Ден за изповед

Естествено, можеше да изключи телевизора, но не го стори и нямаше намерение да го стори. Палестрина твърде добре разбираше тази черта от характера на Маршано и именно затова нареди да оставят грамадния телевизор, когато под негово ръководство премахнаха от апартамента всичко, освен най-необходимото — легло, маса, стол, — и напълно го изолираха от сградата.

Броят на мъртвите в Хефей надхвърли шейсет хиляди и продължава да расте. Никой не е в състояние да прецени докъде ще се стигне.

Гласът на кореспондента звучеше отчетливо зад гърба му. Нямаше смисъл да гледа екрана. Щеше да види все същата цветна диаграма, с която на всеки кръгъл час показваха броя на загиналите, сякаш следяха изборни резултати.

Най-сетне Маршано отвори вратата и излезе на малкото балконче. Лъхна го свеж въздух и за щастие гласът откъм телевизора стихна.

Той се вкопчи в железния парапет и затвори очи. Сякаш ако престанеше да вижда, нямаше да е толкова ужасно. В мрака го посрещна друго видение — студените, съзаклятнически лица на кардинал Матади и монсиньор Капици, които го гледаха бездушно от местата си в лимузината на връщане от китайското посолство. После видя как Палестрина взе телефона, спокойно потърси Фарел и се вторачи в Маршано. А след това се раздадоха тихите думи на държавния секретар…

— На кардинал Маршано му прилоша в колата. Пригответе за него стая в кулата „Сан Джовани“.

Вледеняващият спомен накара Маршано изведнъж да отвори очи и да осъзнае къде се намира. Отдолу го гледаше някакъв градинар. Човекът позяпа още малко, после пак се захвана на работа.

Колко ли пъти, запита се Маршано, бе идвал в кулата да посети видни чуждестранни гости, отседнали в разкошните апартаменти? Колко пъти бе поглеждал от градината долу като онзи работник към тази странна платформа, върху която стоеше сега, без да усети как зловещо изглежда? Навярно стотици.

Увиснало на дванайсет метра височина като трамплин за скокове, това балконче бе единственият отвор в цялата цилиндрична стена. Изход към нищото. Обкръжено от тънък железен парапет, то бе широко малко повече от половин метър и се разпростираше само на педя-две встрани от вратата. Над него отвесната стена продължаваше още около десет метра до издадените апартаменти по-горе. Те закриваха гледката, но Маршано знаеше, че са почти на върха, а над тях е кръглата тераса и назъбената корона на кулата.

Казано с други думи, нямаше път нито нагоре, нито надолу или настрани, тъй че балкончето просто беше излишно. Освен като място, от което да вдишваш римския въздух и да се възхищаваш на зелените ватикански градини. Нищо повече. Всичко друго в това уединено кътче на Ватикана бе обгърнато със здрави, високи стени, построени през девети век, за да удържат варварите отвън или пък, както сега, да удържат хората вътре.

Маршано бавно отлепи длани от парапета и отново се върна към затворническата стая, в чийто център се бе превърнал телевизионният екран. Видя върху него каквото виждаше цял свят: Хефей, Китай — предаване на живо от хеликоптер над езерото Чао, после ужасяваща поредица изгледи от въздуха към безброй грамадни циркови шатри, издигнати из градските паркове, фабричните дворове и пущинаците извън града; а гласът на кореспондента зад кадър обясняваше, че това са… импровизирани морги за мъртъвците.

Изведнъж Маршано изключи звука. Щеше да гледа, но нямаше сили да слуша; непрестанните коментари ставаха непоносими. Те сякаш изброяваха до най-дребна подробност личните му престъпления — извършени, повтаряше си той в отчаян опит да запази разсъдък, само защото Палестрина го държеше като заложник чрез неговата любов към Бога и църквата.

Да, беше виновен. Също като Матади и Капици. Тримата бяха оставили Палестрина да извърши това чудовищно зверство. И още по-лошо — ако изобщо можеше да съществува нещо по-лошо — Маршано знаеше, че в момента Пиер Веген обработва умело Ян Йе. А китайският банкер, когото познаваше като благ и чувствителен човек, несъмнено изпитваше ужас от това отмъщение на обезумялата природа срещу човека. Той щеше да настоява по всички възможни начини пред своите ръководители от комунистическата партия да се вслушат в предложението на Веген за незабавна реконструкция на китайската водоснабдителна и пречиствателна мрежа. Но дори ако приемеха да се срещнат с Веген, политиците щяха да искат време. Време. А време нямаше. Палестрина вече насочваше своите диверсанти към второто езеро.

108

Лугано, Швейцария, Все още 15 юли, сряда, пладне

Елена почти не бе поглеждала Хари, откакто му помогна да облекат Дани и да го качат в колата. Хари се питаше дали не е смутена от снощния разговор в неговата килия. Сам той бе изненадващо развълнуван и продължаваше да се вълнува. Елена беше умна, красива, храбра и грижовна жена, открила внезапно собствената си същност и търсеща свобода да я изрази. А начинът, по който се бе появила — боса в мрачната му килия, — не оставяше ни най-малко съмнение, че желае именно той да й помогне. Уви, още в онзи момент Хари разбра, че не му е времето и не бива да мисли за това. Имаше далеч по-неотложни задачи. И сега — докато слизаха откъм северните възвишения и завиваха покрай езерото към Лугано по Виале Кастаньола, през река Касарате и нагоре по Виа Серафино Балестра към малката триетажна къщичка на Виа Монте Ченери 87 — той нарочно насочи мислите си към онова, което им предстоеше.

Очевидно не можеха все така да бягат от място на място като подгонени престъпници и да се надяват, че все някой някак ще им помогне. Дани се нуждаеше от сигурен и безопасен подслон, където да отпочине и да се възстанови, докато бъде в състояние да разкаже на Хари за убийството на римския кардинал. И още по-важно — нуждаеха се от могъща правна закрила. Хари знаеше, че това са двете му най-належащи задачи.

— Пристигнахме ли? — глухо запита Дани, когато отец Ренато дръпна ръчната спирачка и изключи двигателя.

— Да, отче Даниъл — усмихна се отец Ренато. — Слава Богу.

Докато слизаше, Елена видя как Хари я погледна за миг, после дръпна страничната врата и се обърна към отец Наталини, който изнасяше инвалидната количка. През цялото пътуване отец Даниъл почти не проговори, само гледаше през стъклото. Елена бе сигурна, че е изтощен от събитията през последните четирийсет и осем часа. Трябваше да го нахранят и да го оставят да спи колкото се може повече.

Елена се отдръпна настрани и загледа как Хари и отец Наталини настаниха Дани в количката, после го пренесоха до хола на втория етаж. От снощния разговор бе останало не толкова чувство на срам, колкото някакво необяснимо стеснение. В забързания си емоционален изблик пред Хари бе разкрила повече, отколкото искаше или поне отколкото се полагаше, преди да е освободена от обета. Ала нямаше как да върне изреченото обратно. Въпросът бе какво да прави сега. Именно затова през целия ден не посмя да го погледне или да каже нещо повече от най-необходимото. Просто не знаеше как.

Изведнъж от една врата на горния етаж се появи домакинята.

— Влизайте, влизайте — подкани ги Вероника Вакаро и се отдръпна да им направи път.

След като влязоха, тя веднага затвори вратата и огледа всички един по един, сякаш искаше да ги прецени. Дребна, темпераментна жена на средна възраст, Вероника бе скулпторка и художничка, говореща бързо на някаква поразителна смес от френски, английски и италиански. Ненадейно тя погледна отец Ренато.

— Merci. Сега трябва да си вървите. Capisce? 17

Не им предложи да си починат, да отскочат до тоалетната или поне да пият по чаша вода. Не, двамата с отец Наталини трябваше да си вървят.

— Кола от църква в Беладжо да спре пред частен дом в Лугано? Все едно да викнете полицаите и да им обясните къде сте.

Отец Ренато се усмихна и кимна. Вероника имаше право. А когато двамата с отец Наталини тръгнаха към вратата, Дани изненада всички. Рязко надигна глава и придвижи количката, за да им стисне ръцете.