Ден за изповед

— Разрешете, ваше преосвещенство — обади се Фарел.

Палестрина се озърна към него.

— Казвай какво те тормози.

— Свещеникът. Томас Кайнд не може да го спре, и Роскани не може с цялата си огромна армия. Той е като котка със седем живота. Да, можем да му подготвим капан… Ами ако преди това проговори?

— Намекваш, че заради един човек можем да загубим Китай?

— Да. И нищо не бихме могли да сторим. Освен да отричаме категорично. Но, така или иначе, ще загубим Китай, а подозрението ще се запомни за векове.

Палестрина бавно завъртя стола си към старинния бюфет отзад и скулптурата върху него — бюстът на Александър Македонски, изваян от гръцки мрамор през пети век.

— Родих се като царски син в Македония. — Говореше на Фарел, но не откъсваше очи от бюста. — Аристотел бе мой учител. Когато навърших двайсет години, убиха баща ми и аз станах цар, обкръжен от бащините си врагове. Не след дълго узнах кои са, заповядах да ги екзекутират и като събрах верните си военачалници, тръгнах да смажа бунта, който бяха започнали… За две години станах главнокомандващ на Гърция и минах през Хелеспонт в Персия с армия от трийсет и пет хиляди гърци и македонци.

Бавно, тържествено Палестрина се завъртя към Фарел. Под този ъгъл лъчите на лампата върху бюфета зад него почти сливаха главата му с бюста на Александър. Той впи поглед в очите на Фарел и продължи. Хладни тръпки плъзнаха от плещите на полицая надолу по гръбнака. С всяка дума очите на Палестрина ставаха все по-мрачни и по-далечни, сякаш потъваше още повече в тази личност, за която вярваше, че е негова.

— Край Троя разбих четирийсет хилядна армия, като загубих само сто и десет бойци. Оттам поех на юг срещу цар Дарий и цялата персийска армия от петстотин хиляди души. Дарий избяга пред нас, изоставяйки майка, жена и деца. След това превзех Тир, Газа и преминах в Египет, откъдето властвах над цялото средиземноморско крайбрежие. Сетне дойде ред на Вавилон и остатъците от Персийската империя отвъд южните брегове на Каспийско море към Афганистан… а после завих на север в онази област, която днес се нарича Руски Туркестан и Централна Азия… Това бе — Палестрина зарея поглед настрани — през 327 година преди Христа… и почти всичко постигнах само за три години. — Изведнъж той отново се завъртя към Фарел и унесът му изчезна. — Не се провалих в Персия, Яков. И макар днес да съм само свещеник, не ще се проваля и в Китай. — Той сниши глас и погледът му се вряза във Фарел. — Доведи ми отец Бардони. Незабавно го доведи.

102

Беладжо, 22:50

Елена лежеше в мрака и гледаше светлия правоъгълник, падащ от малкото прозорче високо над нея.

Намираха се в convento, малкото манастирско общежитие зад църквата. В момента тук имаше само трима или четирима свещеници, между тях отец Ренато — дребният добродушен монах, който дойде с нея до камионетката. Всички останали бяха заминали за уединение и молитви, благодарение на което можеха да разполагат с три отделни килии — две съседни за нея и отец Даниъл, и още една отсреща за Хари.

Все още съжаляваше за закъснението си и тревогите, които без съмнение бе причинила, но в онзи момент наистина нищо не можеше да стори. Отец Ренато се оказа недоверчив и омекна едва когато го свърза по телефона с игуменката си в Сиена. Но след това той охотно я придружи и изчака в сянката на църквата, докато отминат двамата полицаи.

Въведоха отец Даниъл, дадоха му чай и оризов пудинг, после го сложиха да спи. В малката манастирска кухничка отец Ренато им предложи пилешко и макарони, останали от вечерята. Сетне им показа къде ще спят и се върна в килията си, като ги предупреди, че утре свещениците ще се завърнат и дотогава трябва да са си тръгнали.

„Да си вървим… — помисли Елена, без да откъсва очи от светлия правоъгълник. — Но накъде?“

Тази мисъл разбуди в нея и още нещо — собственото й чувство за свобода, или по-точно за липсата на свобода. Повратният миг бе дошъл в пещерата, когато тя не издържа на напрежението, а Хари изостави брат си и дойде да я утеши с прегръдка, макар че навярно и сам беше изтощен до изнемога. Вторият миг бе още по-изявен — когато той се завърна с камионетката и я видя да стои гола край пещерата. И сега тя виждаше случая в спомените си — забързаното му извинение и отдръпването назад към тунела — не като повод за притеснение, а като еротично преживяване. Питаше се дали, ако не беше монахиня, той нямаше да задържи поглед малко по-дълго — в края на краищата тя бе още млада и смяташе, че има хубава фигура.

Изведнъж тя се възбуди — за пръв път от онзи ден, когато стоеше в болничната стая в Пескара и слушаше дишането на Дани. Заради нощната горещина бе свалила дрехите си и лежеше гола под чаршафите. Заедно със засилващото се чувство тя усети как в нея припламва топлина. Посегна нагоре и докосна гърдите си.

Отново видя как Хари излиза от пещерата, усети докосването на погледа му. В този момент разбра, че искрено желае да бъде жена в пълния смисъл на думата, физически и духовно; просто вече не се боеше от това желание. Ако наистина й пращаше изпитание, Бог не проверяваше вътрешната й сила или верността към обета за целомъдрие и покорство, а просто я подпомагаше да намери самата себе си. Да узнае коя е в действителност и каква иска да бъде. Може би тъкмо затова бе станало всичко. И затова Хари бе влязъл в нейния живот. За да й помогне да вземе решение веднъж завинаги. Само по себе си неговото присъствие я трогваше както никога до днес. Беше нежно, свежо, успокояващо и някак пропъждаше чувството на самотна вина, което вечно изпитваше заради изкушенията. Сякаш отваряше врата и откриваше, че отвъд животът е безопасен и радостен, че няма нищо лошо в това да живее със страсти и вълнения като другите хора. Че няма нищо лошо в това да бъде Елена Возо.

Хари чу тихо почукване, после видя вратата да се открехва в полумрака.

— Мистър Адисън — прошепна Елена.

Той се надигна тревожно.

— Какво има?

— Всичко е наред, мистър Адисън… Може ли да вляза? Хари се поколеба озадачен.

— Да, разбира се…

Видя как вратата се открехва още малко, сетне зърна смътните очертания на женско тяло и вратата отново се затвори.

— Извинявайте, че ви събудих.

— Няма нищо…

В неясната светлина той едва различи как Елена пристъпва към леглото. Беше с монашеската си дреха, но боса и като че радостна и изплашена едновременно.

— Седнете, моля — посочи той ръба на леглото.

Елена погледна леглото и побърза пак да обърне очи към Хари.

— Бих предпочела да постоя, мистър Адисън.

— Наричай ме Хари — каза той.

Все тъй нервна, Елена опита да се усмихне.

— Хари…

— Какво има?

— Аз… взех решение и исках да споделя с теб…

Хари кимна, макар че все още не разбираше нищо.

— Аз… помниш ли, малко след като се срещнахме, аз ти казах, че Бог ми е възложил задачата да се грижа за твоя брат.

— Да.

— Е, когато приключа, смятам… — Елена помълча и Хари усети, че търси смелост да продължи. — Смятам да подам до църковните си ръководители молба да ме освободят от обета и да напусна манастира.

Хари дълго не каза нищо.

— Съвет ли търсиш? — запита най-сетне той.

— Не, просто ти съобщавам.

— Елена… — тихо каза Хари, — преди да вземеш окончателното решение, може би трябва да си дадеш сметка, че след всичко, което преживяхме, не сме в състояние да разсъждаваме трезво.

— Разбирам това. Но знам още, че преживяното ми помогна да избистря мислите и чувствата, които ме мъчат отдавна. Далеч преди да се случи всичко това… Искам просто да бъда с мъж… да го обичам във всяко едно отношение и той да ми отвръща със същото.

Хари се вгледа в нея внимателно. Дори и в неясната светлина различи решителния блясък в очите й.

— Това решение е дълбоко лично…

Елена мълчеше. Хари се усмихна.

— Едно не разбирам. Защо го казваш точно на мен?