Затворник по рождение

— Има ли достатъчно място в жилището и за двама ви?

— Повече от достатъчно, госпожице Бенет.

— А той работи ли нещо?

— Да, ще продължи да бъде мой шофьор.

— Мисля, че имате достатъчно проблеми, за да остроумничите, Никълъс.

— Но това е самата истина, госпожице Бенет. Дядо ми е оставил достатъчно средства, за да мога да си позволя шофьор.

Госпожица Бенет отново прочете въпросите, които всеки месец трябваше да му задава. Никъде не пишеше нищо за наемане на личен шофьор. Тя опита отново.

— Изкушавахте ли се да извършите престъпление през последния месец?

— Не, госпожице Бенет.

— Взимате ли наркотици?

— Не, госпожице Бенет — повтори Дани.

— В момента получавате ли помощи от бюрото по труда?

— Не, госпожице Бенет.

— Имате ли нужда от моето съдействие?

— Не, благодаря.

Госпожица Бенет вече му беше задала всички задължителни въпроси, но бе изминало едва половината време, отделено за всеки бивш затворник.

— Защо не ми обясните подробно с какво се занимавахте през миналия месец? — отчаяно попита тя.

— Ще се наложи да ти дам възможност да си потърсиш друга работа. — Бет използва евфемизма, който господин Томас винаги употребяваше, щом се наложеше да уволни някого.

— Но защо? — попита Тревър Сътън. — Ако и аз си тръгна, сервизът ще остане без управител. Освен ако вече не си ми намерила заместник…

— Не ти и търся заместник — обясни Бет. — Откакто татко почина, сервизът е постоянно на загуба. Не мога да си позволя това да продължава — добави тя, пак по сценария, подготвен за случая от господин Томас.

— Но ти не ми даваш достатъчно време, за да се докажа — възпротиви се Сътън.

На Бет й се прииска Дани да беше на нейно място, но пък, ако той беше жив, изобщо нямаше да се стигне до сегашното положение.

— Ако следващите няколко месеца са като последните три, ще сме вън от бизнеса — обясни Бет.

— И какво се очаква от мен? — настоя Сътън, като се наведе напред и се облегна на масата. — Защото едно нещо знам със сигурност, шефът никога не би се отнесъл към мен по този начин.

Бет се ядоса, но си спомни, че господин Томас я бе посъветвал да се постави на мястото на Тревър и да помисли как би се чувствала, особено след като той не беше работил никъде другаде, откакто завърши училище.

— Разговарях с Монти Хю — обясни тя, като полагаше усилия да запази спокойствие. — Той ме увери, че ще ти намери работа при него. — Това, което не му призна, бе, че работата в сервиза на Монти Хю беше за „младши монтьор“, което означаваше сериозен спад в доходите на Тревър.

— Това е добре — ядосано отвърна той. — Само че ми се полага и компенсация. Знам си правата.

— Готова съм да ти платя заплатата за три месеца — отговори Бет. — И ще ти дам препоръки, че си бил един от най-трудолюбивите служители при нас.

И един от най-глупавите, беше добавил Монти Хю, когато Бет разговаря с него. Докато чакаше отговора на Тревър, тя си спомни думите на Дани, „но това е само защото не може да събира“. Бет отвори чекмеджето на бюрото и извади пълен плик и лист хартия. Отвори плика и изсипа съдържанието му на масата. Сътън впери поглед в купчината петдесетпаундови банкноти и облиза устни, докато се опитваше да преброи парите. Бет плъзна към него договора, също изготвен от господин Томас.

— Ако подпишеш тук — продължи тя и посочи празното място под текста на листа, — тези седем хиляди паунда ще са твои.

Тревър се поколеба, а Бет се стараеше да не показва колко отчаяно иска той да подпише документа. Изчака Тревър да огледа парите, докато най-накрая взе предложената му химикалка и надраска единствените две думи, които можеше да изпише с увереност. След това рязко грабна парите и без да каже и дума, напусна стаята.

Веднага след като Сътън тресна вратата след себе си, Бет въздъхна с облекчение. Ако той можеше да я чуе, веднага щеше да разбере, че тя би се съгласила и на доста по-голямо обезщетение, макар че след като изтегли тези седем хиляди паунда, сметката на сервиза остана почти на нула. Единственото, което й оставаше сега, бе да продаде бизнеса колкото се може по-скоро.

Младият брокер на недвижими имоти, който оцени сервиза, я увери, че би могла да получи поне двеста хиляди паунда за него. В крайна сметка тя притежаваше пълно право върху собствеността, разположена на идеално място с лесен достъп от Сити. Двеста хиляди паунда щяха да решат всички финансови проблеми на Бет и да обезпечат образованието на Кристи. Както мечтаеха с Дани.

52.

Дани се бе задълбочил в „Данъци, инфлация и ролята на правителството“ на Милтън Фридман и дори бе започнал да си води бележки от главата за жизнения цикъл и стойност на активите, когато телефонът иззвъня. Вече два часа се занимаваше с текста и бе започнал да мисли, че всяко нещо в икономиката е просто доразвиване на идеите на професор Фридман. Вдигна слушалката и чу женски глас:

— Здравей, Ник, глас от твоето минало се обажда.

— Здравей, глас от моето минало — отговори Ник дружелюбно, без да може да я разпознае.

— Обеща да дойдеш да ме гледаш на турнето. Непрестанно се взирам в публиката с надеждата да те открия, но теб все те няма.

— Къде сте сега? — попита той, но име така и не се оформяше в главата му.

— Кеймбридж, „Арт Тиътър“.

— Чудесно! И с коя пиеса?

— „Жена без значение“.

— Значи отново Оскар Уайлд — отбеляза Дани, съзнавайки, че тя всеки миг ще се усети.

— Дори не си спомняш името ми, нали?

— Не ставай смешна, Кати. — Тъкмо навреме. — Нима мога да забравя любимата си дубльорка?

— Играя вече главна роля и се надявам да дойдеш да ме гледаш.

— Звучи добре — неутрално отвърна Дани, разлиствайки бележника си, макар да знаеше чудесно, че почти всичките му вечери са свободни. — Какво ще кажеш за петък?

— Най-добре. Така ще можем да прекараме почивните дни заедно.

— Трябва да съм в Лондон за делова среща в събота сутрин — рече Дани.

— Значи ще имаме поредното кратко рандеву — въздъхна Кати. — Ще го преживея. — Дани мълчеше. — Началото е в седем и половина. Ще оставя билет на твое име на касата. Ела сам, защото нямам намерение да те деля с никого.

Дани затвори и се загледа в снимката на Бет в сребърна рамка на края на бюрото.

— Трима мъже идват насам — съобщи Моли, загледана през кухненския прозорец. — Приличат ми на чужденци.

— Не са опасни — увери я Дани. — Само ги покани в дневната и им кажи, че идвам след минута.

Той изтича по стълбите до кабинета си и грабна трите папки, върху които бе поработил, за да се приготви за срещата. После бързо слезе долу.

Тримата мъже си приличаха толкова много, сякаш бяха извадени от един калъп, и се отличаваха единствено по възрастта си. Носеха добре ушити тъмносини костюми и еднакви неутрални връзки. Всеки от тях държеше кожено куфарче в ръка. Човек би ги отминал на улицата като съвсем обикновени хора, което всъщност бе и целта им.

— Наистина ми е приятно да ви видя отново, бароне — приветства ги Дани.

Дьо Кубертен се поклони.

— Трогнати сме, че ни поканихте в красивия си дом, сър Никълъс. Нека ви представя мосю Бресон — член на управата на банката и мосю Сегат, който отговаря за големите ни сметки.

Дани се ръкува и с тримата, а Моли внесе табла с чай и бисквити.

— Господа — обърна се той към тях, след като се увери, че всички са удобно настанени, — може би трябва да започна с молбата да ме осведомите за настоящото състояние на сметката ми.

— Разбира се — обади се мосю Бресон и отвори кафява папка, на която не се виждаха никакви надписи. — Балансът по първата ви сметка е малко над петдесет и седем милиона долара с годишна лихва от 2,75 процента. Втората сметка е над един милион. При нас тя е известна като „сметката за марки“ на дядо ви. Прибягваше до нея, когато спешно му трябваха пари, за да добави нов екземпляр към колекцията си.