Затворник по рождение

Вратата се отвори и огромната фигура на Хънсакър бавно влезе в стаята. На Дани му се стори, че нещо не е наред, и си даде сметка, че за първи път вижда Хънсакър без вечната пура в ръка.

Хънсакър положи клетва, мощният му глас кънтеше в малката стая.

— Моля, седнете, господин Хънсакър — покани го съдията. — Тъй като сме малко, предлагам да се държим неофициално.

— Съжалявам, Ваша Светлост — извини се тексасецът.

Мънро стана от мястото си и се усмихна на Хънсакър.

— Бихте ли ни казали името и професията си, за протокола?

— Казвам се Джийн Хънсакър Трети и съм пенсионер.

— А с какво се занимавахте, преди да се пенсионирате, господин Хънсакър? — попита съдията.

— С нищо кой знае какво, сър. Баща ми, както и дядо ми преди него бяха фермери животновъди, но аз не наследих поминъка, особено след като откриха нефт в земите ми.

— Значи сте в нефтената индустрия? — предположи съдията.

— Не точно, сър, защото когато бях на двадесет и седем, продадох земята си на една британска нефтена компания, „Бритиш Петролиум“, и оттогава съм се отдал изцяло на хобито си.

— Много интересно. А мога ли да ви попитам… — започна съдията.

— Ще стигнем и до хобито след минута — рязко го прекъсна Мънро. Съдията се облегна в стола си, а на лицето му се изписа извинително изражение. — Господин Хънсакър, мога ли за яснота да повторя, че след като сте продали земята си на „Бритиш Петролиум“, не се занимавате с нефтен бизнес?

— Точно така, сър.

— Бих искал, в услуга на съда, да уточним в каква друга област вие не сте експерт? Например, разбирате ли нещо от завещания?

— Не, сър.

— А може би сте специалист по хартия и мастила?

— Не, сър, не съм.

— Тогава вероятно сте експерт по панделки?

— На младини се опитвах да ги свалям от косите на момичетата, но и тогава не бях много добър — отговори Джийн.

Мънро изчака смехът в стаята да утихне и продължи:

— А дали разбирате нещо от пишещи машини?

— Не, сър.

— От подписи?

— Не, сър.

— Дали обаче ще съм прав — продължи Мънро, — ако заявя, че сте най-добрият експерт в света по пощенски марки?

— Мисля, че спокойно можете да твърдите, че това съм или аз, или Томоджи Уатанаби — отговори Хънсакър. — Зависи с кого от двама ни разговаряте.

Съдията не можеше повече да се сдържа и попита:

— Господин Хънсакър, ще ни обясните ли какво имате предвид?

— С него сме колекционери от повече от четирийсет години, Ваша Светлост. Моята колекция е по-голяма, но ако трябва да бъда честен към господин Уатанаби, това се дължи единствено на факта, че съм по-богат от него и все наддавам повече от горкото копеле. — Дори Маргарет Монкрийф не успя да приглуши смеха си. — Аз съм член на борда на „Сотбис“, но той е консултант на „Филипс“. Моята колекция е била излагана в „Смитсониън“ във Вашингтон, неговата — в Императорския музей в Токио. Така че не мога да кажа кой от нас е най-добрият експерт по пощенски марки в света.

— Благодаря ви, господин Хънсакър — отговори съдията. — Радвам се, че свидетелят ви е такъв експерт в своята област, господин Мънро.

— Благодаря, Ваша Светлост — отвърна Мънро. — Господин Хънсакър, запознат ли сте с двете завещания, които са в основата на спора между страните по това дело?

— Да, сър, запознат съм.

— И какво е мнението ви като професионалист относно второто завещание — това, в което сър Алегзандър оставя цялото си имущество на сина си Ангъс?

— То е фалшиво.

Дезмънд Галбрайт мигновено скочи от мястото си.

— Да, да — намеси съдията и му махна с ръка да седне обратно. — Надявам се, господин Хънсакър, че ще предоставите пред съда конкретни доказателства за твърдението си. Под конкретни доказателства нямам предвид поредната порция домашна философия.

Дружелюбната усмивка на Хънсакър се изпари от лицето му и той изчака няколко секунди, преди да заговори:

— Ще докажа, Ваша Светлост, както се изразявате тази страна, извън всякакво съмнение, че второто завещание на сър Алегзандър е фалшиво. Ще ви помоля да вземете завещанието пред себе си. — Съдия Сандърсън се обърна към Галбрайт, който сви рамене, стана от мястото си и му подаде оригинала на второто завещание. — Сега, сър — продължи Хънсакър, — бихте ли обърнали на втора страница от документа, където ще видите подписа на сър Алегзандър, изписан върху пощенска марка.

— Да не намеквате, че марката е фалшива? — попита съдията.

— Не, сър.

— Но вие сам признахте, че не сте специалист по подписи? Какво имате предвид?

— Нещо, което се вижда с просто око — обясни Хънсакър. — Ако човек знае какво да гледа.

— Моля ви, осветлете ме — подкани го съдията, видимо бе нетърпелив.

— Нейно Величество се възкачи на престола на Великобритания през февруари 1952 година — започна Хънсакър, — но беше официално коронована в Уестминстърското абатство на втори юни, 1953 година. Кралските пощи издадоха марка в чест на събитието — всъщност аз съм горд притежател на едно от първите издания, в перфектно състояние. На нея Нейно Величество е млада дама, но поради забележително дългото й царуване, на всеки няколко години Кралските пощи издават нови екземпляри, на които кралицата изглежда малко остаряла. Марката, залепена на това завещание, е издадена през март 1999 година. — Хънсакър се обърна в стола си, за да погледне Хюго Монкрийф и се почуди дали смисълът на думите му достигна до съзнанието му.

Маргарет Монкрийф обаче разбра всичко, стисна устни и пребледня.

— Ваша Светлост — продължи Хънсакър. — Сър Алегзандър почина през декември 1998 година — три месеца преди тази марка да бъде издадена. Едно е ясно — не той е изписал подписа си върху Нейно Величество.

Книга четвърта

Отмъщението

51.

Отмъщението е ястие, което се сервира студено.

Дани прибра „Опасни връзки“ в пътната си чанта, когато самолетът започна да се снижава през купестите облаци над Лондон. Планираше хладнокръвно да си отмъсти на тримата мъже, виновни за смъртта на най-добрия му приятел, заради които не успя да се ожени за Бет, не можа да се наслади на отглеждането на дъщеря си Кристи и прекара години в затвора за престъпление, което не беше извършил.

Сега разполагаше с финансовата възможност да се разправи с тях един по един. Планираше, когато приключи, и тримата да са убедени, че смъртта е далеч по-приятен изход.

— Бихте ли си закопчали колана, господине? След минути кацаме на „Хийтроу“.

Дани се усмихна на стюардесата, която прекъсна мислите му. Съдия Сандърсън не успя да произнесе присъда по делото „Монкрийф срещу Монкрийф“, тъй като една от страните оттегли иска си, малко след като господин Хънсакър напусна стаята.

По време на вечерята в „Ню Клъб“ в Единбург господин Мънро обясни на Дани, че ако има данни за извършено престъпление, съдията няма да има друг избор, освен да предаде случая на прокуратурата. По същото време в друга част на града господин Дезмънд Галбрайт обясняваше на клиента си, че ако това се случи, племенникът на Хюго няма да е единственият член на фамилия Монкрийф, чул затръшването на металната врата в затвора.

Господин Мънро посъветва сър Никълъс да не повдига обвинения, макар Дани да нямаше никакви съмнения кой е изпратил тримата полицаи на летище „Хийтроу“. Мънро обаче добави:

— Но ако в бъдеще чичо ви Хюго ви създава неприятности, няма да се поколебаем.

Дани се опита, не много успешно, да благодари на господин Мънро за подкрепата му през годините — мисли като Ник — и за негова изненада, адвокатът отвърна:

— Не знам кого ми беше по-приятно да победя — чичо ви Хюго или онзи позьор Галбрайт.

Дани през цялото време си даваше сметка какъв късмет е, че Мънро е в неговия ъгъл, но едва наскоро бе придобил представа какво би било, ако му беше противник.

Щом им сервираха кафето, Дани помоли господин Мънро да стане попечител на имуществото му, както и да продължи да бъде семейният адвокат.