където дълги колони от автомобили чакаха да превозят пристигащите с влак войски.

Облян в пот, той се провираше с тежкото куфарче през гъмжилото от войници и военна полиция. Всяка крачка ставаше по-трудна от предишната. Изнемощялото му четирийсет и шест годишно тяло едва издържаше на напрежението от последните дни, непоносимата жега и вездесъщото зловоние на гниещи трупове, което вече пропиваше всичко. Най-сетне той стигна до багажното отделение и взе протрития куфар, който бе оставил тук след пристигането си в понеделник сутринта. Вътре бяха необходимите химикали за приготвяне на още „снежни топки“.

Двойно по-натоварен, Ли Уън си проби път през чакалнята и след петдесетина метра стигна до перона, вече задръстен от бегълци. След петнайсет минути трябваше да пристигне неговият влак. Войниците щяха да слязат, бегълците да нахлуят във вагоните. Като държавен служител той имаше запазено място и от сърце се радваше на този късмет. Поне за малко можеше да поседне и да се отпусне. Пътуването до Уху щеше да продължи около два часа, после трябваше да се прехвърли на влака за Нандзин, където смяташе да пренощува. Там щеше да си почине и да се наслади на стореното, на отмъщението срещу омразното правителство, което преди години уби баща му и го лиши от детство.

И заедно с насладата на отмъщението да чака заповедта за тръгване към следващата си цел.

105

Беладжо, щабът на Групо Кардинале, Вила Лоренци, 15 юли, сряда, 6:50

Разгърден и без сако, Роскани огледа балната зала. Дежуреха само шепа полицаи — поради временното затишие около полунощ бе пратил най-важните сътрудници да поспят горе на втория етаж, където бяха разпънати сгъваеми легла. Други все още продължаваха издирването. Кастелети излетя с хеликоптера в ранни зори, а преди него Скала потегли към пещерата с двама водачи на кучета, тъй като смяташе, че не са я претърсили както трябва.

В два след полунощ Роскани бе помолил по телефона да му изпратят още осемстотин войници, после си легна. В три и петнайсет отново беше на крак. Изкъпа се и пак облече същите дрехи, които носеше от два дни. Към четири сутринта реши, че на всички им е дошло до гуша.

Точно в шест обявата бе предадена по местното радио и телевизия, прочетоха я и всички свещеници на ранните литургии. След два часа, в осем сутринта, италианската армия щеше да претърси всички къщи в околността. Думите бяха прости и ясни: бегълците са тук и ще бъдат открити, а всеки, който ги е подслонил, ще се смята за съучастник и ще понесе съответните последствия.